Николай Балинов: Вече няма музиканти, има проектанти (СНИМКИ)

Вариетето беше като магнит - и софиянци искаха да свирят тук, спомня си басистът

Пловдивското вариете беше като магнит навремето. Събираха се всички млади хора, и много софиянци желаеха да свирят в Пловдив, защото всяка вечер беше като на концерт, спомня си един от емблематичните бас китаристи Николай Балинов. Беше голям празник - и млади, и по-възрастни - всички танцуваха. Сега вече няма такова нещо. 


За музиката ме зарази баща ми, който имаше китара. Той каквото можеше да свири, и аз свирех същото, спомня си легендарният музикант. Роден е на 16 юни 1961 година в Пловдив. Живеел до Стадион „Пловдив“ (тогава „9 септември“). В гимназията - „Антон Иванов”, пък с още няколко съученици правят първата си банда, в която Николай свири на китара. В кабинета по музика имаше всякакви инструменти, разбира се, доколкото е имало навремето. Около 9-10-и клас родителите започнаха да ни пускат да излизаме вечер и ние ходехме във вариетето в панаира. И гледахме по-старите музиканти - Георги Алаинов, Господин Господинов-Чоко, Стефан Костов-Тето, Личо Стоунса, все едно бяхме на концерт да речем на „Бон Джоуви”. За нас тези хора бяха страшни звезди. И я можеха тази работа, с уважение разказва басистът. В годините между 1975-77 г. във вариетето се организират състезания за училищни групи от всички пловдивски гимназии. Николай и съучениците му печелят първа награда. За тях обаче е по-важно нещо друго - че могат да стъпят на сцената, на която са се качвали „големи хора”.

Имахме и късмета по това време в Пловдив да дойде Тина Търнър. Имаше два концерта в Летния театър. В интерес на истината, прескочих оградата, защото нямах парички да си платя билета. Тогава бях направо шашнат от това, което виждам, разказва Балинов. Вечерта пък отишъл в Новотела, където била настанена певицата. Тя самата не слязла до бара, но за сметка на това групата й забила няколко парчета. Тогава реших твърдо, че трябва да последвам мечтата си и да свиря, обяснява музикантът.      

Навремето нямало откъде да намерят ноти, всичко ставало само със слушане на магнетофона. Слушали Дийп Пърпъл, Уайтснейк, Лед Цепелин. Музикантите свирели сами вкъщи поне по 3-4 часа на ден.  

В казармата Николай е поканен да свири във военния оркестър. Там имал късмета да се запознае с един от най-добрите пианисти в България Тони Дончев. „Мислех си, че знам много, но всъщност нищо не знаех. Този човек ме научи на доста неща”, казва музикантът. В този оркестър е принуден да свири на бас китара, но бързо се увлича по този инструмент и повече не се разделя с него.

След казармата се запознах със Стефан Костов-Тето. Отидохме при мой приятел, който ме помоли да посвиря малко. По това време се бях заразил на тема фънк. Все още малко бяхме чували за тази музика и само няколко музиканти я свирехме. ФСБ точно бяха излезли и свиреха такава музика. И като ме чу този приятел, каза: Трябва да те запозная с някого. Не знаех къде отиваме. В един момент звъннахме на една врата и отвори Личо. При което на мен ми падна ченето. Защото съм го гледал като много малък и мечтата ми е била да се запознаем. Не да свиря с него, защото това ми се струваше непостижимо - той е класик в тази музика. Име, което всички знаехме, спомня си басистът. Все пак обаче събира смелост и изсвирва няколко парчета пред Стоунса. Той ме гледа, гледа и каза: Този още няма брада, а как свири... Малък, правим група, отсече Личо, а на мен съвсем ми увисна ченето, смее се Николай. И започват репетиции с група „Мат”, в която влизат Личо, Тето, барабанистът Величко Маринов и Николай Минков. Свирели из пловдивските заведения, но на принципа на участия. Групата нямала много ангажименти, но самият факт, че е работил с Личо, помогнал много на басиста. Щом си работил с него, това означава, че си страшен музикант. Личо със случайни хора не се събирал.

„И през 1982 г. от група „Бриз” ме извикаха да свирим в Швейцария. Изкарахме паспорти и заминахме. Работихме обаче 20-ина дни, не можахме нещо да се разберем със собственика и се върнахме. Личо точно беше започнал при Богдана Карадочева и Стефан Димитров и ме взе при тях. И като се започнаха едни репетиции. Те, хората, си знаят репертоара -100 и няколко песни, това нищо не е. Ала аз започнах да уча всичко от нулата. Нямаше спане, по цяла вечер. А Личо имаше едно изискване - точно както е парчето, така да се изсвири. Това съм го научил от него и е много хубаво, защото този, който е измислил песента, не е прост човек. И когато ти имитираш нещо негово, трябва да го направиш по най-добрия начин,  казва Балинов.

Три месеца музикантите работят на кораби между Финландия и Швеция, след което Личо му предлага да емигрират. Как да остана, не мога. Тогава баща ми беше шеф на Военното окръжие. Казах си: Този човек цял живот е градил кариера, аз изведнъж да го съсипя, не става. Разделихме се. Личо остана, а ние с Богдана и Стефан се прибрахме”, разказва Николай. В самолета на път за вкъщи решават да намерят още няколко музиканти и да направят група. Взимат Величко Маринов, Кольо Крилцето и така създават „Вариант Б”. Подписват договор с Концертна дирекция София и правят турнета из цялата страна. Със същата тази група започват да правят записи в Първо студио на радиото. Тогава Николай се запознава с всички родни звезди. Записва с Васко Кеца, Трамвай №5, Росица Кирилова, които нямат групи и използват тази в радиото.

Той работи със Стефан Димитров и Богдана в продължение на пет години, впоследствие те му стават и кумове. Участията им били с цялостна програма. Освен музикантите вечерта имало и някой комик или имитатор. „С Богдана и Стефан винаги е забавно. И двамата са големи сладури. Няма концерт, на който да не закъснеят. Винаги всичко е в последната секунда, но интересното е, че става точно тогава, когато трябва. Били сме един сплотен колектив. Свирихме на Мелодия на годината, Златен Орфей... 

Много хубави години. Защото, сега го оценявам, тогава всичко ставаше на живо. В днешно време всичко е на запис. Не мога да разбера какъв музикант си, щом си пускаш плейбек. В чужбина по случайност съм работел на една сцена с много известни изпълнители като Темптейшънс, Мънго Джери, Зигги Марли, Доктор Албан. Всички свирят на живо”, казва Балинов. И допълва: Навремето всеки музикант свиреше, защото му се свири. Сега няма вече музиканти, има проектанти. Всички казват: Следващият наш проект е еди-какъв си. Сгради ли ще строят тези хора, мостове ли, не мога да разбера. Освен това навремето композитори пишеха българската музика. И в нея имаше страшно много хубави неща. Докато сега всеки, който знае няколко акорда, решава, че може да пише музика или да издаде албум. Всъщност не албум, а така наречените проекти, казва Николай Балинов. 

Най-големият проблем за него в онези години бил, че не е софийски жител. Заедно с други пловдивчани правили чудеса, за да намерят бележка, примерно, от НДК. И да докажат, че имат работа и съответно могат да си потърсят квартира. В противен случай били принудени да се качат на влака и да се върнат обратно под тепетата. „В един момент се оказа, че не мога да подпиша договор с Концертна дирекция София, защото не съм софийски жител. Тогава направихме една група в Пловдив и отново започнах да излизам в чужбина. Много години след като се бяхме разделили с Личо, се видяхме в Стокхолм. Това стана около 1995-96 г. Посрещна ни много хубаво, зарадва ни се”, спомня си музикантът.


Не мога да свиря на силиконки

На 38 години той решава, че трябва да се кротне. Запознава се със съпругата си и остава в Пловдив. В този момент у нас сериозно навлиза чалгата и той се отказва да свири. Известно време прави записи с бившия режисьор на „Каналето” Жоро Торнев за Камен Воденичаров и Марта Вачкова. „Беше ми голям кеф, защото се върнах пак към музиката. Но след това се хванах с едно предприятие, защото разбрах, че няма смисъл да даваш нещо на хора, което не го искат. А не можех да си представя, че ще стоя зад гърба на някоя силиконова девойка, която пее поп фолк”, казва легендата.   

В Щатите има и Швейцария, и Албания

След като се разделя с Богдана Карадочева и Стефан Димитров, работи 12 години в чужбина - Норвегия, Швеция, Финландия. Последните пет години изкарахме с група "Пасинджър", в която работехме с една американка - Джил Каръл. Беше страхотна певица. Все едно гледаш клип на МTV - страшно пее, страшно танцува и страшно изглежда. А освен това и готин човек. Покрай нея също научихме много неща. До този момент си мислехме, че Щатите са върхът. А тя не искаше да се прибира. Питах я какво прави с такива музиканти като нас, а не работи в Америка. Защото е звезда. Но на нея този натоварен живот там не  харесваше. Казваше: Това, което гледаш по филмите, не е истина. Това са десет квартала. В Щатите има и Швейцария, има и Албания. Така ми го обясни, разказва Николай./Марица.бг

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Каква вода пиете вкъщи?