ЕВРОПА ЛИ? Будене с Иван Вазов

С наближаването на Деня на будителя българското общество пак трябва да извърши една формална и служебна задача, в един ден да се прехласне пред делото на духовните водачи на нацията. Ще се кажат дежурни приказки колко е важна просветата, науката, образованието, и ще дойде 2 ноември. Нов ден, стар късмет.

Затова един триптих по Вазов няма да е в стила на дежурството.

При все че старото поколение почита патриарха, но едва ли го прочита, пък младото нито почита, нито прочита, все пак ми се вижда твърде любопитно да препрочетем произволни отделни пасажи от Дядо Вазов.

Пример, досущ като сегашните явления от публичния живот на ХХI век, това е един негов колоритен герой.

Затова той избягваше възраженията: нито ги правеше, нито искаше да му ги правят. Това правило влезна в живота му и му стана привичка; мисълта му машинално следеше мисълта на събеседника му във всичките й произволи и когато Ненчо Орешков, съседът му, кажеше:

- Хаджи, днес имаме ясно време.

Той отговаряше:

- Много ясно време, Ненчо.

- Май каквото гледам, идат облаци от Балкана, хем са дъждовни.

- Дъждовни облаци идат, Ненчо.

- Ще завали и ще побърка на хармана.

- Ще завали, Ненчо, без друго ще завали, хем едър.

- Господ знай пак, има вятър от запад, та ще разнесе и дъжда - кажеше Ненчо, като изгледваше облаците.

- И аз това казвам, ще го разнесе, Ненчо.

- Ба, дъжд няма да има - свърши Ненчо, като се прозине и тръгне към хармана.

- Нито капка, Ненчо - потвърдява Хаджи Смион и потегля към кафенето.

Пак като сегашните надути реторици и говорители, нападащи ни непрекъснато из задръстеното медийно пространство:

Прочее Иванчо беше ученолюбив и не се мислеше за прост човек. Той преди няколко време например, в кафенето беше казал на господин Фратя по повод на българското правописание:

- Време е, ние, учените, тоест, да се соберем и влезнем в соглашение... трябва да оправим язика и прочия.

Той се изразяваше по-книжовно и говореше на мющериите си:

- Вчера ми дойдоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.

Един от любимите ми откъси обаче е за един модерен герой, който ми напомня, че всички епохи са преходни, само преходната е вечна.

Михалаки носеше прозвището Алафранга твърде заслужено: той пръв беше обул панталони преди трийсет години в града и продумал френски. Но той си беше замръзнал там. Палтото му и днес беше от епохата на Кримската война, а неколкословният му френски речник не се умножи нито с една дума.

Но славата му на учен човек остана и днес заедно с ласкателния прякор. Михалаки съзнаваше това и се надуваше; държеше се тежко, говореше важно и никому не позволяваше да му каже бай Михал, защото имаше и Михал Пандуринът, с когото не щеше да се смеся. И наистина, в отношение на титлата Михалаки беше твърде придирлив. Той беше имал дългогодишна омраза със съседа си Иванчо Йотата, защото Йотата дваж бе нарекъл в едно събрание Михалакя Алафрангата - Михалаки Малафранзата, като мислеше, че е все едно.

Честит Ден на будителите!