46

Тодор Костадинов се завръща с 16 магнетични разказа за Пловдив

Потопете се в 16 почти истински истории от улиците на хилядолетния град под тепетата. 

След близо десетгодишна пауза пловдивският белетрист и автор на романа „Софийско жителство“ Тодор Костадинов преобразява дългогодишното си мълчание в творческо вдъхновение и се завръща на литературната сцена у нас с 16 магнетични разказа за Пловдив от миналото, завинаги останал в сърцето и мечтите на писателя.

„Ничия: Трите начина на Мариана“ е сборник с истински и почти истински истории, който ни повежда по тесните каменни улички на хилядолетния град под тепетата, запечатали в себе си чара на младостта и есенцията на българския дух и национален манталитет. 

Непретенциозен в стила си, но верен на силния си авторски почерк, Тодор Костадинов умело дирижира музиката на живота на калейдоскопичните си персонажи – през детските им спомени за истинско щастие до неуспешното търсене на любовта и тъгата по отказващата да си замине завинаги, но все пак безвъзвратно отишла си младост.

Написани увлекателно и достъпно, по начин, който позволява на читателите да преоткрият себе си и своите спомени за миналото сред страниците им, разказите в „Ничия: Трите начина на Мариана“ засягат някои от най-човешките теми – мъдростта и гордостта, любовта, тъгата и носталгията.

А Вечният град – любимият Пловдив, където и самият Костадинов постига първите си писателски успехи – остава винаги отправна точка и най-верен свидетел на успехите и неволите на героите му в пътешествието, наречено живот. 

Тодор Костадинов е роден през 1959 г. в град Сунгурларе, Бургаско, но животът му е завинаги свързан с любимия му Пловдив, където завършва Математическа гимназия и учи българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Автор е на сборника с разкази „Девет дни в Париж“, повестта „Забрави страха, Филипе“, романите „Признай, че мислиш за мен“ и „Софийско жителство“. 

„Тодор Костадинов успя да превърне своето дългогодишно писателско мълчание в ценна руда и то сега щастливо му се отплаща. Отдавна не бяхме срещали такова красиво писане, което ни връща някои от най-важните опори на младостта.“

Деян Енев

„В разказите на Тодор Костадинов детският спомен оживява през травмата от загубата, за да ни напомня кога сме били щастливи.“

Антон Баев

 

Из „Ничия: Трите начина на Мариана“ от Тодор Костадинов

Конят на Гошо Костов

Беше в началото на първи клас в кварталното училище „Д-р Петър Берон“, подпряло оградата си на хълма Бунарджик. Сложиха ни на един чин с това здраво, весело, синеоко момче. Още първите дни той стана любимец на всички. Винаги беше пръв в надбягванията, играеше футбол най-добре и беше най-силният в целия клас. Един ден ми каза:

– Тошко, ти си ми първият приятел. Само ако те закачи някой, ще ми кажеш. Само някой да те е пипнал!

– То в класа няма кой. Ама ако някой от големите…

– Няма да се плашиш. Аз имам брат в седми клас. Но е в друго училище. Той е най-силният в цялото училище. Само ако го извикам, ще ги размята всичките из двора. Няма да се плашиш!

Бях горд и с Гошо, и с непознатия му брат. Представях си го като някой богатир от картината на стената в класната стая, при чието появяване всички се изпокриват кой където свари.

Часовете ни бяха по-кратки и ние, първолаците, излизахме преди другите в междучасие. Имахме десетина минути да си играем сами из целия двор и това бяха най-хубавите мигове на ранното ми детство. Наши бяха и двете игрища, и всички топки, преди да излязат по-големите в междучасие.

Един ден, по време на тези игри, забелязах, че Гошо седи сам настрани и е нещо тъжен и умислен. Другите деца тичаха във всички посоки и никой не го забелязваше. Отидох при него и го попитах:

– Какво ти става? Защо седиш тук сам?

– Ами аз така… – отговори той. – Мисля си.

– Че какво толкова мислиш? Да не те е обидил някой?

– Не бе, Тошко. Ама виж сега – като влезем пак в час, ще стане Иванка, после Петя и след тях идва нашият ред.

– Е, и какво?

– И трябва да кажа за майка и татко.

Другарката Митева, както всички други другарки, в началото на учебната година разпитваше децата едно по едно какво работят родителите им. Всеки трябваше да разкаже за тях с няколко думи. Явно това е стар номер на всички учителки. Ще рече, да знаят чии деца учат, какви хора ще имат на разположение. Което в онези времена означаваше къде ще имат връзки. Току виж, се оказало, че в класа ти е изтърсачето на някой големец, началник или важен партиец…

– Ами ще кажеш, какво страшно има?

– Не че е страшно, ама… На другите деца родителите са кой доктор, кой инженер, кой офицер, кой художник. Пък моят баща е каруцар. А мама е работничка в една фабрика… шивачка.

– И какво от това? Каруцар, казваш? Значи имате каруца и кон.

 – Да.

– И къде живее тоя кон?

– Ами у нас. В обора, на двора…

– Значи имате у вас жив кон! Стига бе !

– Да. Казва се Гайтан.

– Ама това е страхотно! Може ли да дойда да го видя? Никога не съм виждал жив кон.

– Може бе, ела още днес след училище.

– И ще ми дадеш да го пипна?

– Да бе. Той много ме слуша.

– Ами ако някой друг от класа иска да дойде?

– Няма проблем бе! Елате всички! Днес татко не е на работа. Каза, че не намерил нищо за возене.

Върнахме се в клас. Идваше нашият ред, а Гошко все повече се изчервяваше и ръцете му трепереха. От нашия чин аз станах пръв, казах няколко думи за нашите и после се провикнах:

 – Деца, а знаете ли, че у Гошови имат жив кон! И който иска, може да дойде с нас след училище да го види. Може дори и да го пипне! Гошо така каза. Да дойдат всички, които искат!

В класната стая настана олелия. Всички деца се скупчиха около нас. Естествено, повечето от тях никога не бяха виждали жив кон. Както аз, така и те, бяхме проходили и израснали по паветата на Пловдив и само отдалече бяхме виждали да минава циганска каруца, но смееше ли някой да я доближи. А да видиш кон отблизо, да го пипнеш, да го погалиш – за такова нещо никой не беше и мечтал. Темата на часа беше забравена и колкото да се опитваше другарката Митева да я продължи, не се получаваше. Все пак успя да попита Гошко какво работи баща му и той отговори:

– Ами с коня. Вози на хората въглища, дърва, греди и разни други неща.

Едва дочакахме края на часовете и почти всички вкупом се запътихме към Гошови. Не дойдоха само тези, които ги чакаха бабите им и успяха да ги отведат след разправии и дори малко рев. Може би, ако не бяха казали, че отиват да видят жив кон, щяха да ги пуснат, но откъде толкова хитрост у седемгодишни деца…

Отидохме у Гошо. Видяхме коня, развеждахме го и му се радвахме докато започнаха да ни издирват из махалата. Тогава се запознах с родителите и брат му. Чичо Петър, леля Пенка и Васко. Брат му Васко беше наистина много голям и силен. Той потвърди думите на Гошо, че само ако някой ни закачи… той е насреща.

След това дълги години ходех често у тях. Баща му и брат му бяха рибари, а и те живееха на петдесетина метра от Марица. На двора често намирахме някой да корми риба на чешмата и като ни видеха, казваха, че след малко ще има прясна пържена рибка за децата. Тогава не съществуваше рибарската философия „хвани-пусни“ и всичко, каквото дадеше реката, се пържеше или се раздаваше из махалата. А риба имаше колкото искаш. Марица поднасяше богато своите дарове на бедните хора. Рибар стана и Гошо като порасна… но за това по-нататък.

* * *

 Така си течеше безгрижното детство. Ние растяхме, бате Васко наистина стана огромен мъж. Казваше, че не си знае силата и май наистина беше така. Веднъж огъна на буквата Г един пътен знак на улицата. Добре, че беше тъмно и никой не ни видя.

През годините с Гошо се виждахме много рядко. Особено след като напуснах Пловдив завинаги. Но тази детска обич никога не изчезна. Напротив, някак се бетонираше във времето и толкова хубаво, толкова хубаво ни беше заедно, макар че не сме се виждали примерно от десет години…

– Тошенце, – така ми викаше той – искам да ти кажа нещо. Май ще ме уволняват от работата.

– Е как бе? Защо? Какво си направил? – Ами взеха да ме натискат да ставам член на партията. Работим здраво, изкарваме добри пари, знаеш, и Борьо, и Кальо, и Стоян от нашия клас, са при мен. Избраха ме за бригадир. Аз съм със средно образование, а в бригадата от двайсет човека петнайсет са инженери.

– Е и какво? Какво ти казаха? – Ами партийният един ден ми вика: Хората много те уважават. Трябва да си за пример във всичко. Ще те приемем в партията.

– Ами, викам, не може ли партията да мине без мене?

– А той: Какво, отказваш ли ми?

– Ами, викам, може пък и затуй да ме уважават. Щото не съм комунист и партиец.

След това не се видяхме сигурно още десет години. Така и не разбрах, станал ли е партиен член или не. А вече беше дошъл друг живот и това едва ли имаше някакво значение…

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Кое е любимото ви място за отдих и разходка в Пловдив?