Авторите на "Марица" препоръчват: 6 книги от детството ни, които да прочетат днешните хлапета

Повечето от нас - които днес правим съдържанието на в. "Марица" на хартия, в електронната платформа на сайта и видеоформата на подкаст, сме израснали с Том Сойер, Винету и Оцеола. Още нямаше книги на Тери Партчет и приключенията се свеждаха до индианските романи на Майн Рид, а в задължителните списъци за училище  бяха овчарчето Калитко и още героични партизански четива. В компанията на вечната детска класика и "правилната" литература за оформяне на самосъзнанието на чавдарчета, пионерчета и комсомолци свежа нотка бе научната фантастика от поредицата "Галактика". А истински лукс - по западен модел, но в социзпълнение - комиксите от младежкото спидание "Дъга".

От тогава до днес Джоан Роулинг успя да напише всичките 7 части на сагата за Хари Потър. Станка Пенчева побра целия свят от детски вълнения в писмата на един дакел до неговия малък стопанин. Петсън откри Финдъс и Финдъс откри Петсън. Величка Настрадинова създаде много повече от 33 приказки и половина, в които феите са станали вече стари баби, носят очила и си поръчват захаросани бадеми в кафенето. А докато ги хрускат, си говорят за физиката, музиката, медицината и изкуствата. И неусетно стават орисници на всекиго, който се заслуша в историите им. Роди се даже тийн литература, вдъхновена от корейската поп музика.

Ето така, докато ние пишем репортажи, интервюта и коментари в полето на журналистиката, в литературата за деца се промениха жанровете, сюжетите, героите. Обаче нито един от тях не е бил заобичан от своите читатели, просто защото има пера по главата или пък може да играе куидич. И малки, и големи, ги приемаме в своите светове заради онова, което ни казват между редовете. Тъкмо него авторите на "Марица" потърсиха в този скромен опит да препоръчат 6 книги от своето детство, които днешните деца да прочетат.

 

Момо, която ни връща откраднатото време

Елица Кандева-Йълдъръм, журналист с ресор "Образование"

Момо на Михаел Енде дойде при мен по нанагорнището към хисарските калета. И ми се иска да извърви пътя към всяко дете от днешно и бъдеще време, през каквито и пейзажи да си проправя пътеки.

Беше  лятната ваканция в четвърти клас, която прекарвах в Хисаря. В събота след закуска неизменно с дядо ми Тошо, който е пишел стихове под псевдонима Здравец за вестник „Хисарска заря“, поемахме по нанадолнището от кооперацията към книжарничката срещу ресторант „Орфей“. Връщането беше по-трудно - трябваше да изкачим нанагорнището до крепостната стена с всички книги, които бяхме купили.

Скулптура на Момо от Улрике Ендерс в Хановер на площад „Михаел Енде“

 

Помня горещите вечери в стаята с голямата библиотека, в която имаше две чекмеджета с чудни моливи, пергели и други чертожни инструменти (дядо беше строителен техник, работил е по изграждането на повечето знакови сгради в Хисаря). В този вълшебен свят, в който на профилите на томчетата по рафтовете бяха изписани неизвестни за мен имена като Платон, срещнах за първи път Сивите господа от книгата на Михаел Енде, които открадват времето и превръщат живота в сметки и бързане. Ако им позволиш. И тогава часовете - алени макове, загиват. И изчезват не само миговете щастие, не само цветовете на живота, а и самите ние. Разбира се, Момо не го позволи едни 300 страници по-късно, заедно с Гиги Екскурзовода от разрушения амфитеатър, Бепо Уличния метач и една костенурка Касиопея, която може да предсказва, но само с половин час напред. Затова тръгва да търси хората предварително, защото знае, че съвсем скоро ще се изгубят.

Това е „Момо“ за мен - книгата, която ни предупреждава колко близо сме до това да се превърнем в  Сивите господа. И тръгва да търси душите ни, преди да сме ги изгубили.

 

Учителят Така-така, или как да избягаш от скуката 

Васко Вълчев, редактор в "Марица"

Винаги съм си мислел, че най-големият проблем в училище е скуката. Затова като хлапе в малките класове се захласнах по една странна книжка с чудато заглавие. Казваше се "Така-така и неговото шарено училище". Авторът беше Яков Аким, руски евреин. После разбрах, че майка му била библиотекарка и затова четял наред от сутрин до мрак. Самият Яков се захванал с химия, но бързо се усетил, че най-важните формули в живота са далеч от лабораториите. 

Героят в тази книжка е един шантав учител, когото децата прекръстили на Така-така заради навика да повторя една и съща фраза, докато изпитва. Негов постоянен спътник е малкото му рошаво куче, което по интелект слага в джоба повечето съвременни инфлуенсъри. Не е изненада, че може да говори, даже му отива. Въпросният учител превръща обучението в безкрайна забава, давайки шанс на учениците да се занимават с любимите неща. За да харесат това, което учат. Нещо като сегашните иновативни училища. Уроците са пълни с щуротии, но децата нямат търпение да дойдат в клас за поредното приключение. Като да научат езика на птиците и тревата или пък да измерват вятъра. Учениците почти не се застояват в класната стая, а постоянно скитат някъде сред природата. А едно от наказанията е да не ти дадат домашно, за да си аут от купона. 

Пак от тази книжка разбрах за първи път, че да си отличник в живота няма нищо общо с оценките в училище.

Най-важният урок на учителя Така-така беше как и най-големият калпазанин може да стане добър човек. И колко важно е да разбереш, че дори да си най-умен, най-силен и най-отракан, ако си лош с другите, няма как да прокопсаш.

Тогава осъзнах, че мечтая да уча в точно такова училище и да попадна на толкова необичаен и забавен учител. Първото не ми се получи, но пък имах преподаватели, за които и сега си спомням с много любов. Те бяха хора, които можеха да запалят интерес и към най-тегавите неща, а покрай четенето и смятането да ти вкарат в главата житейски правила, за които да им бъдеш благодарен до гроб.

Сега се колебая за кого би била полезна тази книжка - за днешните деца или за техните учители. Със сигурност обаче в нея може да се научи формулата за доброто училище, в което скуката е невъзможна. Нещо, което се съмнявам, че е по силите дори и на изкуствения интелект, който уж може и знае всичко.

 

 

Да обикнеш епоха заради "Островът на съкровищата"

Росен Саръмов, журналист с ресор "Култура"

Няма начин да станеш четящ човек, ако в първи клас те карат да се мъчиш с „Чичо Томовата колиба” или „Приключенията на Макс и Мориц”. Нито една от тези книги не може да грабне въображението на едно момче. Станах четящ човек с „Островът на съкровищата” на Робърт Луис Стивънсън - книга, която ми бе подарена от семейни приятели за рожден ден. Онази - с илюстрациите на Любен Зидаров.

Прочетох я за 4 дни по време на ваканцията и бях горд с това „нечувано” до този момент постижение. Във филма  шедьовър с Хенри Фонда „На златното езеро” героят му подарява на нечетящия си внук „Островът на съкровищата” със заявлението, че това е задължителна книга за всяко момче. И със сигурност е прав.

Книгата на Стивънсън създаде у мен трайни предпочитания към една епоха, която остана за цял живот. И досега любимият ми век е XVIII. Оттогава се интересувам от корабна архитектура и корабите от тези времена са ми любимите. Оттук и обичам да чета за всичко, случило се през този смайващ век. До края му - Френската революция.

Джим Хокинс ми остана любим литературен герой, а половин живот не ми стигна да намразя злодея Джон Силвър. Препрочитал съм десетки пъти историята, в която му връчват черния знак и той вижда, че са го написали на скъсана страница от Библията. След години си купих една кубинска книга за остров Пинос, който според сънародниците на Фидел Кастро е първообраз на острова на Флинт. Кубинската история обаче доста куца.

Илюстрациите за "Островът на съкровищата" на Нюуъл Конвърс Уайът са част от музея "Брендиуайън Ривър"

Напоследък се интересувам как тази книга е илюстрирана през годините. И любимият ми художник е Нюуъл Конвърс Уайът, който е илюстратор и на „Робинзон Крузо”, и на „Том Сойер”. Илюстрациите му за „Островът на съкровищата” от изданието от 1911 г. са двуметрови платна. Част от тях са изложени в постоянната експозиция на музея „Брендиуан Ривър” в Чадсфорд Пенсилвания.

 

Възрастните плачат на тази история. Децата разбират същността на живота

Диана Чаушева, редактор в Marica.bg

„Имало едно време едно дърво… и то обичало едно малко момченце. И момченцето идвало всеки ден и събирало листата му.“

Така започва невероятната история на Шел Силвърстийн „Щедрото дърво“, единствената му преведена у нас.

Всяка вечер в продължение на няколко месеца 5-годишният ми син носеше зелената книга и настояваше да четем историята за момчето и щедрото дърво. Всяка вечер четях вълшебния разказ, внимавайки да не се разплача пред детето. Някои фрази ме разтърсваха отвътре, докато се преструвах, че се наслаждавам на илюстрациите.

На пръв поглед историята е тривиална - за жертвената любов на едно дърво към едно момче. Книгата започва с детското щастие - момчето и дървото играят всеки ден заедно. Момчето обаче расте и преследва атрибутите на зрелостта: пари, къща, семейство, пътуване. През всичкото това време дървото е неотлъчно до момчето и му дава своите ябълки, за да ги продаде и да има пари, своите клони, за да построи къща, и своя ствол, за да направи лодка. В крайна сметка дървото се превръща в пън, а момчето - вече уморен старец, не се нуждае от нищо друго, освен от тихо място за почивка. Дървото му го осигурява, старецът сяда на пъна. Край!

Нежна история за безусловна любов ли беше или смущаваща история за егоизма? За родителската любов ли беше? За божествената любов? Или за насилствените връзки, хищничеството и разрушителната любов?

Трогателността на тази история обаче не е в любовта на дървото, а в платното на историята - за изтичащото време и непрестанното търсене на щастието. Знам, че възрастните ще разберат за какво говоря.

В известен смисъл тя е за изгубения рай, изгнанието от Едем, далечното място на Шалом, където можем да намерим цялост и „да бъдем щастливи“  в най-пълния смисъл. Само ако можехме да се върнем там - на мястото, където споменът за целостта остава.

В рамките на само 10 минути със сина ми ставахме свидетели на пътуването на момчето от детството до старостта, с цялата загуба на щастието и копнежа, който съпътства живота.

И в онази, космическата, празнота дървото се излива - безкористно, трагично, може и да е безсмислено, но красиво. А детето усеща, че това е любов, която минава през времето и пространството. Това е любов, която идва да разсее и най-дълбоката тъмнина. Онази, епичната, която копнее да ни върне у дома, където ни очакват безкрайни дни на бягане и игра.

 „И тогава… ще можеш да бъдеш щастлив!“, чете той и пита - кога, ако не сега.

Гледам сина си и осъзнавам, че нашите (на възрастните) дни на пълнота не са в миналото, както си мислех, а в бъдещето. И ми става някак по-светло.

 

Паноптико... какво???

Вяра Порязова, журналист в ресор "Бизнес"

Прочетох три пъти книга само заради заглавие, което не можех да произнеса.

На корицата загадъчен синеок чичко с бомбе, който гледа проницателно, скрит наполовина от чаша бира. Това беше първата картина, която ме привлече към книгата с трудно за произнасяне име „Паноптикум на стари криминални случки“. Ако в този момент възкликнете „Паноптико… какво???“, и до днес не мога да отговоря съвсем точно. Че беше кримка, ясно, но пък тази завъртяна дума пред нея?

Спомням си, че попитах мама. Тя повдигна рамене, извади един прашен тълковен речник, но там такива модерни думи нямаше.  Прочетох книжлето, защото си повярвах, че накрая ще мога аз да обясня на майка си непознатата дума. Не стана точно така. Десетки години по-късно още не мога да й намеря точен синоним, най-много пасват колекция или сборник.

Но, честно казано, ако на корицата пишеше „Сборник на стари криминални случки“, никога нямаше да посегна към тази книга. Звучи твърде тривиално, пък и напомня много за заплашителния „Сборник със задачи по математика“, така че асоциацията не е добра. И авторът беше направил свой опит да обясни „паноптикум“ още в увода по следния начин: „Това, което ще четете, не са разкази, а случки. А случките действително стават, докато разказите се разправят“.

На второ място сред достойнствата на книгата  на чешкия писател Иржи Марек нареждам това, че е джобен формат. За подрастващите и едно време, и сега, това е важен детайл! Мен лично книга с 400 страници и твърди корици ме плаши. Изглежда ми „трудно смилаема“.

Прочетох „Паноптикума“ веднъж, после още веднъж, потретих и всеки път ми беше интересно. Историите звучаха съвсем истински, бяха и много забавни. Обобщено по детски „добрите гонят лошите и винаги ги хващат“. Детективите са с черни бомбета и мустаци. Всички ги познават, така че няма защо да са под прикритие. И най-фрапантното: джебчиите  ги черпят с грог,  защото смятат за свой дълг да се грижат за тези, които отговарят за тях. Въобще - кримка със сатиричен оттенък.

Съвсем наскоро, при случайно търсене в интернет, открих, че екземпляри от книгата се продават на безценица - за 1 или 2 лева. Дори в единия продавалник кримките бяха изчерпани. Значи, хората, които ще научим какво е „паноптикум“, ставаме повече!

 

„Зайчето Питър“ за хлапета с английско чувство за хумор

 Илияна Караланова, отговорен редактор на Marica.bg

„Не влизайте в градината на мистър Макгрегър, там вашият баща претърпя злополука – мисис Макгрегър го сготви на яхния!.

Колкото и да ви е чудно, това не е реплика от трилър или филм на ужасите, а от приказка за четири зайчета - Флопси, Мопси, Пухчо и немирника Питър, и тяхната грижовна мама зайка. Когато около 4-годишна чух за първи път зловещото предупреждение от страниците на книжката „Зайчето Питър“ на Биатрикс Потър, не се уплаших, а се заинтригувах. Четивото беше толкова различно от всички приказки за принцове и принцеси, змейове и юнаци, Косе-Босета и Дядови ръкавички…

Беше свежо, неочаквано, без балкански драматизъм, но със забележителни, оригинални герои. И най-важното - забавни. Както аз, така и другите деца, на които след години прочетох книжката, се заливаха от смях на фините английски шеги. Усмихваха се на закачката с Мисис Мишимаус, намерила компромис между приятелството и манията си за чистота. На неканените й гости - малката мушица Мис Мъфет, земната пчела Бъбити Бъмбъл, пеперудата Мадам Бътерфлай и вечно гладния мистър Кваксон, който все повтаря „джиджи-биджи“ и никога не си изтрива краката пред входа на спретнатата й къщурка.

Преглъщаха на маслените сухарчета на леля Писана Мърморана.

Душеха душ-душ-душ и мигаха миг-миг-миг с мис Тиги-мигъл.

Вечеряха неохотно печен скакалец със сос от калинки заедно с Джереми Рибаря, Негово Превъзходителство Птоломей Костенурски и сър Исак Нютон.

И до днес учените не са установили дали човек се ражда с чувство за хумор, или го придобива с годините. Биатрикс Потър обаче знае, че дори най-малките хлапета са способни да „хванат“ намигването. Ако се съди по безспорните й приказки шедьоври, май е права.

 

.