Нито ден почивка, пращахме всеки месец по 2000 евро
В чужбина искат здраво да се работи и го оценяват, разказват семейство Труфчеви от Карлово
- 06:30, 10.03.2012
- 12 793
- 12
Колкото и да понасяме стоически кризата и да се опитваме да не и обръщаме внимание, вкопчени като удавници в поредните сламки, за да оцелеем, тя ни притиска и задушава. През декември 2011 година безработицата в Пловдивска област достигна 27 334 души. С тези стойности нашият регион оглавява негативната статистика на най-много регистрирани безработни в страната. Само през месец ноември на старата година броят на регистрираните в бюрата по труда е скочил с 1100 души. Накъде вървим в кризата? Пак ли гурбетът се оказва спасителната сламка за много българи? Дава ли ти гурбетчийският живот това, което си мечтал да постигнеш, или те изкарва на друга писта? Защо едни грабват куфарите и тръгват да дирят препитание на 5000 км от дома, други остават и се борят тук? Как се работи и печели в Испания, разказаха д-р Димчо Труфчев и съпругата му Цвета.
Живяхме и работихме в Испания 16 години, започнахме с минималната за тогава заплата от 600 евро, стигнахме до 1200 евро. Всичките си спестявания изпращахме всеки месец в България. През по-голямата част от времето сме успявали да заделяме по 2000 евро месечно. Работихме много, за 16 години нямаме нито един ден почивка - ние така си организирахме живота и работата. Това разказват Цвета и Димчо Труфчеви от Карлово, които неотдавна се върнаха от Испания. Този път с еднопосочен билет. През различните етапи имахме различни цели, смятаме, че осъществихме своята мисия, разказват двамата. Освен ветеринарен лекар Димчо Труфчев е поет и журналист. Зад гърба му са две книжки със стихове, есета и статии. Сега подготвя трета книга, в която има и стихове на испански. По професия Цвета е детска учителка. В дните преди 1 март двамата заедно направиха стотици мартеници, дарение за българите в Палма де Майорка и за ОДЗ “Васил Левски” в Карлово, където Цвета е работила като директор, преди да замине за Испания.
По професия съм ветеринарен лекар. Дипломирах се през 1983 година и веднага започнах работа по специалността ми в Горско стопанство - Клисура, където имаше голяма овцеферма с 5000 овце майки. Освен това обслужвах и голям частен сектор с много крави, свине и други селскостопански животни. Имаше толкова много работа, че трябваше да се работи и в почивните дни, също и до късно вечер. Двамата със съпругата ми живеехме във ветеринарната лечебница в Клисура. Домът ни беше на втория етаж, на първия беше лечебницата.
Цвета по професия е детска учителка, работеше в Клисура. През това време започнахме строителство на апартамент в Карлово. В края на 80-те и началото на 90-те години много мои приятели заминаха да работят в Либия, Ирак. Чудил съм се толкова ли нямат работа, та отиват на гурбет?
Но нещата в моя сектор и в страната се промениха драстично в средата на 90-те години. Разтуриха ТКЗС-тата, върнаха животните на наследниците на някогашните собственици, които са влезли в ТКЗС. Хората пък изклаха добитъка, защото нямаше с какво да го хранят. От цялото семейството аз останах с най-ниски доходи. Трябваше да изплащаме 15 000 лева заем за апартамента. Така през 1995-а тръгнах за Испания. Намерението ми беше да работя година-две, да изплатим апартамента и да се върна. Имах уговорка с мои приятели в Испания да започна работа в една пътуваща изложба на декоративни и екзотични животни.
Щях да работя обща работа и да помагам като ветеринарен лекар. 600 евро заплата. Звъняха ми много настоятелно, докато замина. Тогава имаше визов режим, два месеца уреждах документите. След две години работа в пътуващата изложба Цвета Дойде при мен. Веднага ни дадоха самостоятелна каравана, обзаведена с всичко необходимо.
Работата беше тежка, постоянно се пътува, много често нощем. На втората година от работата на Димчо в Испания бяхме изплатили апартамента, продължава Цвета. Аз отидох за един месец и останах 14 години с него в Испания. Всяка година си казвахме - само тази година ще работим и си тръгваме. Вярвахме на това свое решение. В края на всяка година обаче настъпваше някаква необходимост да останем още малко. Дъщерите да изучим, да им изпращаме пари за следването - първо на едната, после на другата.
Но стана така, че голямата дъщеря пое по професионалния път на баща си. Завърши ветеринарна медицина в Стара Загора. Тогава решихме да останем още малко, да съберем пари, за да построим малка ветеринарна клиника, в която да работят те двамата. Започнахме да изпращаме пари за клиниката. Баща ми започна да търси парцел. Купихме този парцел в центъра на Карлово. Оказа се, че в тази зона не може да има едноетажни постройки, градоустройственият план изисква триетажна сграда. Ние имаме апартамент, нямахме намерение да строим. Но започнахме.
Втората ни работа бе на Майорка. Бяхме там с изложбата с декоративни животни цял месец. Между другото ние във всеки град, в който отивахме, пускахме обяви за работа. Искахме да се установим и да не пътуваме, защото беше много трудно. В деня преди да потеглим от Майорка за Барселона, се обадиха, че ни предлагат работа в едно имение близо до Палма. Можехме да започнем още същия ден. Можехме да постъпим така, както постъпват всички емигранти - да си тръгнем през нощта, без да се обадим на работодателите, и на другия ден да сме на новата работа.
Ние обаче отидохме при нашия работодател, обяснихме му и му предложихме да останем още две седмици, докато той намери хора на наше място. Върнахме се в Барселона. Оттам пращахме багажа си с колети до Палма.
Там работихме за по около 1200 евро на месец, продължава д-р Димчо Труфчев. Аз бях поддръжка в имението, обслужвах сложни системи, които се управляваха с компютър. На петдневна седмица, с трудов договор, с регламентирано работно време. Това обаче ни даде възможност да си намерим допълнително работа. Аз работех в градината срещу 10 евро на час.
През това време вече имах много приятели и познати в Палма, в свободното време можех да практикувам в две местни клиники за домашни любимци. Правех операции, лекувах животни. Голямата ни дъщеря, която следваше ветеринарна медицина в България, също идваше в Испания и през едномесечния стаж, който трябваше да провежда всяко лято, работеше в тези клиники. Цвета работеше в имението, а освен това, в почивните дни, в един ресторант и в къщата на собствениците на ресторанта.
За тези години нямахме нито един реален почивен ден. Ползвахме по един месец отпуск през лятото, идвахме в България и работехме на строежа в Карлово. Напуснахме това имение защото собственикът, швейцарец, реши да го продаде. Преди да замине, той ни подари цялото обзавеждане на къщата за гости, в която живеехме.
После работихме още четири години в подобно имение на около 50 км от Палма. Тогава се включихме в създаването на Асоциацията на българите на Майорка. По това време там живееха около 10 000 българи. Денем работехме, нощем пишехме сценарии за различни културни мероприятия. А за да участваме в работата на Асоциацията на българите, пътувахме 50 км до Палма и още 50 обратно. Приятели ме питаха откъде тези сили. Аз им казвах, шегувайки се, че ние в един живот живеем два живота, споделя д-р Димчо Труфчев. Вярвам, че някаква сила отгоре ни помагаше, вмята Цвета.
Да, има криза в България, има и в Испания. Там някои българи, които се устроиха на работа в офиси и канцеларии, сега останаха на улицата. Въпреки че имат възможност да започнат обща работа, те отказват. Много от тях си купиха жилища на изплащане, сега им е трудно, но те не искат да работят друго. При нас не беше така, продължава д-р Димчо Труфчев. Няма срамна работа. Всичките си пари сме ги изкарали с много труд, успяхме да изучим децата и да построим ветеринарната ни клиника. Вярвам, че като се трудиш, нещата стават, смята Цвета.
Тук, в България, нещата са много различни. Гледам момичетата, които работят в магазините в Карлово. Стоят на улицата пред вратата на магазина, държат чашка кафе и пушат. Такова нещо в Испания не може да се случи. Ако няма клиенти, момичето ще подрежда стоката, ще лъска витрините, ще поставя етикети, нещо ще прави.
Викахме майстори за строежа, продължава темата за България Димчо. Стоят и подпират лопатите по половин-един час. Не започват да работят. Казвам им: много съжалявам, но така не може. Ако ще подпирате лопатите, по-добре си тръгвайте.
Кой и къде търси препитание от областта, провери “Марица”.
Хора от Девинско със свой квартал във Валенсия
Гергана ВАСИЛЕВА
Емиграция в Испания, Холандия или Италия е спасението за много семейства от Девинско и Якоруда. Подгонени от високата безработица, цели фамилии напускат родните места в търсене на препитание. Тези, които се завръщат, не купуват къщи, а инвестират в ремонти и довършване на започнатото. Собствен квартал с училище и детска градина са създали във Валенсия гурбетчии и изселници от девинското село Стоманево. Най-много са емигриралите през 2003 г. Тогава в Стоманево са живеели около 700 души, а сега са не повече от 250. В момента повече от 120 от жителите живеят в Испания, като си идват веднъж годишно, предимно за традиционния събор-среща на родовете.
Тридесет души от Труд работят в Гърция
Гергана ВАСИЛЕВА
Процентът на хората, заминали зад граница, е незначителен на фона на население от 5000 души, колкото са жителите на село Труд. Според бившия кмет на селото Костадин Кирков около 20-30 жени от селото работят земеделска работа в Гърция. Единици са тези, които гледат възрастни хора. Наблюденията му обаче са отпреди 5-6 месеца. По думите му, кризата по света върна много от емигрантите в селото. Повечето заминали с надеждата да спечелят повече пари и отново да се върнат в България. Според Кирков повечето хора отиват в чужбина временно, за да припечелят определена сума, и отново се връщат. Кирков обясни, че от селото няма случаи на емигрирали семейства. По-скоро има нови заселници и се появяват нови квартали.
Военни и каракачани купуват къщи в Дъбене
На другия полюс по отношение на гурбетчийството е едно от най-големите села в Карловско - Дъбене. То наброява близо 1900 души, а гурбетчиите са едва 38. А в същото време Дъбене придоби през последните години близо 180 нови жители. Това са главно бивши военни и каракачани, които си купиха къщи с големи дворове, типични за Дъбене. Те се занимават предимно със селско стопанство. Землището на Дъбене е едно от най-големите в региона и дава препитание на много хора. В селото действат две земеделски кооперации и едно сдружение на собственици на земя. Освен това в Дъбене има 17 магазина и три кафенета. Решен е и въпросът с медицинското обслужване, разказва кметът на Дъбене Вълко Шойлеков. А тези, които са в чужбина - основно в Германия, но също и в Англия, Италия, Чехия и др., се връщат често, за да нагледат земите си и после отново заминават, допълва той.
Напоследък някои гурбетчии от Испания се завръщат обратно по родните си места. Те обаче са единици и не може да се коментира дали това е трайна тенденция. Други се връщат с намерение да се установят вече в родното място, но като не намерят работа, се връщат отново в чужбина, където имат обезщетения при безработица, различни от българските. Макар че кризата е повсеместна, гурбетчийството сякаш остава по-предпочитаният вариант срещу безработицата и ниските доходи, смятат жители на различни населени места в Подбалкана.
150 души от Клисура се заселиха на Острова
Цветана ГЕОРГИЕВА
Една четвърт от трудоспособното население на Клисура е на гурбет, най-предпочитана дестинация е Англия. На Острова вече трайно са се установили около 150 души. Повечето семейства са си купили там жилища и си идват в родния градец само по време на отпуските. Клисура има около 1600 жители. През последните 15-ина години градът не предлага много възможности за работа, още по-малко за доходна. По-голямата част от местните хора, които са по-предприемчиви, насочват усилията си главно в селското стопанство. Те отглеждат малки площи с маслодайна роза, лавандула, картофи.
Възрожденската слава на Клисура и възможностите за планински туризъм са все още една неусвоена ниша, коментира кметът Борис Спиров. В Клисура все още няма характерните за Калофер и Сопот къщи за гости. Няма и хотел, като се изключи туристическият екокомплекс край града. Но неговият собственик Мирослав Иванов, който купи някогашната почивна база на СБА и я превърна в туристически комплекс, също работи в Англия. Със спечеленото там той успя да купи обекта, припомнят неговите съграждани.
Коментари
Отговор на коментара написан от Премахни