В България съм Индже Войвода

Вторият лауреат на международната награда на името на Пеньо Пенев - Йоздемир Индже, е роден през 1936 г. в гр. Мерсин - Турция. Завършва френска филология в Анкара, след което специализира фонетика в Сорбоната. Член е на международното жури за поезия в Лиеж - Белгия; на академия Маларме - Париж; сътрудник на международния център за поезия в Брюксел, член основател на Ордена на трубадурите-средиземноморци. Носител е на ордена Офицер на френското правителство. Стихове пише от 1954 г. Автор на повече от двадесет стихосбирки, книги с критически статии и размисли върху поезията, Йоздемир Индже е и активен преводач - предимно от френски, гръцки и арабски. Понастоящем е редактор в Издателство “Телос” в Истанбул. Съставител е на десетки антологии. Индже е смятан за един от най-значимите съвременни поети на Турция. Неговият сборник “Книга от пепел” с избрани стихотворения на български в превод на Кадрие Джесур и Хюсеин Мевсим бе издаден преди две години у нас. “Спомням си неговия дом там, където Истиклял се издига до върха на Цариград, там, където кулата Галата подпира звездното небе. Трябва да посетиш този дом на изящните спомени, за да почувстваш, че Йоздемир Индже живее навсякъде. Тази книга му предлага още един малък, но сърдечен български покрив”, пише по повод изданието неговият голям приятел, поетът Любимир Левчев. Двамата не пестяха топли думи един към друг по време на церемонията по връчване на наградата на Индже в Димитровград и последвалата я творческа вечер. Във всяка моя стъпка Любо има частица. Той ме предложи за член на Европейската академия за поезия, което е много трудно и престижно. И ако днес все пак ме познават в света като поет, най-голям виновник за това е СБП и най-вече моят скъп приятел, каза Индже. Турският автор изказа почитта си към своите първи преводачи Хасан и Мехмед Караюсеинови, които са вече покойници. Отправи най-топли думи на признателност към сегашната си преводачка, българската изселничка от Момчилград Кадрие Джесур. Когато слушах изпълнението на актьора (б.а. Стефан Цирков), разбрах, че моите стихове звучат много добре на български, за което заслугата е на Кадрие, добави Йоздемир Индже.
В интервю за Дарик радио Йоздемир Индже сподели, къде на шега, къде на сериозно, че с паричната премия от наградата - 1000 евро, ще си купи кокошки за селската си къща и когато завърти бизнес с тях, ще основе свое издателство, което спокойно ще може да издава млади български поети. Едно обаче е сигурно - България е вече още по-дълбоко в сърцето му. Лауреатите са като почетните граждани. Винаги са добре дошли и винаги ги посрещаме с нужното уважение и почит, каза в заключителните си думи на Дните “Пеньо Пенев 2010” директорът на дирекция “Хуманитарни и социални дейности” в община Димитровград Милена Тодева. А културната общност в бригадирския град изпрати Индже не с “Довиждане”, а с “До скоро”.
Политическото влияние върху изкуството е зловредно, поезията е едноока без окото на Гео
В Париж обикалям книжарници, в Истанбул живея
затворено, в родния си град не съм бил от 40 г.
Балканите не могат да бъдат мост между Изтока и
Запада заради разпарцеляването на държавите

   -  Г-н Индже, вярвам знаете, че у нас вашето фамилно име се свързва с това на легендарен войвода, изминал пътя от кърджалия до хайдутин - народен закрилник. Намирате ли прилика между двама ви, макар да сте хора от различни епохи?

- Знам, разбира се. В България от самото начало всички мои приятели ме наричаха Индже Войвода. Това много ме радваше, особено в младите буйни години. Измисли го Любо (б. а. Любомир Левчев), с когото ме свързва дългогодишна предана дружба. Сигурно имаме нещо общо с войводата, макар той да е търсел своята истина с оръжие, а аз с перо.

-  Индже Войвода вдъхновява Йордан Йовков за едноименния разказ. Споменахте нееднократно в Димитровград, че цените класиците на българската литература като Ботев, Вазов, Гео Милев, Дора Габе... Кого още бихте добавил към този списък?

- Пак ще спомена Левчев, още Вапцаров, Владимир Башев, разбира се, Пеньо Пенев. И Димчо Дебелянов - много харесвам стиховете му. Преди доста години посетих къщата-музей на поета в Копривщица и останах изумен от статуята на майката в двора. През 2008 г. в Истанбул издадох моя поетична книга със стихове, написани само в България в периода 1979-1987 г. Заглавието є е “Паметникът на една майка”. Имам и такова стихотворение, където образът е събирателен - от моята и Дебеляновата майка.

-  Имате ли някакъв поглед върху съвременната българска поезия?

- Не. Не мога да претендирам, че познавам добре съвременната поезия. Аз съм вече на възраст, когато един поет не се интересува от това, което пишат другите. Моите любими български поети си остават същите от моята младост. Колкото до това, дали са ми повлияли на творчеството, ще кажа само, че аз съм поет без памет. Не знам наизуст мои стихове, камо ли пък чужди. Така че не съм взаимствал нищо от поезията им. Но, ако не ги бях чел, ако не се бях учил от тях, аз едва ли щях да съм тук сред вас, при това лауреат на такъв престижен приз. Поезията е свобода, свободен кислород, тя е живата вода на живота. Прекланям се пред паметта на Ботев, Вапцаров, Гео Милев, Христо Ясенов, които пожертваха живота си за изграждането на храма на свободата, на свободния дух. Благодаря на другите поети за развитието на този храм. През 1978 г. в Музея на революционното движение в София за първи път видях изложено изкуственото око на Гео Милев, изгорен от полицията през размирната 1925 г. Къде се съхранява това око сега? Не остана ли едноока и поезията без това око? Дано младите поети си зададат тези въпроси! Преди да пристигна в Димитровград, имах няколко творчески срещи в София, на едната от които надълго разговаряхме за зловредното влияние на политиката върху оценката на действителната стойност на изкуството. Темата донякъде е свързана и с Димитровград, мисля.

-  Какво знаехте за Димитровград, преди да дойдете тук?

- Знаех, че носи името на Георги Димитров. Сега научих, че това е фамилията и на младия и амбициозен кмет на Димитровград. Когато получих писмото от общината и разбрах, че съм лауреат на наградата на името на Пеньо Пенев, написах в интернет името на Димитровград. Стана ми много хубаво, когато прочетох, че най-големият парк в града носи името на поета. Усетих една голяма любов между града и Пеньо. Едва ли аз съм човекът, който да дава оценка на живота и творчеството му. Той е гражданин на вашия град, той е син на Димитровград, голям поет и голям човек. Щастлив съм, че получих отличието на негово име. Впечатлен съм от много неща тук и непременно ще ги опиша в колонката си във вестник “Хюрриет”. Първото заглавие ще е “Утопията, наречена Димитровград”, а второто “Чудото Димитровград”.

-  Животът ви е тясно свързан с два мегаполиса - Париж и Истанбул. Може ли да се прекара паралел между тях?

- Не съм мислил никога по въпроса. Два различни града са, не ги сравнявам по един или друг критерий. Бях студент в Париж, това бе отдавна. Сега всяка година отивам там поне един-два пъти, срещам се с приятели, обикалям по книжарници, разглеждам книги. В Истанбул се затварям у дома и почти не излизам. Отдавна съм се изолирал и мога да кажа, че не знам какво става в града. Знаете ли, аз не съм верен на градовете. Най съм привързан към родния си град Мерсин, но и там не съм стъпвал от 40 години.

-  Какъв човек сте по-скоро - космополит или патриот, националист?

- Човек не може да бъде патриот, ако не обича преди своята родина другите страни. Иначе рискува да бъде егоист, даже егоцентрик и фашистки настроен.

-  Има едно клише за Балканите, което ги описва като мост между Изтока и Запада. Вие споделяте ли това твърдение?

- Балканите не могат да бъдат такъв мост. На френски има един израз “балканизиране”. Това е свързано с разделението, разпарцеляването, грубо казано. Това понятие се появи още през 19 век. Без да навлизаме в историята, ще спомена само разтурянето на Югославия. Така че моят отговор е - не.

-  А какво според вас е балкански синдром? Какво от гледна точка на народопсихологията свързва народите ни?

- Животът на средностатистическия човек и в Турция, и в България има много допирни точки. Не е случайно например, че нашите ТВ сериали срещат такъв радушен прием у вас. Аз лично не съм ги гледал и не мога да коментирам конкретни неща. Наблюденията ми върху българите и гърците обаче ми позволяват да кажа, че ни свързват много повече неща, отколкото ни разделят. Ще ви разкажа една история. На един гръцки остров преди време се запознах с един възрастен грък. Предстоеше ми пътуване до Кушадасъ и търсех корабче, на което да се кача. Разговаряхме на френски, купих си билет и му подадох паспорта. Като видя полумесеца и звездата, гъркът възкликна: Братко, защо не ми каза от самото начало, че си турчин! После се случи така, че вечеряхме заедно с него. При нас дойде един, който е избягал от Истанбул през 20-те години по политически причини. Той каза: Турците и гърците се различават само по език и религия. Всички други истории и мизерии даже са едни и същи. Това според мен в пълна сила важи и за българите.

-  Вашето оръжие като поет са думите. Имало ли е ситуации, в които, както се казва, сте оставали без думи?

- Не. Смятам, че един истински поет може да пише и дори когато мълчи.

-  В едно ваше стихотворение вмъквате древната източна мъдрост “Внимавай какво си пожелаваш, защото то може да се сбъдне!”. В този аспект, вие какво си пожелавате сега, тук на българска земя?

- Бих си пожелал младо хубаво момиче, но аз съм вече твърде стар за тези работи. Много пари също не си пожелавам. Може би едни следващи десет години, които да прекарам в добро здраве.

***
За раздаване са, не се продават думите ми,
нищета си имам, на имането ми равна
имащ съм повече отколкото беден,
ала всички си мислят, че едно са двете...
Не се продават, думите ми, раздавам ги.
Каква полза - не ми е отредено друго,
освен раб да бъда на пътя и праха.
Внимавай, що си пожелаваш, може да се сбъдне.
***
Реки по целия свят: брегове мои,
дървета, изправящи се, докато отмина,
сънародници мои, корени, предци,
непослушен лъч
сънародник ми станал,
звук разпилян - корен ми станал, род мой
и Яфет, аплодиращ ме, докато отмина
Има ли?
Едно място дали има?
За спиране (да спра)
по пътя на житейския ми срок,
за да погледна
единствено за да погледам
водата в чашата
водата
в стомната,
за да забравя,
одисеята, която се води ничия.
Знам, и да не се счупи стомната,
водата процеп ще пробие,
ще проникне тя.
***
Според мен съм разстояние,
най-късата спирала между две точки,
моите състояния.
Пътят ми - без път - безпътица -
по прелетния път на лястовиците ми се е случвало,
останки да видя от себе си.
Превърнах праха в свое укритие -
(ако направя) - тъкмо това би подхождало
на едно ехо: на прашинки да се раздели.
Когато “съм” става поглед, състояние
оставане там, без да съм бил:
На разни места руина съм
завинаги в един и същи миг.