71
Следвайте ни

Василена Спасова представя дебютната си книга "Писма до теб, до нея и до никого"

viber icon

Една вълнуваща история за момиче, израснало в дом за деца без родители, за приятелството, за загубата, за анорексията, за мечтите... Това е дебютната книга на Василена Спасова "Писма до теб, до нея и до никого". Една изповедна, изчистена до графичност проза, където на места словесните щрихи наподобяват детски рисунки в своята невиност, макар да интерпретират живота, смъртта и надеждата, и то в тежестта им от реалния свят.

Младата белетристка убедително предава стремежа на детето да познае майка си, която не е виждало, или в по-мащабен смисъл -  стремежа на човека да опознае Създателя си, когото не е виждал. Така актът на неизпратените писма, които героинята всъщност пише до себе си, изведнъж придобива по-дълбок, философски смисъл. Идеята да се композира подобна изповедна проза в писма, които вече са излезли от употреба, е защитена и метафорично, и символно. Няма как друг вид послание да носи ДНК-то на човека, който иска любовта да остави следа. Вмъкването на бял стих и акцентът с рисунките добавя артистичност в повествованието, напомняйки донякъде „Ние, врабчетата“ на Радичков.

За цялостното оформление на книгата допринасят и автентичните илюстрации - рисунки от децата от Център за настаняване от семеен тип за деца без увреждания към КСУ "Олга Скобелева". А също и въздействащата корица на книгата, дело на младата художничка Ева Василева. 

Книгата е издадена от ИК "Жанет 45" и е финансирана от Национален фонд "Култура" след спечелен конкурс за дебютна книга на млад автор през 2020 година. Премиерата <210> е днес от 16:00 часа в Би Боп кафе в Пловдив.

Василена Спасова (1993 г.) е родена в Пловдив. След завършване на средно образование е приета в Лондонския университет „Брунел“, където учи специалност „Театър, кино и телевизия“. Продължава образованието си с творческо писане в същия университет и през 2017 г. придобива магистърска степен. Дипломната <210> работа е и нейната първа книга, за която получава висока оценка от своите преподаватели.

 

А ние, мамо...

Краят на месеца беше специален и всяко дете в дома го чакаше с огромно нетърпение. На всяко двадесет и пето число всеки от нас получаваше своята заплата. Така обичахме да се шегуваме помежду си. Парите не бяха много, но ние и не искахме повече. Животът в дома ни беше научил, че и малкото ни е напълно достатъчно. С Митко изтичахме при дежурната възпитателка и започнахме настойчиво да я молим да ни пусне да отидем до магазина за сладолед. Тя ни отказа многократно, защото на нас, „малките“, не ни е разрешено да излизаме извън дома без присъствието на някой възрастен.

След около двадесет минути непрекъснато мрънкане, сълзи, молби и много обещания, които, разбира се, знаехме, че няма да изпълним, ръководителката склони да ни пусне. Помня радостта, която изпитах в момента, когато тя изрече думите:

„Добре. Отивайте!“

Думи, които по-късно ми се искаше да не бях чувала. Набегом излязохме от дома. Сърцата ни биеха силно - дали от това, че тичахме, или пък от вълнението какъв сладолед  щяхме да си изберем.

Избор. Имахме право на избор.

Знаеш ли, мамо, колко много значеше за нас това да имаме право да избираме; нищо че ставаше дума просто за един сладолед. Ние, децата без избор, сега избирахме.

Магазинът изобщо не беше далеч от дома, но слънцето така силно напичаше, а и нетърпението пареше под краката ни, че с Митко решихме да си съкратим маршрута и да минем по една от задните улички. Вървейки, изреждахме всички възможни видове сладолед и вече решавахме какъв ще си вземем.

Да, знаехме целия асортимент на магазина наизуст. Често минавахме от там, вперили поглед във витрините, и си фантазирахме какъв сладолед бихме си взели, стига да имахме пари. Но в повечето случаи нямахме и затова само си ги набелязвахме.

Уличката беше усамотена. Слънцето беше достигнало най-високата си точка и хората се бяха скрили на хлад по домовете си. Все още помня писъка. Ужасът в гласа на Митко сякаш още кънти, отново и отново, и отново в съзнанието ми. Две по-големи момчета на видима възраст около двадесет години бяха застанали пред нас и препречваха пътя ни. Единият хвана Митко за яката на тъмнозелената му блузка (любимата му ризка, която беше облякъл в чест на деня за сладолед) и започна яростно да го блъска пак, и пак в стената.

„Дай парите! Дай парите!“ - крещеше насилникът. Митко беше стиснал двайсетте лева в ръката си и не ги пускаше.

 „Давай ги!“ - включи се малко по-високото момче. В погледа му се четеше ярост и неконтролируем гняв.

„Оставете го! Ето! Вземете тези!“ - изплаках аз и хвърлих своите десет лева на земята. Митко беше по-силен от мен. Той беше една година по-голям и не обичаше да се подчинява на никого. Дори и на най-строгите възпитателки в дома. Това често му навличаше неприятности. Замахна веднъж безуспешно. Замахна втори път, впрегнал цялата си сила в иначе кльощавата си ръка, и удари момчето, което го притискаше към каменната стена на блока.                              

Кръвта от носа шурна по брадичката му и едри капки покапаха на земята. В този момент разбрах какво имаха предвид хората, когато оприличаваха някого на разярен бик. Точно като него безжалостно, отново и отново, удар след удар, повали Митко на земята. Крехкото му тяло се превиваше след всеки следващ нанесен удар. Ритниците се впиваха като ножове в гърдите, в главата, в гърба му. Писъците му от нестихващата болка ме проглушаваха. Сърцето ми не издържа - сякаш страхът в този момент беше изчезнал и аз нямах какво повече да губя. Тогава скочих срещу нашите мъчители: „Спрете! Оставете го!“. Но моят момент на храброст продължи само няколко секунди и докато се усетя, вече лежах на земята до Митко. Свих се на кълбо и протегнах ръка към моя скъп приятел. Хванах го силно за ръката като удавник, стиснал своя спасителен сал. Но сега вече не чувах викове: нямаше и следа от доскоро пронизващите писъци. Беше настанала тишина. Тъмнозелените очи на Митко бяха затворени.

А това беше последният ден, в който чух неговия глас. Ръка за ръка, двама на сивия цимент, той и аз.

А ние, мамо...

Ние просто искахме ванилов сладолед с парченца шоколад. Ние не искахме нищо повече от живота, но той ни изненада.

Откъс от "Писма до теб, до нея и до никого", издание на ИК "Жанет 45"

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Кои са най-големите предизвикателства пред новото правителство през 2022-ра година?