Следвайте ни

Юнайтед и Челси се върнаха към прагматичния подход

Моуриньо: Владеенето на топката от нас не бе на ниво, но и домакините ги нямаше никакви

viber icon

След няколко години на разюздани голови фиести в сблъсъците между големите английски отбори мачът в понеделник между Манчестър Юнайтед и Челси представляваше завръщане към прежните времена. Опасно е винаги да тълкуваш твърде много въз основата на само един мач, ала индикациите са, че добрата игра в защита се е завърнала в топ нивото на английския футбол (което може пък да доведе до подобрено представяне в Шампионската лига). Мнозина ще посочат, че това е плод на влиянието на завръщането на Жозе Моуриньо, и е истина, че той не изпитва угризения да играе реакционен футбол.
За затвореността на “Олд Трафoрд” обаче също толкова от значение бе и подходът на Дейвид Мойс. По-любопитният избор на титуляри бе този на Моуриньо, заложил на Андре Шурле като централен нападател пред Оскар и заобиколен по фланговете от Кевин де Брайне и Еден Азар. Съзидателната линия от трима бе много плавна в първите два шампионатни мача на Челси и включването на Шурле - един вид четвърта “десетка”, предполагаше още по-голяма гъвкавост. Преди сблъсъка Моуриньо говори за “подвижността”, предлагана от германеца, което изглеждаше доста осъдителен показател за мнението му за Фернандо Торес. И, предвид вечната му готовност за политиканстване, може би съдържаше у себе си послание към Роман Абрамович за нуждата да доведе нов нападател. Шурле обаче не се връщаше в дълбочина да си разменя местата с линията от трима. Вместо това той тласкаше назад двамата централни бранители на Юнайтед, тъй като търсеше чрез скоростта си използване на пространството зад тях.


Това си бе чиста проба полузащитник в ролята на централен нападател, а не “фалшива деветка” а ла Лионел Меси. Предвид това колко често Франк Лампард и Рамиреш търсеха именно тази област от игрището с бързи пасове, можем да си помислим, че този ход с Шурле бе предумишлена стратегия, макар че изглеждаше удивително неизпипан. Той може и да бе сработил, ако домакините бяха по-авантюристично настроени, но Дейвид Мойс, разбираемо за първи свой мач пред собствена публика, избра относително консервативен подход с ниско поставена защитна линия от четирима. Шурле отигра топката само 11 пъти през първото полувреме - по-малко в сравнение с всеки друг футболист на терена, ала точно преди промяната на подхода на Челси към 60-ата минута имаше загатване за това какво може би се е опитвал да постигне германецът. Той се изтегли вдясно в пространството зад Патрис Евра и бе изведен сам срещу вратаря от Азар, макар че бе на сантиметри в засада. Може би това е било намерението през цялото време - да се търси възползване от атакуващите намерения на бековете на Юнайтед.
Фланговете си изглеждаха през цялото време като ключова зона: Луис Антонио Валенсия и Фил Джоунс срещу Ашли Коул и Азар от едната страна и Евра с Дани Уелбек срещу Бранислав Иванович и Де Брайне от другата. Оказа се обаче, че двойките се неутрализираха една друга взаимно. Беше показателно, че Валенсия направи шест шпагата за 66-те минути, в които бе на терена - повече от всекиго от останалите за целия мач. Най-показателното обаче бе това, че Челси не се наслади на същата доминация в центъра на полузащитата, която имаше в трите сблъсъка с “червените дяволи” при Рафаел Бенитес за треньор. Тогава тези двубои вървяха в явна тенденция: “сините” контролираха владението на топката заради преимуществото си в мощ и динамизъм в тази зона, докато Юнайтед изглеждаше опасен, когато изкарваше топката на фланговете.


Този път Челси изглеждаше повече търсещ контраатаките и като резултат от това Майкъл Карик и Том Клевърли така и не бяха поставени на същото напрежение, на което може би биха били миналия сезон. Може би бе показателно в това отношение, че Джон Оби Микел, с толкова ключова роля в двата сблъсъка за Купата на ФА миналия сезон, се появи в игра едва в последните минути. Всъщност и двата отбора като че бяха доволни да оставят съперника да владее топката в зоната на тяхната си защита и затваряха бързо веднага щом действието се преместваше напред. Проблемът бе, че и двата тима бяха мъничко нехайни, мъничко неточни в използването на топката. “Нашите подавания за начало на контраатаки от защита към атака не бяха най-добрите - призна Моуриньо. - Владението на топката от наша страна не бе най-доброто възможно, направихме много грешки.” Както после отбеляза португалецът, и подаванията на Юнайтед не бяха много по-добри. И макар Клевърли да блестя от защитна гледна точка, това бе за сметка на съзидателността. Липсваше ни острота, коментира Мойс. - Само завършващото центриране.


И двата отбора имаха по няколко опасни далечни удара, предизвикали спасявания, ала единственият постоянен източник на голови положения бе намирането от време на време от страна на Уейн Рууни на малки дупчици пространство точно извън наказателното поле. Това послужи за напомняне точно колко ценен играч може да бъде той, но бе странна липсата му на разбирателство (почти фройдистки) с Робин ван Перси. Едно чукване на пас на Майкъл Карик от страна на Рууни точно преди почивката заплаши да изведе холандеца в чиста позиция, ала в крайна сметка топката се изплъзна от голмайстора.
След час игра Челси промени тактиката си и заложи на ортодоксален централен нападател: Торес смени Де Брайне, а Шурле се премести отдясно, което обаче не промени особено хода на двубоя. Това бе сблъсък между два дисциплинирани, консервативни отбора, никой от които нямаше каквато и да било мотивация да рискува да загуби в търсене на победа; два отбора, чиято предпазливост в полузащитите доведе до взаимно неутрализиране.

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Каква вода пиете вкъщи?