Рисковете на професията: Как с Радко Паунов за малко не отнесохме боя, докато се правехме на брат и сестра

За 30-те години динамична репортерска работа в „Марица“ ставаш свидетел на безброй събития - първи копки, рязане на ленти, официални делегации, смени във властта, граждански протести, успехи и провали в управлението. Най-често си очевидец, но понякога - и участник в тях, особено когато е голямо изкушението да надникнеш зад лустрото на един политик или управник. Професията носи и смях, и сълзи.

Преди години беше се разчуло, че кмет на съседна до Пловдив община вдига голяма къща в близко село, въпреки скромната си заплата. Решаваме с колегата Радко Паунов от „24 часа“ да проверим на място, като си даваме сметката, че кметът няма да ни заведе да му видим придобивката и трябва сами да го направим, но нямаме адрес и точните координати. Затова измисляме сценарий.

Спираме в първата кръчма и се представяме за брат и сестра, които уж ще строят къща, но най-напред искат да видят тази на кмета, защото в селата разправяли, че била много хубава. Та питаме къде се намира, че да я видим. Хорицата са безкористни и подробно обясняват как да стигнем до имота. Същата версия повтаряме и на бащата на кмета, който наглежда как майсторите довършват къщата. Възрастният човек е поласкан и с готовност ни показва всички стаи, като отговаря подробно на въпросите ни какви материали са вложени, колко пари струват, скъпо ли взимат за работата. Вадя бележник и записвам, като обяснявам на човека, че трябва да разкажем всичко на родителите, тъй като те ще ни помагат с парите за бъдещия строеж.

Благодарим на човека и тъкмо се настаняваме в колата, към нас се хвърля разгневеният баща с викове: „Дръжте ги!“, а след него търчат работниците. Веднага се досещаме, че хората от кръчмата все пак са решили да уведомят кмета и той по описанието се е досетил, че не става дума за брат и сестра, а за журналисти. Заключваме колата отвътре да не отнесем боя, ала бащата с работниците не я пускат. „Давай каквото си писала!“, вика нашият "екскурзовод". Отварям  бележника, късам ядосано празните листове и му ги подавам през прозореца. Бащата отстъпва за миг, а ние - газ да ни няма.

Описахме къщата всеки в своята медия. Кметът ни обвини, че заради тази случка е хванал червен вятър, и се закани да ни съди. Но не го стори, защото къщата беше факт.