Следвайте ни

Възможно ли е сериен убиец да се влюби истински? Четете в "Мазето" на Благой Д. Иванов

viber icon

„Мазето“ от Благой Д. Иванов – възможно ли е един сериен убиец да се влюби истински?

Романтичният психотрилър е първият роман на изявения кинокритик.

След успеха на трите сборника „Добрите, лошите и грозните“, „Трансформации“ и комиксовия „Седем градски гряха“ популярният български кинокритик Благой Д. Иванов отново размества литературните пластове, предлагайки на читателите своя първи роман – провокативна приказка за любовта.

На пазара вече може да откриете „Мазето“ – майсторски романтичен психотрилър, в който един сериен убиец се учи... да обича.

Любовта е магия, която дава крила. Любовта лекува и най-дълбоките рани. Ала любовта е безсилна пред злото, което дреме във всеки един от нас.

Когато той среща Валентина, е убеден, че нищо няма да застраши щастието им. Докато един ден Звяра – неговата тъмна половина от миналото – не се пробужда и не поставя всичко на карта. Защото Звяра е безмилостен и е готов на всичко, за да утоли жаждата си.

За да спаси любимата си от чудовището, дремещо в сенките на подсъзнанието му, главният герой ще насочи яростта му другаде. Различни жени ще се превърнат в косвени жертви на кръвожадните му инстинкти и ще се окажат експонати в неговия мавзолей на лудостта – мазето на собствения му дом. Докато един ден контролът напълно не се изплъзне от ръцете му.

Безмилoстна дисекция на интимните взаимоотношения, тази нестандартна история за страстта дълбае дълбоко в човешката патология и вади на показ най-тъмните и прикрити желания.

В духа на романи като „Катастрофа“ на Джеймс Балард и „Психо“ на Робърт Блох, Благой Д. Иванов поставя под въпрос способността на съвременния човек да се променя, както и да преодолее собствените си демони в името на другия.

Перверзен хербарий на човешкото, романът руши всички табута, а под жанровите рамки и еротичната интрига се крият неочаквани и разтърсащи истини за странната и понякога зловеща човешка природа.

В „Мазето“ нacилиeтo и ceкcът cи пoдeлят cцeнaтa c дързък пoдтeкcт, кoйтo щe ни нaкaрa дa ocъзнaeм нeщo, кoeтo e eднoврeмeннo плaшeщo и oтрeзвявaщo: пoнякoгa oмрaзaтa нe e дocтaтъчнa, зa дa рaзруши чoвeк вcичкo – нужнa e и мaлкo любoв.

Но вие не спирайте да вярвате в любовта.

 

Из „Мазето“ от Благой Д. Иванов

Първа глава

Александра през септември

През септември убих за първи път човешко същество.

Беше петък и на следващия ден с Валентина щяхме да отбележим цяло тримесечие заедно, което си беше постижение и за нея, и за мен. Не възнамерявах да излизам, тъй като имах купища работа вкъщи. Битови задължения, нали се сещате? Исках да подредя, да изчистя, да напазарувам и да подготвя малката си уютна бърлога за предстоящата вечеря на свещи с моята любима. Нещо повече – исках да направя вечерта специална. Още нямах идея как; просто знаех, че трябва по някакъв начин да отбележим изминалото ни време като двойка и да създадем красив спомен и за двама ни.

Прибрах се от работа малко след шест вечерта. Трябваше да се преоблека, да хапна набързо и докато още е светло, да се заема с шетането. Само че някой реши да обърка плановете ми. Някой искаше да бъда отново послушен и пак да изпълнявам заръките му. Искаше да се погрижа за зловещите му апетити.

Този някой не беше непознат.

Беше глас от миналото, който почти бях забравил.

Глас, който виеше.

Гъделът на Звяра, някъде отзад, почти на тила ми, ме свари напълно неподготвен и почти извиках, когато усетих дългите му, топли пръсти да ме докосват. Изненадах се не само от появата му, но и от факта, че бях развил някакъв инфантилен наивитет – нима наистина си бях въобразявал, че любовта е успяла да го изгони завинаги? Толкова красиви и безгрижни бяха дните с Валентина, че изцяло бяха прокудили спомените ми за него, а и за мен самия отпреди. Само че този път зовът му беше по-силен, имаше нещо ново и неочаквано напористо в повика му. Звяра нямаше да се задоволи с малко. Не и този път, не и след всичко, през което бях минал, преди да срещна прекрасната си приятелка – ефирното момиче, благодарение на което бях изцерил безразборния си сексуален хедонизъм. Не, този път Звяра се беше събудил по-кръвожаден откогато и да било и нямаше да се успокои, докато не му дам това, което желае.

Не беше въпрос на избор или на чудене. Вече се движех машинално и обличах тънкото си шушляково яке. Всеки опит за противопоставяне щеше да завърши безрезултатно, навярно потушен още в зародиш. Познавах добре опонента си и знаех, че е непобедим в пряк двубой. Единственият начин да се справиш със Звяра, е да го подмамиш, да го излъжеш и да отклониш вниманието му. Затова обаче е необходимо време и обикновено налучкваш напълно случайно правилната стратегия. Когато бях дете, той ме измъчваше, карайки ме да посягам на най-беззащитните и мили твари. Когато пораснах, го прокудих с нагона си. След като срещнах Валентина, сърцето ми изцяло го отблъсна. Ала тази вечер нямаше кой да ми помогне. Бях сам и уязвим. Просто щях да следвам заповедите му и да видя докъде ще ме отведат.

Мушнах ключовете от допотопния си нисан в джоба и отворих външната врата, когато съществото ми подшушна нещо. Нещо, което бях забравил, а можеше да потрябва.

Върнах се и го взех.

За всеки случай.

 

Карах привидно безцелно в продължение на час.

Скоро се престроих към магистралата, която водеше извън града. Здрачът отмираше и първите звезди се събудиха, пропускайки през потъмняващия небесен купол древна светлина. Карах и се опитвах да игнорирам шепотите. Звяра обаче не се интересуваше от желанията ми и продължаваше да ми дудне странни, понякога откровено безсмислени инструкции. Не проумявах всичко, но поне дотолкова следвах логиката му, че да съм сигурен в едно: трябваше да продължа напред по пътя и да не се съпротивлявам. Замислих се дали ако потърся помощ от някого, ще успея да си извоювам някаква временна свобода. Бях го правил преди, като младеж – само че нито консултациите с лекари и психиатри, нито половинчатите ми изповеди пред родителите ми, нито съветите на свещенослужители и на духовни лечители доведоха до успех. Срещах скептицизъм, присмех, равнодушие, арогантност, дори заплахи. При това от хората, които се предполагаше, че ще ми помогнат. Едни си мислеха, че си фантазирам, други ме обвиняваха в патологично търсене на внимание, а трети директно минаваха към подигравки. В един момент, още тогава, бях решил, че е за доброто на всички Звяра да остане тайна. Знаех, че никой не е в състояние да го изгони, защото никой не е в състояние да ме разбере.

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Ще се ваксинирате ли срещу COVID-19?