Поет видя Майка България в Деня на Ботев и героите

Силен личен спомен за 2 юни разказа поетът Крум Филипов пред паметника на Христо Ботев в „Цар-Симеоновата градина”. В деня на Ботев и на падналите за свободата на България се събраха стотици ученици, граждани и политици. 

„Разказвам за това, което видях миналата година на пътя Пловдив-Асеновград на 2 юни. Когато завиха сирените пред мен спря една кола и от нея слезе една майка. Тя отвори задната врата, прегърна детето си, което бе там и така дочака края на сирените. Сякаш виждах Майка България”, разказа за „Марица” Крум Филипов.

Поетът взе тазгодишната награда „Пловдив” за художествена литература за стихосбирката си „Писма до сина ми”. 

„Забележете – ние не честваме смъртта, а живота. Величието на човекът е в това – да  види в природата на нещата живота, а не смъртта”, каза в словото си Крум Филипов.

Преди това актьорът от Драматичен театър Пловдив Ивайло Христов прочете стихотворението „Майце си”. 

Почетната рота от Пловдивския гарнизон бе приета от майор Данаил Касабов от Съвместното командване на специалните операции. 

Шест активисти от комитет „Родолюбие”, облечени в униформи на опълченци стояха с пушки „Бердана” до войниците и ветераните. Един от тях – Георги Паскалев бе съвършено копие на воеводата Христо Ботев. Георги е пловдивчанин и работи като салонен управител на голямо заведение.

Ученици и граждани положиха венци пред паметника на поета. Първи венец положи кметът на Пловдив Здравко Димитров. След него това направиха областният управител Ангел Стоев, председателят на Общинския съвет инж. Александър Държиков, заместник кметове, районни кметове, общественици и политически партии.

Ето пълното слово на поета Крум Филипов:

 

Няма по-силен знак на преклонение пред героите

от тази минута, в която притихваме 

в общност на размисъл и спасение. -

Минутата на сирените.

Почитта трудно се изразява с думи.

В тази картина няма думи.

Една минута, която превръща цяла България в храм.

Една единствена минута в годината всички българи

сме под един купол.

под един звук,

под едно знамение.

 

Миналата година,

точно в дванадесет часа на втори юни,

сирените ме завариха по пътя между Асеновград и Пловдив.

Кола отби и спря в локалното.

Млада жена излезе от нея,

отвори задната врата и прегърна детето си –

около три годишно момче, тъмнооко българче.

Майката застана отпред.

прегърнала сина си

и остана така 

до края на сирените.

И сега силно ме развълнува този спомен.

Сякаш виждах Майка България,

прегърнала Ботев.

Ботев от бъдещето.

Минало, настояще и бъдеще 

премрежваха от вълнение погледа ми в тази минута.

Една майка 

завещава на сина си най-важното,

ВЪПРЕКИ

Че покрай нея профучаха с двеста 

два черни джипа,

ВЪПРЕКИ

чорбаджиите изедници,

които нашето време нарича олигархия,

ВЪПРЕКИ

апатията и отчаянието на мнозина,

които дремят на дивана вкъщи,

гледат телевизия 

и чакат да умрат,

ВЪПРЕКИ

че все повече юноши 

свързват името Ботев единствено с татуировка

до свастика…

 

ВЪПРЕКИ ВСИЧКО!

 

Една майка възпитава сина си

в национален саможертвен мит.

Една българка отглежда свободата си.

 

„Само онзи, който е свободен –

може да се нарече човек 

в пълния смисъл на думата.“

Така казва Ботев. И още:

„Идеята за свободата е всесилна

и любовта към нея 

сичко може да прави.“

 

Сега живеем във време, в което 

мнозина си задават въпроса:

Как оцеляваме?

По-важният въпрос е -

Дали изобщо сме оцелели?!

Душите ни оцеляха ли?

Духът ни дали оцеля?

Страшни въпроси…

 

Ако човек е за нещо в този свят – 

то е  изведено извън него,

то е по-голямо от него,

то расте, 

както денят през лятото.

То не е да браниш животеца си,

а да живееш достойно.

 

Живот се римува с Ботев.

 

Този живот очертава силуета на майка и син

в моята картина –

картина на преклонение

пред загиналите за свободата на отечеството ни.

 

Забележете обаче –

ние не честваме смъртта, а живота.

Величието на човекът е в това – 

да  види в природата на нещата живота,

а не смъртта.

 

ТОЙ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА –

ТОЙ НЕ УМИРА!“

 

ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!