За пример: Сиракът Динко 8 месеца доброволец в COVID-отделение

Пловдивчанинът Динко Илиев вече 8-и месец е доброволец в ковид-отделението на Инфекциозна клиника. Нарича работното си място „ковито“.

Динко е на 42 години и е сирак, оставен още като бебе от майка си Софка в детски дом.

Има още 4 братя и една сестра, които също са изоставени за отглеждане в домове.

„Още от март съм доброволец в Инфекциозна клиника. От утре до края на годината ще съм на работа всеки ден“, разказва той. 

Няма работа, но понеже от години мечтае да е санитар, станал доброволец. Влиза в ковид-отделението със специален предпазен костюм.

„Как се изхранвам? С цигари и кафе. Някой път се храня в болницата, друг път – не. Както дойде! Като има много работа, не се храниш. Живея при едно момче, което също работи в „ковито“. През деня и вечерта като ме викнат – съм на линия“, обяснява Динко.

Хора преминали през отделението не спират да го хвалят. По рождение има инвалидно заболяване и затова получава пенсия. 

Едната му голяма мечта е да стане санитар. Преди години е работил за един период от 2 години като такъв. После опитал и други професии.

„Много съм опитвал. Колко пъти са ми обещавали и все не става! Сигурно е заради заболяването ми“, предполага той.

Меракът му да работи като санитар е толкова голям, че дори във фейсбук профила си се е писал „доктор Илиев“.

„Измама? Другите какви измами правят – не мога ги стигна!“, казва доброволецът. 

Динко е роден в Асеновград. Отгледан е в тамошния дом за деца и юноши. После е дошъл в Родопския пансион до 1996 година.

Това била най-ужасната година в живота му. Щом навършил 18 години от пансиона му връчили куфар с дрехи и го изпратили да си ходи.

„Ние сме деца на държавата. Къде да се приютиш и как да се нахраниш с пенсия от 130 лева? Една година съм се хранил с хляб и сланина“, спомня си той.

Така и семейство не създал. През друга тежка година е спал в колата на приятел, която е паркирана до гарата в Асеновград.

С парите от пенсията си взима по един хляб, а добри хора от близък ресторант му дават топла храна.

Знае къде живеят братята и сестрите му, но не ги е търсил за помощ. Майка му живеела в Цалапица.

Веднъж през 1992 я посетил – дала му 50 тогавашни лева и обещала да му изплете пуловер. Оттогава ни пуловер, ни нея е виждал.  

Динко има и друга мечта – да си има една единствена, но лично негова стая. „Една стая – нищо повече от този свят не искам“, казва той.