Година след войната: Украинки си стъпиха на краката, вече имат работа и свой дом в Пловдив

Една година след началото на войната в Украйна три жени, избягали от ужаса на бомбардировките, вече са си стъпили на краката в Пловдив. Дошли са в бежанския център в бившата Белодробна болница, който нарекоха „Втори дом“, за да видят предишните си „съквартиранти“ за Сирни заговезни. Те вече са излезли на квартира, след като са намерили начин за препитание. Работа, която не отговаря на образованието, възможностите и амбициите за развитие, които са имали в родината си.

29-годишната Катя Шабалистия успяла да избяга от град Николаев със сестра си Таня. Пристигат във „Втори дом“ през юли миналата година, остават четири месеца и вече живеят на квартира. Катя е учила в художествено училище, но в момента ​​си вади хляба в колбасарски цех като обикновена работничка.

Не подбира работата, защото за нея е важно първо да започне да се издържа сама

и после да мисли за нещо по-добро. В родината двете сестри са оставили близки и приятели, които не знаят кога ще видят отново.

„Много ми липсва рисуването, но се връщам уморена от работа, а и материалите ​- бои, платна, рамки, не са по силите ми в момента“, споделя младата жена, но вярва, че един ден отново ще хване четката. Не се оплаква. Очите ѝ се пълнят със сълзи, когато споделя, че в момента е невъзможно да се върне в родния Николаев.

Катя Полякова и Наталия Карайсили се сприятеляват в центъра за бежанци в бившата Белодробна болница. Намират работа по обяви и наемат заедно малка евтина квартира в краен квартал.

Катя усеща ужаса на войната само час след руското нападение, когато бомбардират селото <210> в околностите на град Днепър.

„Първата бомба падна в 7 часа сутринта. Не можех да повярвам, че това се случва.

Преди началото на военните действия мама все повтаряше: „Не вярвайте, че Русия ще ни нападне. Това са пропаганди. Ние с Русия сме братя. Не е възможно да има война между нас“. Беше истински шок за всички“, спомня си за първия изживян ужас жената.

В Днепър Катя се занимава с дизайн и дава частни уроци по рисуване. Самата тя е утвърден художник и в свободното си време не спира да рисува. В Украйна оставя две къщи, майка си, която живее в Луганск, и всичките си приятели. Продава колата си, за да плати пътните за себе си и 17-годишния си син Миша и за да имат пари да преживяват, докато се установят някъде.

А „някъде“ е всяко възможно място, където не се чуват взривове и гърмежи, няма страх за живота на близките и смърт по улиците.

„Тръгваш и не знаеш къде ще се установиш, нито кога и колко време ще трябва да си бежанец. Пътуването не беше лесно, през цялото време страхът е с теб, неизвестността - също. Не те напускат мислите за близките, които оставяш и не знаеш дали ще видиш отново“, разказва Катя. Освен най-необходимите вещи за себе си и Миша, художничката взема със себе си четките и боите. Докато е във „Втори дом“, рисува, за да се откъсва от мислите си.

Приема първата работа, която ѝ предлагат, и започва във фирма за електронни платки

Иска да е самостоятелна, да не тежи на никого, а и в дома непрекъснато идват нови хора, които търсят убежище. Вече приема съдбата си философски ​- знае, че войната едва ли ще свърши скоро, но трябва да продължи живота си, макар и не по начина, по който си е представяла. Откакто е започнала работа обаче, няма време за рисуване. Всички картини, които е създала, е оставила  във „Втори дом“, където са я приели в труден момент. Миша също бързо се интегрира. Ходи на училище, справя се с българския много добре. Вече има и приятелка - украинка.

С Катя и Миша квартирата споделя и Наталия Карайсили от Одеса. Преди войната тя е била управител на голям хранителен магазин. Показва видео клип, на който се вижда как с бившите си колеги разчистват отломките от сградата, в която дълги години е изкарвала хляба си. Остава без работа с 12-годишната си дъщеря.

"Очаквахме, че всичко ще свърши за дни, най-много седмици.

Мислехме си, че е наказателна акция за сплашване, която скоро ще приключи“,

спомня си Наталия. Най-трудно ѝ било, когато трябвало да избере кой път да хване ​- към Русия, където живее майка ѝ, или към България, където голямата ѝ дъщеря е студентка във втори курс със специалност „Начална педагогика“ в Пловдивския университет. Избира да е заедно с двете си деца.

„С майка ми се чуваме само по телефона. Тя винаги казва, че е добре, но няма как да знам дали е така, или не иска да ме тревожи. Все пак е възрастна жена. Не знам кога ще я видя пак“, разказва Наталия. Голямата дъщеря Олга иска да се върне в Украйна. Липсват ѝ приятелите, домът, любимите места в Одеса. Малката е свикнала бързо с новите условия, ходи на училище, има приятели и отлични оценки. Харесва ѝ в България и като че ли не тъгува за родния град, разказва майката.

Нито една от трите жени не се оплаква. Винаги когато имат време, идват във "Втори дом", за да видят старите си съквартиранти. Радват се, когато разберат, че някой си е намерил работа и е поел по свой път. Вярват, че един ден нещата ще се оправят и отново ще се върнат към любимите си професии.

Преди да излязат на квартира,

от центъра за бежанци ги изпратили с „чеиз“ - най-необходимото за едно домакинство

- спално бельо, чаши, съдове за хранене и дрехи. Помогнали им и при намирането на работа.

„От Червения кръст също ни помагат, а като цяло, хората в България се държат нормално и добронамерено. Колегите ни също помагат да навлизаме бързо в спецификата на работата“, доволни са украинките.

От създаването му до днес през "Втори дом" са минали над 320 украински бежанци, които са предимно жени. От тях  80% вече се трудят като камериерки, в заводи или като общи работници в кухни. Не работят само майки на повече от две деца и инвалиди. Заради войната обаче потокът от търсещи убежище във "Втори дом" не спира.