Следвайте ни

Майстор Серджо: Дядо обу половин България, а баща ми - театъра

За хубав джаз концерт съм готов да отида и на другия край на страната, казва златарят от “Отец Паисий”

viber icon

Сякаш времето е спряло в ателието на златаря Саркис Баджакян-Серджо. Няма друго толкова малко място за работа в града - работилницата му е широка само 80 сантиметра. С нея може да кандидатства за “Гинес”. Побира стола му, на който работи, и една малка печка, която да му духа в студените зимни дни. За разлика от много други златари, той не е учил занаят от баща или дядо, а в държавното предприятие “Минерал сувенир”. И е бил 13 години на “държавна софра”. Серджо не е обикновен арменец - през деня гравира годежни пръстени, а вечерно време обикаля заведения и концерти, където свирят само ритъм енд блус и джаз. В града ценителите го знаят като един от най-запалените меломани, щом стане дума за сериозна музика.

Има ли някъде концерт - аз съм там. Мятал съм се на влака и съм ходил до София само за един концерт. Няма и един, който да е направен в Зала 1 на Радио Пловдив, който да съм пропуснал. Така се запознаваш с хора, с които съдбата иначе не би те срещнала никога, казва Серджо. На улица “Отец Паисий”, където е миниатюрното му ателие, се шегуват, че точно заради музиката останал толкова младолик. “Отдавна мина 60-те, а още изглежда като 40-годишен”, казва за него собственик на заложна къща на отсрещния тротоар.

Навремето за малко да стане музикант. Свирил постоянно на китара и правел това повече от 5 години. “Носих я по екскурзии и приятелски събирания. Винаги съм свирил, а в един момент някой ми я открадна и дотам бях с музиката! Останах си само ценител”, казва златарят.

Докато разказва това, при него идва клиент, който иска да гравира буквата “В” на малка златна плочка. Серджо се навежда и първо пише върху златото с молив. След това започва да гравира с малка бормашина. И след 5 минути показва творението си - малък шедьовър на родната калиграфия.

“Трябва да можеш и да рисуваш за този занаят. Иначе как ще правиш по златото декоративни елементи? А буквата “В” ми е любимата за гравиране, защото има най-много интересни елементи”, казва майсторът. “Представяш ли си каква скука е да правиш “О” - че то си е чиста нула!”, подкрепя го клиентът му.

След него идва друг, който му носи два годежни пръстена, които трябва да се изпишат отвътре с имената на младоженците. Имената са турски с много точки над гласните и Серджо проверява прецизно кои точно са буквите, за да не стане грешка. “Правил ли си правописни грешки при гравиране на злато”, сещам се да го питам. Серджо ме поглежда учудено и отсича: “Никога! Нали за това питам буква по буква кое как е!”

Когато се захванал със златарството навремето, в “Минерал сувенир” работели 50 души - половината българи, половината арменци. След промените всеки си взел дисагите и хванал пътя. Много от арменците станали частници - златари, а от българите - май почти никой.

Първо работил в къщата си в Стария град. Там имал работилница с 4-ма чираци. Работата вървяла прекрасно в първата половина на 90-те години. “Не смогвах да свърша всички поръчки. Хората изведнъж започнаха да искат много златна бижутерия. Имало е дни, когато съм работил до 9-10 часа вечерта вкъщи под асмата”, спомня си Серджо.

Този подем свършил с първата Виденова криза и 2 години след нея, когато Турция започнала да произвежда бижутерски изделия на индустриално ниво.

Преди това тази търговска ниша заемала Италия. “Турците решиха да направят развитието на златарството свой национален приоритет и го постигнаха. Купиха всички машини за индустриално производство на бижутерия от Италия и започнаха да бълват планини от готови бижута”, обяснява този икономически феномен майсторът от “Отец Паисий”.

Това довело до няколко големи промени. Едната е, че всички започнали да носят еднотипни, сякаш излезли от един калъп бижута. Другата е, че оттогава пловдивските златари едва кретат. Още тогава се освободил от четиримата си чираци. “То няма лошо в това златарство, но я няма вече тръпката на уникалността. Не че сега, ако си поръчаш при мен пръстен, никой друг няма да има същия. Ще го носят и други, но ще са само десетина души. А сега с индустриалното правене на бижута, като твоя пръстен ще имат още 10 - 20 хил. души”, твърди той.

Сега поръчките му идват основно през лятото и то от българи, които работят в чужбина и карат отпуска си тук. “Обикновено искат елементарни поправки на бижута. Като чуят, че те ще станат за 2-3 часа и за 5-6 пъти по-малко пари, отколкото в западните страни - те не могат да повярват. Западният бижутер, за една дребна поправка, освен че ще ти вземе много, ще я изпълни за 2-3 седмици. А тук работим веднага, за деня”, казва Серджо.

Твърди, че в града са останали не повече от 5-6 официални майстори златари като него. Мнозина други работят по домовете си. 

Цялата рода на Серджо е била свързана със занаятите, но той е първият златар. Преди 70-80 години дядо му Апрахам имал малка работилница за сандали и пантофи в Капана. В нея работили 12 души. “Всичко е правил ръчно и стоката му доста добре се е пласирала. Да поддържаш 12 работници и да им плащаш редовно заплати не е никак лесно. Не е било като сега - половин година оставили хората без заплати!”, разказва златарят.

Според него не е ставало въпрос дори за това, че тези хора са били комшии на майстор Апрахам, а за това, че ако не им плати, ще го е срам дори да излезе на улицата.

“На хората от онова поколение дори не им е минавало през ума, че може да стане така, че да не се разплатят с работниците. И да го питаш как е успявал да свърже винаги двата края на канапа”, чуди се Серджо.

Интензитетът на дядовата му работилница за сандали бил толкова голям, че половин България носела лятно време неговата продукция. След 9 септември сандалджийницата набързо била национализирана.

Баща му Бохос пък хванал напълно различна посока. Той станал майстор на ръчно правени обувки и дълги години работил в Пловдивския драматичен театър. Правел чепиците по поръчка за различните представления. Всички обичали майстор Бохос и хвалели работата му. Работил, без да се пенсионира, до самия си край през 2009 година - отдавна бил минал 90-годишна възраст. “За онова поколение думата пенсиониране, безделие, излизане от активната работа бяха непознати думи”, казва Серджо.

Сега денят на Серджо е като излязъл от филм за някой от средновековните майстори. Докато работи всичко е по конец. Отваря в точно определен час работилницата. Цепи секундата, когато стане 12.30 часа, и тогава излиза за 1 час в обедна почивка. Винаги лепи на стъклото на ателието бележка, която предупреждава припрените, че и майсторът е човек, и той трябва, все пак, да си почине. Спазва стария принцип, че и грам алкохол не трябва да влиза в работилницата. Иначе занаятът умира. Меломанът Серджо не слуша никаква музика в ателието си. “Тук трябва концентрация - да си с акъла си, а музиката разсейва”, обяснява той.



С парче дарено злато идваме на тоя свят и така го напускаме

 



Много народи по света приписват на златото предпазваща сила. То е символ на Слънцето и на огъня. Богатите златни украси в празничното облекло на българката са възпети в неизброими фолклорни творби.

Златото присъства и при кръщавката на новороденото. Златна пара се слага и сред ритуалните погребални предмети. Така българинът идва на този свят с парче дарено злато и го напуска пак с толкова.

Сватбената китка, сватбеното знаме, дървото на коледарския цар - тези задължителни атрибути на големите традиционни празници непременно са обгърнати от златен варак (тънко златно фолио), украсени са със златни парички.

Старите хора вярват, че металът осъществява връзка със света на мъртвите, предпазва от зли очи и от уроки, осигурява плодородие и благосъстояние. Тези качества се пренасят и върху предметите, изработени от злато. А хората, които упражняват трудния занаят, се радват на голяма почит и уважение.

Златарството, наричано още „куюмджийство“, е много престижен занаят. Златарите са почитани наравно със свещениците, учителите и другите първенци на общността. Обучението им продължава дълго - най-малко три години.

Особено голяма отговорност представлява изработването на невестинското гиздило. Независимо от благосъстоянието на семейството, всяко момиче трябва да прекрачи прага на новия си дом с богата украса от накити - златни или сребърни. Гиздилото е дар от бъдещия съпруг и е неотменна част от костюма на булката.

Още от категорията

Виж всички

Коментари (1)

Бивш клиент (Н. С.)

Бивш клиент (Н. С.)

16.08.2015 | 15:56

Серджо е достоен за уважение занаятчия. На мен ми е работил поръчки няколко пъти и съм бил щастлив от работата му. Желяя му добро здраве, дълголетие в занаята и уважение към музиката ......

Отговори
0 0

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Каква вода пиете вкъщи?