Следвайте ни

Юри Росенов издаде първата си книга "Сините кепенци"

viber icon

Юри Росенов е роден през 1960 година в село Юруци, Ивайловградско. Завършил е Институт за културнопросветни кадри в Хасково. Бил е кореспондент на вестниците "Марица", "Новинар" и "Нов живот". Публикувал е свои творби в "Средношколско знаме", "Пулс", списание "Родна реч", "Пламък" и "Нов живот". 

"Сините кепенци" е първата му книга. От нея е разказът, който публикуваме.

За книгата Роса Соколова пише: "Тази книга не успя да ме смути. Тя ме поведе по причудливите планински пътеки, запозна ме със сладкодумци, на въздъх ме прегърнаха каменни къщи със сини кепенци... Приседнах на чердак от папрат и ми се причу болка, видях израстването от нея. Зарових се във времето. "Сините кипенци" е първата книга на Юри Росенов. Първа - като първата любов, като първородната рожба... Първа - като първият лъч на зазоряване. Тя е откровението на Юри - въздишка, сълза, усмивка, споделеност, оживял спомен - единственото, което авторът има. Различна е, като самия него. Откровена и непретенциозна. Вълнуваща."

                                                              

                                                       Капитан Пиперков

Капитан Пиперков всъщност не беше никакъв капитан. Викаха му така, защото зиме ходеше навлякъл прокъсан офицерски шинел, по пагоните на който личаха дупките на капитанските звезди. Лете обличаше избеляла куртка. Цялото му облекло бе военно, не по мярка, ама офицерско, само чепиците му бяха цинтови. Износваше старите униформи на черния капитан. Бе ниско мършаво човече с пилешко лице и малки сини очички, под смачканата му фуражка винаги накривена се подаваше кичур руса косица. Същи Петруша от романите на руските класици. Пиперков пък му викаха, защото бе градинар в зеленчуковата градина на граничната комендатура в А. С каруци разнасяше зеленчук по околните застави.

В ония години, когато властта знаеше и майчиното ти мляко, нашият герой ни знаеше къде е роден, ни помнеше рожденото си име. Останал невръстен сирак, бил взет за отглеждане от близки роднини. Един ден роднините отишли по работа на къра, него ставили без надзор. И тръгнал нашият герой, хълцукайки, по широкия друм на живота. Край него припкали гущерчета, в краката му перперели яребичета, смоци му пресичали пътя. Но него не го било страх, защото не знаел още какво е страх. Спирал се да яде диви круши и киселици, по които лазели мравки. Отминал второто село и по заник стигнал третото, там го утешили и тъй като не могли да научат рожденото му име, го назовали „изгубеното дèте“ и почнали да го отглеждат на сара, което ще рече по реда на къщите. Белким имаха паничка в повече прясно млекце, я тархана. Пък жените се надпреварваха коя повече да му угоди, всяка се стараеше от хубаво по-хубаво да го угости, заделяха му най-хубавите и здрави дрешки, а зам да не ги кусурѝ пред другите жени. Като кукувиче в чуждо гнездо заживя „изгубеното дèте“. И въпреки че ядеше на корем, то растеше дребно и мършаво, работа му не даваха, защото бе вечен гостенин. Докато другите деца пасяха добитъка или нижеха тютюн,  „изгубеното дèте“ по цял ден скиташе низ къра, трошеше яребичите яйца, от това лицето му се изпъстри като яребиче яйце, търсеше косови гнезда и печеше на шиш едва оперените косета, газеше реката, преграждаше вировете и тровеше рибата с млечка. От угодията „изгубеното дèте“ бе станало самонадеяно и хайлязин. Не се научи на никаква работа. И от училище не го потърсиха, защото беше „изгубено дèте“ и не фигурираше в никакви списъци.

В един ден „изгубеното дèте“, което вече бе пичлигар на шестнайсет години и носеше нож, отиде в другото село. Бе огладнял, влезе в първата къща, стопаните ги нямаше - бе усилно време и всички бяха по къра. Стъкна огнището и си опържи пет яйца. Отряза си порязаница с неговия нож и се наяде. Заби ножа до огнището, закачули го с кюляфа си и се изтегна доволно. По икиндия се прибра стопанката, тя бе млада и оправна жена, бе от полянските села и не знаеше табиетите на „изгубеното дèте“, нито адетите на местните. Като видя изтегнатия човек, побития нож с кюляфа, взе го за крадец и разбойник. Не се уплаши никак, взе машата и почна мълком да го налага. Нашият човек подбели очите, престори се на умрял. За пръв път яде бой. Чак сега жената се уплаши да го е не убила и почна да му се моли: „Стани бре, момче, десет яйца ша ти счукам. Стани, немой умира!“, нареждаше оправната жена и излезе да обида полозите за яйца. През това време „изгубеното дèте“ рипна и побягна през две села и спря в А., където беше граничната комендатура. Запря се право пред портала. Там войничето, дето стоеше на пост, му поиска документите за проверка. „Изгубеното дèте“ не показа документи и го вкараха в ареста. Граничните разузнаха тук-там и разбраха, че е „изгубено дèте“ и не фигурира в никакви документи. Изгубено, изгубено, ама беше цял пичлигар на шестнайсет години и носеше нож, законът повелява да има документи. Тъй като беше без име, граничните го записаха Найден - комендантът подполковник Жечев му даде фамилията си. Така „изгубеното дèте“ бе узаконено и осиновено от граничните. Намериха му войнишки дрехи като за него. Комендантът Жечев нареди на старшината Бечев да го научи на ред и дисциплина. Сутрин го събуждаха в пет и половина с войниците, караха го да прави физзарядка. На строевата, ако объркаше стъпките, старшината Бечев го шибваше с пръчка. Оттогава навикна на бой. Вечер го юркаха старите войници, караха го да мери паркета, да стои като паметник, правеха му запалки. ЗаКаПечето Секулов се зае да учи новия гражданин Найден Жечев на четмо и писмо. А пък ВеКеРето Черния капитан го взе под свое крило и почна да го учи да доносничи в името на Родината. Беше му нещо като ординарец, чистеше му жилището, стъкваше му печката, събуваше му чизмите, когато беше пиян. Първата вечер не можа да запали печката и Черния капитан го наби жестоко, би го аслъ да му вземе страха. На другия ден на мегдана „осиновеното“ - така го нарекоха местните, се хвалеше: „Ама ме бъхта Черното капитанище. Ама и я кораво, гък не рекох“. Научи го Черния капитан и ракия да пие, в началото се въсеше, но на втората, третата му се услади. И почна да му дава Черния капитан по два лева да ходи в хоремага да слуша хората какво говорят и да му докладва. Слухтеше и сред граничния състав. Първият, когото наколади, беше редник Ценков, дето го караше да мери с кибритена клечка паркета. Дочу, че някакъв гръцки овчар подхвърлил на редника кутия цигари „Асос“. Намериха кутията в джоба му и Ценков бе осъден на една година дисцип за нерегламентирани взаимоотношения с гражданин на чужда държава. Граничарите почнаха да се страхуват от него и почнаха да го отбягват, даже старшината Бечев, когато минаваше покрай него, се снишаваше. А Найден Жечев почна да ходи като оперено петле, нищо че Черния капитан често го побийваше, ама си пиеше ракията с него и за награда му бе дал стария си капитански шинел.

В хоремага отбягваха да сядат на неговата маса и трябваше да напряга слуха си, за да чува разговорите.

Страхът от Черния капитан го караше да съчинява доносите, гледаше да се докопа до зрънце истина. А Черния капитан бе страшен. Когато привикаше някого, първо го хващаше за ухото и удряше главата му в стената и изричаше само една дума: „Казвай!“. И привиканият почваше да говори като хипнотизиран под тежкия му замислен поглед. Винаги чуваше това, което искаше да чуе.

Когато се заергени и хормона го заблъска „Осиновеното“ хващаше смоци, връзваше ги на възли и отиваше населската чешма, където момите ходеха за вода и хвърляше смока в краката на момата, която харесваше. Момите пищяха и бягаха, разплисквайки харкомите, а Осиновеното се кефеше. Вечер диво маструбираше. Така задоволяваше нагона си за жена.

Беше 1972 година кога да сменят имената на помаците Коменданта Жечев събра целия състав в Димитровската стая и зачете приглушено: „Другари ЦК на нашата партия взе решение за смяна на турско – арабските имена на нашите братя българи мохамедани. Така ще се поправи една вековна несправедливост. От нашия район 2000 граждани ще се влеят в българската нация. За реализирането на тази високопатриотична инициатива от нас се изисква да оказваме пълно съдействие на местните власти.“

В. А. и околните села живееше помашко население. От град К. докараха запасняци с карабини.

Мъжете оставиха работата и хванаха шумата. Жените се криеха по къщите. По глухите села само старците седяха на припек подпирайки дуварите. На тях им бе все едно – първо на тях смениха имената.

Черния капитан изпращаше „Осиновеното“ да лови уж риба за началството. Докато ловеше рибата проследяваше мъжете, които се събираха в лещака на отсрещния бряг, там се разделяха по двама, по трима и потъваха в усойните падини. Найден Жечев ги проследяваше с поглед, нанизваше рибата на стрък от риган и отиваше да докладва за местонахождението им.

Черния капитан отиваше при запасняците разпределяше ги по трима, по четирима и ги изпращаше след бегълците. Когато ги намереха ги подкарваха като изгубени добичета, яздеха ги през реката прикладите на карабините шляпаха задниците им. докарваха ги в селото и там един по един ги вкарваха в селсъвета, там партийния секретар и председателят им даваха тънка книжка и ги караха да си избират имена, мъжете стояха зачервени с отпуснати ръце и мълчаха като да ги беше срам. Тогава партийния избираше името и казваше едно „Честито“.

Найден Жечев гледаше обяздените мъже, които се задъхваха под товара и си мислеше: „Зарад едно име струва ли си толкоз мъчилки“. До една седмица и мъжете го проумяха и вече не се криеха: „То срещу държавата не се рита, каквото е решила това ще е“. Само Оджов Осман се инатеше, той пък думаше: „Човек зарад едното име живее. В Гърция помаците не ги закачат.“

Чу Осиновеното тия думи и каза на Черния капитан, че Оджов Осман се кани да бяга в Гърция. Оджов Осман единствен от А. имаше мотор „Кобровец“ с него излизаше докъм границата, работеше сам взимаше участъци на акорд и добиваше дървен материал. Намериха го на работата, накараха го да излезе с „Кобровеца“ до граничната бразда и там лично Черния капитан го застреля. Свалиха го с волска араба и го простряха на мегдана. Прекараха цяло село да го види за назидание. Младата му жена полудя и една вечер излязла на двора гола обляла се с бензин и се запалила. Тичала пищейки по сокаците – изгоря като жива факла.

Кръстилката бе приключила, Черния каепитан бе попълнил картотеката си с досиета и не му трябваха вече измислиците на Найден Жечев пък и времената се променяха.

Комендатурата имаше голяма зеленчукова градина и Найден Жечев бе изпратен там да се грижи за зеленчука, да го пази и да го разнася по околнит застави. Построиха му малка къщичка и заживя там. Вечер ходеше в хоремага, хората го отбягваха, сядаше сам на маса, сам си пиеше ракията. Когато си допиеше ставаше и за довиждане процеждаше все едно и също: „Ай сиктир ви“.пращаха войничета да му помагат опитваше се да ги командва, а те го взимаха на подбив викаха му „капитана на пиперките“. Така му излезе прякорът капитан Пиперков и той заличи името Найден Жечев.

Беше в края на лятото, привечер Капитан Пиперков се прибираше с каруцата почесваше се под фуражката и си мислеше за хоремага тогава забеляза две човешки фигури. Когато ги застигна те застинаха. Бяха момче и момиче облечени с дънки и леки якета с туристически раници на гърба. Момчето бе с мека руса брадица, момичето и то русо с дълга коса вързана на конска опашка, лицето му беше толкоз красиво сякаш беше видение.

- Милиция – но милиция! – окопити се момичето.

- Но милиция – размаха ръце капитан Пиперков сякаш се боеше видението да не изчезне. Двамата се поуспокоиха и доближиха каруцата. Момичето попита:

- Границ … границ?

Капитан Пиперков машинално слезе от каруцата и също тъй машинално реши да им помогне. Сякаш бе подвластен на някаква външна сила. Тръгнаха към Свински гечит момичето го хвана под ръка като притискаше тялото си до неговото. Стигнаха и той им посочи пътеката, която водеше право към границата. Момичето се надигна и го целуна бързешката изрече: „Тенкю“. Сладкото опарване го разтресе за първи път го целуваше жена.

Когато да се прибере в селото откъм границата отекнаха два изстрела. Сърцето му се преобърна, разбра какво е станало. Същата вечер в хоремага пи много. На отиване до три пъти изрече: „Ай сиктир ви на всички“.

Сутринта през Свински гечит излезе на границата. Там бяха коменданта Жечев, Черния капитан и старшината Бечев, няколко войничета копаеха яма. Видя двата трупа един до друг. Момчето имаше рана на челото, лицето на момичето бе спокойно и все така красиво, о тъгъла на устните, които го бяха целунали се стичаше тънка струйка кръв. Черния капитан го повика с ръка и му посочи свободната лопата. Взе лопатата, ръцете му трепереха, бе пребледнял. „Какво се разтрепера, не си виждал умрели хора?“ Краката му се подкосиха. „Остави“ подвикна му Черния капитан и го издърпа настрани. Били немци от ГеДеРето, берлинчани. Момичето се казвало Гретхен, момчето Макс. Когато изкопаха трапа изтърколиха труповете така, че момчето захлупи трупа на момичето. „И в гроба да се чукат“ ухили се мръснишката старшината Бечев. Когато ги заровиха коменданта Жечев разпореди да се утъпче мястото. Първи се впусна старшината Бечев навирил фуржка заситни ръченица. Включи се и Черния капитан „Ей така, такаа“ тъпчеше с ярост Черния капитан. Даже подполковника Жечев почна да марширува на място. Тъпчеше и Пиперката душата му плачеше от очите му капеха сълзи. Бе стъпкана едва наболата му любовчица.

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай