Следвайте ни

Иглика Трифонова по пътя на пилигримите: Изминах 14 хил. км

В Замъка на Франсиско Хавиер видях единственото разпятие, на което Исус се усмихва

Иглика Трифонова е професионален фотограф с близо 30-годишен опит. Работила е в различни вестници и списания като фотограф и журналист, както и като парламентарен фоторепортер. Нейни работи са публикувани многократно в българските медии, в испанския "Дон Балон", в руското "Экология и жизнь", както и в българското издание на сп."National Geographic". 

Участва като фотограф и член на научен екип в четири български експедиции до Антарктида, минава осем пъти един от най-старите християнски маршрути -Ел Камино в Испания, и е част от най-дългото Камино де Сантяго - 14 хиляди километра от Антарктида  до катедралата в Сантяго де Компостела.

Разговаря Илияна Караланова

- Как се решихте да изминете дългия и труден път от Антарктида до Сантяго де Компостела?

- Знам точно кога се появи моята мечта да извървя пеш 850-те километра по Камино де Сантяго. През февруари 2006 г. се случи така, че сбъднах най-голямата си мечта - стъпих на Антарктида като фотограф заедно с българската полярна експедиция. И там, където студът прави отношенията между хората по-топли, в православния параклис до българската база биоложката Елмира Тракийска ми разказа за магията на Ел Камино. 

Антарктида е особено и изолирано място, там човек усеща по-силно връзката с Господ, и мисля, че въздишката и копнежът на душата ми по Камино бяха чути. Три години по-късно с най-близките ми антарктически приятели си подарихме невероятното приключение да го извървим заедно за 42 дни. В моето съзнание Антарктида и Камино са силно свързани, това са двете ми най-любими дестинации на света, те ме заплениха  за цял живот и винаги ще искам да се връщам там. Благодарна съм, че цели четири пъти съм се докосвала до ледената магия на Белия континент, както и че осем пъти съм минавала различни маршрути от Камино де Сантяго. След такива преживявания човек се променя завинаги, и то към добро.

- Какви страхове имахте? 

- Всеки бъдещ пилигрим първо трябва да преодолее страховете в себе си дали ще се справи с предизвикателството да върви по 25-30 км на ден в студ и в пек, под палещото слънце или проливния дъжд, и да е готов да пусне контрола върху живота си, да се остави Пътят да го води. Като градско момиче, което дотогава ходеше на токчета и не спортуваше особено, страховете ми бяха големи, но и аз като всички поклонници в хилядолетната история на Камино исках да открия смисъла на живота си, духовната си същност,тайните на битието. Знаех, че това „пътуване на духа” както го нарича Шърли Маклейн, е изпълнено с много премеждия, но тръгнах с отворени очи да видя света и хората, да снимам, а и да надвия себе си в това голямо изпитание. Не вярвах, че ще мога, но се оказа, че човешките възможности са необятни и няма непреодолими препятствия. 

- Имаше ли моменти, в които искахте да се откажете?

- О, много са. Когато краката те болят, раницата тежи, а денят започва с проливен дъжд, в който ще газиш с часове, се питаш защо го правиш. И сам си отговаряш, че все пак там някъде те очаква нещо прекрасно, че важна е не целта, а пътуването към нея и че трябва да се радваме и да живеем активно във всеки един миг. Сещаш се за пръстена на цар Соломон, на който пишело „И това ще мине”, и знаеш, че слънцето е зад облаците и макар да не го виждаш, то ще изгрее и ще те стопли отново. Както те стопля и добротата на непознати хора, които  ти се усмихват и ти пожелават „Буен Камино” или са готови да те нахранят без пари и да ти дадат подслон, защото такива са им християнските разбирания.  Тогава разбираш, че Пътят е жив, защото още пази вековните си традиции, а светецът Сантяго все така закриля пилигримите и им показва верния път, техния собствен път.

- С какви опасности се сблъскахте?

- В днешно време Камино е една много добре развита туристическа индустрия с чудесна маркировка през няколко метра,  с албергета (туристически спални) навсякъде, с променени, по-удобни маршрути, така че, слава богу, опасните моменти са сведени до минимум. И все пак по време на минаването на Камино Примитиво, което е изключително красиво, но доста диво и планинско, се случи да застанем на пътя на стадо диви коне, които препускаха към нас в галоп и земята се тресеше под копитата им. Никога няма да забравя съчетанието от планината, гората и тези така свободни красиви същества с развети гриви, на които можехме само да се възхищаваме.

- Разкажете някоя куриозна история.

За мен беше много интересно да минавам рано сутрин през заспалите малки градчета по Камино, когато хората още не са излезли и каменните улици са застинали в своето безвремие и изглеждат точно така, както са изглеждали преди няколко века. Тогава се чувствах като в машина на времето, защото губех представа в кой век съм и ми беше лесно да си представя живота на хората преди нас. Там  и фразата на Васил Левски „Времето е в нас и ние сме във времето” доби неочакван смисъл.

Силна емоция събуди в мен и „срещата” с едно разпятие в Замъка на светеца Франсиско Хавиер по Арагонското Камино. Това е единственото разпятие в света, на което Исус се усмихва, и неговата усмивка е толкова въздействаща, че хората дълго стоят и го гледат като хипнотизирани. Говори се, че именно този образ е причината Сан Франсиско да стане мисионер в Индия и да покръсти много хора в християнската вяра.

Но най-вълнуващото преживяване винаги е, когато след дългото и уморително вървене най-сетне стигнеш до края на Пътя - катедралата в Сантяго де Компостела, прегърнеш статуята на апостол Сантяго и се поклониш пред мощите му. Смирението и вътрешният мир, които човек чувства в този момент, могат да бъдат разбрани само от другите пилигрими наоколо.

- Кое беше най-голямото чудо, което ви се случи?

- Едно от най-любимите ми места по френското Камино е катедралата в малкото градче Санто Доминго де ла Калсада. Там се намира гробът на едноименния светец, живял в 11. век и посветил живота си на подпомагане на поклонниците към Сантяго де Компостела. Построява редица мостове по пътя. Много чудодейни изцеления на пилигрими, възникнали в града, се дължат на влиянието на светеца и след смъртта му. Но най-известното чудо - и едно от най-популярните в средновековна Европа, е историята за печените петел и кокошка, станали от чинията живи и здрави и започнали да пеят.

Затова светецът винаги е изобразяван с двете птици, а в катедралата в специална клетка живеят истински петел и кокошка и я огласят с песните си. Счита се, че светецът сбъдва молитвите на тези, които се помолят на гроба му, и винаги им дава мост към това, което най-силно желаят. Моето най-голямо чудо беше, че всичко, за което тогава се помолих на гроба му, се сбъдна. И до ден днешен, когато имам нужда от помощ, дори да не съм на Камино, му „досаждам”, но той все така ме чува и гради и моите мостове.

- Какво се промени, след като изминахте Камино?

- Аз самата неусетно се промених, върнах се с по-философска и по-положителна нагласа към света. За мен Камино стана метафора на живота. Осъзнах, че животът е път - понякога стръмен, понякога равен, мокър и кален или сух и прашен, понякога опасно слизащ надолу и криещ риска да се нараниш, понякога устремен нагоре и летящ към звездите. Но винаги прекрасен!

Научих и доста уроци - като например да не искам нещата да се случат веднага и изцяло, защото до всяка цел има стъпки, които трябва да бъдат изминати, и часове, които трябва да изтекат.

Научих, че трябва да пускам хората да си отиват от живота ми, но и да се появяват в него, защото както на Камино, така и в живота хората понякога вървят рамо до рамо с тебе, после се разделяте и може да не се видите никога пак. А може да се срещнете отново и да станете приятели за цял живот...

Научих, че лошите моменти в живота дават цвят и по-голяма интензивност на хубавите. Защото само при сравнението на едните с другите оценяваме хубавите.

Научих, че ако искаш да сложиш нещо ново в житейската раница или просто да се освободиш от товара, трябва да умееш да вадиш и изхвърляш непотребното.

Да го оставиш зад гърба си ​- със или без съжаление. А ако новото не е това, което те прави щастлив ​- да го изхвърлиш и пак да продължиш напред. Неслучайно девизът на пилигримите по Камино е Ultreia - винаги напред!

- Какво трябва да сложим в раницата, преди да тръгнем за Камино?

- От личен опит бих казала, че е най-добре човек да тръгне с отворено сърце и без очаквания. Ако ги има, винаги ще се разочарова. Трябва да се остави пътят да го води. Тогава чудесата започват да се случват сами.

Да си носи лека раница. Моята беше много тежка и през целия път хвърлях ненужни неща. Да вземе здрави обувки. Моите се скъсаха и добри хора по пътя ми ги лепиха и шиха. Да не забравя шапката, защото слънцето е убийствено, и празна бутилка, която да пълни от чешмите по пътя - къде с прясна вода, къде с руйно вино. Препоръчвам горещо винарната в Ираче, където всеки пилигрим може да си наточи безплатно чудесно червено вино.

Испанските думички винаги са от полза, особено по селата, където хората рядко знаят английски. Като човек, който е посещавал сугестопедични езикови курсове, знам, че с тях най-бързо необходимата лексика влиза в главата и е готова за употреба веднага.

- Какво се крие зад израза "най-дългото Камино в света”?

- За пръв път в хилядолетната история на поклонничество по пътя Камино началната му точка е толкова далечна ​- на 14 075 км на Антарктида. Петдесет поклонници, сред които испански военни и учени, екипажът на испанския океанографски кораб „Хесперидес“, както и аз, стартирахме с кораб нашето Антарктическо Камино от о. Дисепшън.  Последните сто километра изминахме пеш по т.нар. Португалско камино​ - от португалската граница до Сантяго де Компостела. Пингуириносите (от pinguino ​- пингвин, и peregrino - поклонник) носехме специално извезано за целта знаме, съхранявано на „Хесперидес“ през антарктическата кампания.

Приветстваха ни кметовете на градовете, през които минавахме, а в катедралата в Сантяго за нас беше отслужена специална меса и бяхме благословени от архиепископа на града. Знамето остана в олтара на храма в Сантяго. Беше много вълнуващо да съм единственият чужденец, участвал в това приключение, и отново с антарктически приятели.

- Как се озовахте на Антарктида?

- Да стигна до Антарктида и да вървя по Камино де Сантяго бяха двете ми големи мечти. И благодарение на проф. Христо Пимпирев, директор на Българския антарктически институт, и двете се сбъднаха и свързаха завинаги. И двете са места, където човек преосмисля живота си, води диалог с душата си, поглежда се отстрани и намира истинското си „аз”. Първия път се озовах на Антарктида като фотограф, но биоложкият екип имаше нужда от помощ за ловенето на пингвини за вз​имане на кръв за ДНК анализ. Преквалифицирах се в „ловеца на пингвини”, както шеговито ме наричаха антарктиците, а през следващите години се включих и в изследването на тюлени.  Сега приоритетни са ми лекциите в българските училища на тема Антарктида, където чрез снимки и игри показваме на децата защо е важно опазването на природата и уникалните ресурси там. Много се радвам, че все повече млади хора работят по научни проекти на Антарктида. В почти всяка българска полярна експедиция има млади учени, членове на Асоциацията на младите полярни изследователи, на която съм председател. 

- На какво не можете да устоите като фотограф?

- Фотографията е една от многото ми професии, но във всички тях винаги са ме вдъхновявали хората, очите им, скритата в тях емоция. Затова най-много обичам да снимам портрети - и на хора, и на животни. Изумително е как на Антарктида всички тюлени имат собствена физиономия. Прекарвала съм часове да дебна израженията им. Всъщност най-интересните обекти са новите, непознатите и е предизвикателство да разгадаеш и покажеш истинската им същност без думи. Интереса си към портретната фотография дължа на големия български фотограф-художник Петър Папакочев. Бях на 15 години и единствената ми среща с него промени живота ми, защото след нея започнах да снимам портрети. И така вече 29 години. 

В къщата "7 ключа"  Двуседмичен курс подготвя за пътя към мощите на св. Яков

Българските поклонници, които тръгват на път към мощите на свети Яков в Испания, могат да стартират приключението си от Сугестопедична къща "7 ключа". Ивелина Паничарова, или още позната като Есперанса Верде де ла Монтаня (“Зелената надежда от планината”), ще ги поведе на езиково пътешествие в специално разработен курс за Камино де Сантяго. Лексиката и граматиката, заложени в този курс, ще бъдат достатъчни за разговорите и премеждията, които очакват сънародниците ни по пътя.

Курсът ще бъде интензивен и изцяло ще симулира реални ситуации от пилигримското ежедневие. Подходът, по който ще се усвояват знанията, е друго българско творение, а именно - сугестопедията.

Методът на проф. д-р. Лозанов, създаден преди повече от 30 години, бива признат за най-ефективния и хуманен начин за изучаване на чужди езици от ЮНЕСКО. Днес той е познат по цял свят и е дал основа на много нетрадиционни педагогически методи.

Вярна на 7-те сугестопедични закона за учене в любяща и подкрепяща среда, преподавателката от "7 ключа" дава заявка за успешна езикова подготовка в рамките на само две седмици. 

Илияна Караланова

Отговорен редактор - marica.bg

Илияна Караланова е завършила „Славянска филология” в ПУ „П. Хилендарски”. Работила е в Топ ТВ, в. „Труд” и plovdivweek.com. Била е зам.-главен редактор на в. „Строителство Имоти”.   Още

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?