46
Следвайте ни

"Синята гора“: Да заразиш с красота и справедливост

viber icon

В новия роман на Николай Табаков привидно темата е коронавирусът, ала чрез персонажите и сюжета писателят ни занимава с фундаментални, същностни въпроси за човека и неговото битие

 

Насред корона паниката се появи новият роман на Николай Табаков „Синята гора“, който видимо се вписва в реда на книгите му, тълкуващи „хората от реката“ в свойствения за Табаков стил. Една предговаряща бележка предупреждава: Книгата изцяло се уповава на въображаеми факти, събития и топоними. Свищов е съчинен, Бостън илюзорен, за София да не говорим. Моля за внимание! Ако някой се познае в тази книга, да знае, че е напълно измислен и се налага да вземе спешни мерки. Диагнозите поставям аз, рецептурникът е в ръцете на Господ, лекарства може да намерите по аптеките в страната. (Алкохолът е вреден за вашето здраве!) Наздраве!….

Щом моли, нека внимаваме

Когато в основата на определена литературна творба става дума за актуални събития, които са се случили и продължават да протичат в непосредственото време, винаги съществува опасност сътвореното да е нетрайно във времето. Това често се случва, когато авторът се плъзга по повърхността, без да се задълбочава, и остава при актуалното, повърхностното, епидермалното, публицистиката и примерите са много. Конкретното събитие трябва да бъде само повод за поставяне на важни екзистенциални, социални и морални въпроси, които са битийни за човека. Само когато писателят успее да се измъкне от конкретното, да го направи универсално и да постави общочовешки важни проблеми, постига успех. Такъв е случаят с Николай Табаков и романа му „Синята гора“.

Привидно темата е коронавирусът, който е съвсем актуален и всички сме потънали в него. Но чрез персонажите и сюжета писателят ни занимава с фундаментални, същностни въпроси за човека и неговото битие. Героите, рисувани от Табаков, на всяка цена искат да заразят всичко около себе си с красота и справедливост. Тази е целевата причина на всичките му текстове. Което рязко ги разграничава от мизантропичното и резигниращото, задаващо основния тон в литературата на съвремието ни. Табаков е сред малцината, които честват живота в неговата смисленост.

Както вероятно се досещате, романът „Синята гора“ няма нищо общо с дърводобива. Той разказва живота. Катери се по стръмнините на собствените ни вълнения, спуска се стремглаво в личните ни бездни, плува във водите на нашето въображение. Колоритният език е примамка, изкушение, вечен гид в тази (странна) страна на чудесата. Пред непредубедения читателски поглед се изправят горските дебри на, уж, невинното ни самочувствие, планинските върхове на нашата предрефлексивна увереност, че сме точно ние, че сме тук и сега. Разпознаваме себе си в героите, без колебание вземаме страна, неспокойно отричаме, размирно се съгласяваме, понякога плачем, повече се смеем. Пътеките на живота лъкатушат, предизвикват, често са стръмни, по-малко угодни. Какъв е смисълът, се питаме. А точно това ни поставя не само в автентичната ситуация на сериозно размишляващи човешки същества, но поставя пред нас онзи вечен, изконен, абсолютно личен и неотменим въпрос. Дали съм, дали да бъда. Или да не бъда. Въпросът е труден. Отговорът - ако го потърсите.

Една разходка в гората.

 

Премиерата на романа "Синята гора" ще се състои на 29 септември (сряда) от 18 часа в Балабановата къща в Стария град. За книгата ще говорят Борис Минков, Георги Делов и Шинка Дичева.

 

Ах, морето!

Когато бях малък, също ме водеха на море. Морето пак беше красиво, пясъкът пак беше златен, от вълните пак се раждаха афродити. Както сега. Моите родители бяха млади - те завинаги ще си останат млади.

Спомням си лятото на далечната 1999 година. В съседна Югославия (имаше и такава държава) се водеше война, чат-пат над нашата мила родина прелитаха тежки бомбардировачи, а от това стъклата на прозорците излизаха извън себе си от ярост. Нашите се колебаеха дали в такова едно, военно време, е редно да се ходи на курорт. Слънце, знаете, празнични нощи. А съвсем наблизо, зад границата, гинеха хора. Не беше много почтено, не беше достойно, никакво не беше. Накрая решението го взех аз. Разревах се и казах, че искам на море.

      На плажа продаваха сладолед. В Белград бе улучено Военното министерство. На плажа се запознах с момичето Елза. В бункера на улица "Йосип Брос Тито" се криеха хора. Момичето Елза приличаше на Алиса в страната на чудесата. В онзи бункер една майка прегръщаше момиченцето си, а момиченцето прегръщаше кукла. Куклата се казваше Соня. В пясъка намерих сребърна мида, тя блестеше под лъчите на слънцето като сребърна звезда. От тавана на бомбеното укритие се сипеше мазилка, след всеки бомбен тътен стените се втурваха към хората, пространството се огъваше и свиваше като какавида в собствения си пашкул. Под яркото слънце аз се правех на недостъпен и криех зад гърба си красивата мида от момичето Елза. Очите на момиченцето в бункера бяха по-големи от самото момиченце. На брега на морето ние с момичето Елза играехме опасна игра. Играта на живите. Детето с куклата запита майка си дали сърбите имат Господ. Бягах по плажа, а момичето Елза ме гонеше. В далечен Белград, на пресечката между улиците "Йосип Брос Тито" и "Црнотравка" се взриви бомба. От адския трясък - оглушаха живите, разтанцуваха се мъртвите, хукнаха светофарите, огънаха се улиците, разпаднаха се представите. Няма представи за невъзможното. На нашия плаж беше спокойно, нашият Господ си имаше бански костюм. Хората в бункера падаха на колене и се молеха на стените да издържат, все едно се молеха на Всевишния. Не разбирах добре какво се случва между мен и момичето Елза, но беше хубаво. В тъмнината на укритието момиченцето с куклата запита кога най-сетне ще дойде Господ, за да ги спаси. Майката се разплака. На плажа в "Аркутино" лежаха хора, подредени под стройните редици на чадърите като войска. Една гола войска. В Белград един поет с китара на име Джордже Балашевич изведе хората на моста и под рева на прелитащите изтребители изпя песента "Дуньо моя". Вечерта в ресторанта баща ми се напи и каза на келнера, че Господ вижда всичко. В планините на Сърбия някакъв човек застреля с картечница друг, бил мюсюлманин. Подарих си лековерно мидата, а в отговор момичето Елза ми подари целувка. Първата целувка на японския гражданин Хироюки Агава се случила в града Хирошима. Майка ми каза на баща ми, че не помни толкова ужасно лято.

Баща ми се казваше Майкъл Клифърд Самюъл и беше от американския град Бостън. Майка ми носеше красивото име Мария.

 Разбира се - Господ вижда всичко.

Откъс от романа "Синята гора"

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

За кой кандидат-президент ще гласувате на 14 ноември?