71

Свободата и безсмъртието в „Момичето, което предсказваше миналото“

Автор: Никола Иванов

Красимир Димовски започва творческия си път с разкази и новели. Първите му книги са „Ние, кавалеристите“ и „Райската градина“. Интересното при него е, че след последвалото почти тридесетгодишно творческо мълчание, той издава двете си основни емблематични прозаични книги – сборникът с разкази „Момичето, което предсказваше миналото“ (2021) и „Ловецът на русалки“ (2022), която съдържа три новели за любовта и яростта.

Отличителното за прозата на Красимир Димовски е това, че в творбите му е силно биографичното начало. Неговият творчески свят  се намира в любимото му село Яврово и е заключен между голямата планина Могила и малката Могилчица. Там е неговият тематичен и сюжетен творчески Рай, това е неговото творческо царство, писателските му кладенци, на които той не изневерява, а им остава верен досега. От там черпи сюжетите за своята проза, но те не остават затворени в това пространство, а свободно шестват из родината и общуват със света. И това е благодарение на дарбата на писателя да превръща регионалното в национално и общочовешко. Неговите герои живеят в затвореното пространство на селото си, но духовно общуват със света.

Повечето от заглавията говорят за универсалността, които носят техните послания: „Ние, кавалеристите“; „Победителят“; „Млечният път“; „Летящият чичо Михо“; „Перушината на света“; „Титаня“ (асоциацията с „Титаник“); „Моят татко, Кайзера“; „ Момичето, което предсказваше миналото“… Универсалното звучене на разказите на Красимир Димовски се получава от факта, че в творбите си той поставя най-важните екзистенциални, философски и метафизически битийни въпроси за човека.

Някога Емилиян Станев казваше, че един от най-големите житейски парадокси се състои във факта, че изхабените, омърсени и много по-греховни възрастни учат чистите деца. Децата са много по-непорочни и неосквернени от възрастните. Затова главните разказвачи и персонажи в 13-те разказа от сборника „Момичето, което предсказваше миналото“ са деца, от които дванадесет са момчета и едно момиче. Децата разказват без съображения, преструвки и преигравания. Те следват чистите си сърца и души, не  хитруват, децата са  искрени и неподправени, автентични, много са чувствителни към справедливото и несправедливото, към доброто и злото. Бедата при възрастните е, че забравят детството си.

Разказите на Красимир Димовски са силно хуманистични, изпълнени със съчувствие и състрадание към героите, които са унизени и оскърбени от живота и съдбата. В „Гноп“ .главният герой е изоставено дете, отгледано  от лошата старица Флора. Всички го бият и тормозят. Детето мечтае да срещне родната си майка, която да го приюти при себе си и да го закриля. Детето споделя болката си: „Помисля ли си  за мама, и става светло. И човеците наоколо като че ли почват да се усмихват. А мама е истинска госпожа, с шапка и с кученце. Преди десет години, когато ме е родила и захвърлила при беззъбата Флора, е била бедна и глупава. Но сега е умна и с шапка и с кученце. И много ме обича. Казала ми го е, когато я сънувам. Познае ли ме, и ще ме погали, но как ще изтърпя първото погалване, като съм свикнал само на бой?“ Размисли, които свиват сърцето и насълзяват. Детето е жадно за ласка и топлина и се пита: „Какво ли ще е да те погалят?“ Детето продава вестници и в един от тях  е пъхнал бележка, на която е написал с Надежда: „Мамо, аз съм жив и тоя, дето ти продаде вестника съм аз и много те обичам“. Милозливото богаташко момиче прочита бележката и желае да му стане майка, прислужницата Дода я подкрепя, защото имат добри сърца. Момичето се облича в парцаливи дрехи, за да не се отличава от момчето, къпят се в реката

Има ли значение дали персонажът е жена или мъж, той е просто човек, дали Пушкалък от „Победителят“ е момче или момиче? По-важното е, че писателят рисува по великолепен художествен начин образа му: „За няколко месеца косата му заприлича на накъдрено слънце и цветовете по дрехите му станаха по-ярки отпреди… Сънищата ми с Пушкалък са все едни миролюбиви, сънувам как косицата й изгрява и залязва над леските край Мусина, как светя в реката като воден огън и как се разпилява  по мокрите й раменца, все едни такива миролюбиви работи сънувам, срам за всеки истински главатар.“  И основното послание за привличането, харесването, за силата на любовта, която е сред най-важните човешки вълнения и е по-силна от омразата, защото е способна да победи и най-суровото сърце. Съзряването на  тялото, първите любовни трепети, привличането, преходът през пубертета, когато момчето възмъжава, а момичето става девойка, чистотата  на любовното чувство – за всичко това става дума в разказа.  Любовта превъзмогва и потушава войнолюбивите чувства у децата, войнолюбивият нагон у тях. Красивата циганка от „Бял паметник за Себиле“ с красотата си привлича всички мъже от селото – и Батибати,, и бащата, и дядото, и попът, мъжете от селото изравят всички съдове от мед и ги дават за калайдисване. Велика е силата на красотата, но тя е съпроводена винаги от завист и злоба, която изпитат селянките, които „са се скупчили като войска и са навирили към нея злите си езици“ и „стрелят я с разни думи“. Селянките прогонват Себиле и тя умира, а това е смърт на красотата. Силна е любовта между Себиле и Батибати. Разказвачът и Стоимена правят паметник на Себиле от сняг и го пазят, а финалът на разказа е много поетичен.

В този разказ става дума и за Свободата, която очевидно за Красимир Димовски е сред основните ценности. Свободата е заразителна. В това се убеждаваме от разказа „Гноп“, защото гноповете се увеличават и все повече деца жадуват да са свободни. Природният живот, естеството,  са свобода. Финалът на разказа е символичен: „И ние продължаваме да бягаме, макар че земята свършва, дървото свършва, клоните свършват… Започва небето.“ Чичо Михо от „Летящият чичо Михо“ е символ на свободолюбието. Опитва се да лети, изработва си крила, но пада и окуцява. Става безмълвен и кротко изпълнява всичко, което му нареждат, защото  е загубил Смисъла, който за него е Свободата, която се е оказала непостижима. Чичо Смарай от “Перушината на света“ е особняк, който търси новото и непознатото. Започва да отглежда на село гълъби, които са символ на свободата. Колко красота има във волния полет на гълъбите: „Минкината баба пои магарето и също гледа към небето. Птиците са се издигнали в най-високата светлина и вятърът ги разпалва.“ Накрая гълъбите спасяват главния герой. Силен е поривът към свобода у децата  и в „Гноп“,където малчуганите  се къпят на воля в реката, неограничавани от възрастни и родители. В „Ние, кавалеристите“ ездачите препускат волно и свободно върху конете. Конете също усещат сладостта на свободата. В разказа дядото олицетворява Стопанина, който обича земята, която го храни. С каква любов и трепет наблюдава посевите. За него това е Смисълът на живота му. Спомняме си думите на Герака от „Гераците“ на Елин Пелин: „Ех, че време ли е! Пак ще се къпе в пот майката земя!“ Момичето, което предсказва миналото от едноименния разказ упреква възрастните заради примирението, че живеят в несвобода: „Големите не могат да си представят, защото оцеляват. А когато оцеляваш, не можеш да си представяш.“ И по-нататък Момичето продължава: „Светът е обрасъл и запустял. Къщите зеят и с врати, и с прозорци, като с много усти, обаче устите им са застинали, както са си говорели. Уплашили са се от нещо и са си прехлъцнали гласовете. Може да са се стреснали, когато затвориха училището. Или пък, когато затвориха кметството. Или после, когато затвориха продавалницата с хляба. Всичко затвориха и само устите на къщите  останаха отворени. Щом им мине страхът, от тях може да се издигне един голям вик, нагоре и нагоре, да допре слънцето и да се оцапа в светлината му, пък вечерта да се оцапа в звездите.“ Свободата не може да се постигне със страх, трябва силно да се пожелае и да  се бориш за нея – това е главното послание.

Главният герой в „За честта на Повликанти“ е чудак, има златни ръце. С безплатен благороден труд прави чешми и колиби, които да служат на хората, а напролет  сади фиданки. В това Повликанти е намерил Смисъла и на въпроса защо го прави, отговаря: „- Щото не мога да се спра. Ако спра изведнъж, ще се преметна пет пъти.“ И си спомняме за Йовковия Сали Яшар от „Песента на колелетата“ че човек трябва да прави себап, сиреч, добро за другите. Героят е с усет към красотата, всичко изпипва с любов. Някои му се надсмиват, смятат го за загубен, глупав. Други рушат стореното, но той отново го  поправя и възстановява. Все пак очаква признание, например в казармата иска да го направят поне ефрейтор, защото е старателен войник. Но дори учителката му се подиграва, а децата го гледат сеирджийски. И се сещаме за Ботев и неговият стих „Свестните у нас считат за луди“.

Силна е хуманистичната болка на Красимир Димовски от обезлюдяването на селото. Постепенно всички започват да се изселват към градовете, защото нямат поминък, закриват училището и децата няма къде да учат. Това са болезнени процеси, които важат  за цялата държава, пък и за страните по света. Трагична е съдбата на селото, което се оказва в дъното на язовира. Трагична и болезнена е картината, която рисува писателят: „Първо изпоизнесоха покъщнината, после натовариха кокошките в един камион и изоставените петли изкукуригаха. Димчовия го заклаха, а нашият прелетя в гората, там лисицата го яла и плюла перата, за да не вземе да полети и тя. Откараха магаретата, но ние имахме муле и то оклюма. Сетне разпарчетосаха оградите, свалиха черчеветата и ослепиха къщите…. Тръгнахме из изтърбушените къщи, влизаме през прозорците и си излизаме през вратите – чиста работа! Защото няма нито врати, нито прозорци, все едно всички къщи са се съединили в една…“ Естествено  започва емиграцията, която е в ущърб на държавата. Баба Титаня ражда седем синове. Мъжът й заминава за Америка с кораба „Титаник“ и вероятно загива при корабокрушението, а тя получава името като асоциация с кораба. И седемте й синове по реда на раждането заминават за Америка, тя остава сама и загива в къщата си, защото отказва да я напусне и водата я удавя. Асоциативно си припомняме стихотворението на Атанас Далчев „Стопанинът замина за Америка“.

В „Млечният път“ хуманизмът на майката и бащата, желанието им да помогнат и спасят ранения партизанин стават причина за раняването и смъртта на майката. Майката-кърмачка е простреляна в гърдата и Красимир Димовски прави забележителна символична аналогия между изтичащото мляко от гърдата на майката, което оставя следа по земята и звездния Млечен път на небето.

Когато е необходимо, Красимир Димовски си служи в разказите с ирония, както се случва с вдовицата от едноименния разказ. Вдовицата преиграва скръбта по загиналия съпруг с преструвки. Тя „тъжи много правилно“, защото познава  „тънкостите  на жалеенето“ иначе хората няма да я разберат. Главната героиня „Ходи чинно. Седи мълчаливо. Погледът – в земята.“ Тя е запазена привлекателна вдовица. Разказвач е прислужникът Петър, който я придружава навсякъде. Приятелят му полковник Драгнев и почти всички други офицери й съчувстват заради постигналото я нещастие. Накрая Петър я проследява и установява, че клоунът Николето идва всяка вечер тайно при нея и правят любов. Петър разказва това на полковник Драгнев и вероятно от ревност той убива двамата прелюбодейци. Тялото си иска своето, естественият нагон е по-силен от всичко, това е животът, настоява писателят. Случилото се е резултат от незачитането на свободната воля на вдовицата и правото й да живее както намери за добре по зова на сърцето и желанията на тялото. Със симпатия, ирония и любов са обрисувани селяните, героите, близките в „Моят татко Кайзера“.. Това са мили родни картинки. Все още в семейството надделяват патриархалните отношения. Мъжете не подхващат домашна работа, с почти всичко се оправят жените. Мъжете бистрят политиката  на махленско ниво. Ето как е разказана Историята. Кайзера изважда измачканата географска карта, която постоянно носи в пазвата си, която е надупчена сякаш от куршуми: „Това, вика е Европа. Там е най-простреляно, не знам дали ще може вече да се залепят дупките. После се плъзга по измачкания океан като по застинали вълни и стига до Америките. Те са си цели, щото долната подпира горната. Сочи едно островче и вика, че на него сега било голяма криза, там руските ракети си мерели рогата с американските. Можело всеки момент да се убодат, но засега само стърчали като игленик.“  Алюзиите и аналогиите са умело намерени. Става дума за действителни събития от 60-те години на миналия век, за Карибската криза, когато светът бе изправен пред ядрена катастрофа. Картинно с ирония и присмех, дори карикатурно е описан закупеният от Кайзера кадилак, който пуши, гасне, от ауспуха излизат пламъци, мирише на опърлено. Катастрофират в долния плет, защото спирачките отказват и Кайзера предвидливо си носи оттогава камък в колата и като иска да спре, скача и подпира с камъка лявата гума. Паралелът със сръчния герой, който умее всичко, е повече от уместен в случая. Когато таткото докарва  пленника глиган с набити глиги в дънера, всички му се възхищават „Щото утре татко може да донесе някоя вража ракета, набучена на борика.“ И още едно послание: лошото е по-заразително и често е победител в живота. Опитът на Кайзера да опитоми глигана чрез домашните прасета се проваля, случва се обратното – домашните прасета подивяват и заприличват на глигана. Много важна е породата на човека, ако е добра, има надежда, ако е дива  и неинтелигентна, възможностите за промяна са почти нулеви. Когато някой  селянин е видял свят и разказва, разказът звучи  като приказка за невиделите другия свят съселяни.

Силни са антивоенните настроения и антивоенният патос в някои от разказите и това е важна част от  хуманизма на творбите. Вдовицата от едноименния разказ остава сама, защото съпругът й е убит от гръцките партизани през Втората световна война. В „Олас против умиране“ разказвачът и Ванчо искат да изнамерят лекарство, което да подмладява хората. Решават да дават от лекарството и на кучето Омуртаг, като го приравняват с хората. Решението на „откривателите“ е да не дават лекарството на останалите човеци, „щото те ще започнат само да се раждат, без да умират, и като захванат една война, няма да могат да я спрат!“ Желанието им е да го дадат на всички човеци, защото тогава „целият свят ще осъмне само с деца, възрастни няма да има.“ Това е мечтата на момчетата,  защото децата са с по-чисти души и помисли, по-добри от възрастните. В друго послание писателят изразява страховете си, защото в последна сметка се оказва, че всички научни открития най-напред се използват за усъвършенстване на оръжията за убиване на хора: „Уж изобретихме зрънца против умиране, а с тях може да умъртвим всички човеци! И цялата планета да си остане сама и спокойно да се припича на слънце.“

Ако трябва да посоча разкаат, който най-много предпочитам, това ще е „Ние, кавалерията“. Това е категорично антивоенен разказ с много силен хуманизъм. Децата си играят на войници и войни. Многобройни са  хвалбите за подвизи в патриотарските разкази на децата, които са слушали перченето и „геройствата“, които са извършили по време на войните дядовците. Те ги преразказват с апломб. Посланието е, че човекът е роден да съзидава чрез труда си, а не да руши във войната, която е най-голямото човешко зло. И когато дядото наблюдава през прозореца военните действия между децата, обобщава: „Тая пущина, Митьо, дето нас ни съсипа. Не бива тъй… Иди, иди да ги спреш…“ Това е ключовият момент, в който се намира главното послание от разказа. Можем да предположим, че отказът на дядото да говори и да се хвали с геройствата си по време на войната е в резултат на античовешката й същност, която той е прозрял, наблюдавайки смъртта на хиляди войници. А той има присъдени четири ордена за храброст, много повече от другите, като се хвалят пред внуците си с геройства.  От този разказ се убеждаваме в художественото умение на Красимир Димовски да рисува прекрасни вълнуващи картини със слово: „Дядо се изправя в единия край и чака да дойде вятърът. Идва вятърът и житото почва да шумоли. Но ако се вслушаш по-добре, разбираш, че това шумолене  си е всъщност говорене, защото всеки от житните класове си има глас. Дядо си напряга слушането и изглежда, че си говорят нещо хубаво, защото поклаща глава. Той им разбира езика… И дядовите очи просветляват от жълтото и като гледаш колко е жълто това жито, си казваш, че то си е злато, дето расте! И дядовите очи просветляват от жълтото, както прозорците на слънцето. И сенките продължават да извират откъм Свети Илия и да плуват по житото, за да образуват вълни за сенките. И наоколо замирисва на пресен хляб. Като усетих миризма, тръгнах към дядо. Спрях се пред него да погледна в очите му. Там беше влязла цялата нива с житото, и със сенките по него, и с вятъра… Не можах да повярвам, затова се качих на дядовото рамо и погледнах отблизо. Истина беше, всичко се намушило в очите му, и оня счупен клас, даже с разпилените зрънца, и той беше там…“

В разказите Красимир Димовски преплита реализъм и фантастика. Творбите са пропити с тъга и болка. Героите са бедни селяни, битът им е мизерен. Социалното око на писателя е винаги будно. Миналото и бъдещето са неразривно свързани, няма бъдеще без минало, в миналото са корените, които крепят всички нас.

Анкета

Как оценявате възнагражденията от близо 3000 лева, които ще получават общинските съветници в Пловдив?