Сава Василев: Разочарованията станаха повече от радостта

Персифедрон

 


Насреща с Владимир Янев
Тази рубрика е озаглавена с дума, която Константин Павлов с дадаистичен замах  дарява на четящите. Среща се на няколко места в стихотворенията му, за първи път е употребена в “Алхимици”. Когато запитах поета къде да търсим персифедрон, той отвърна: “Не и в аптеките.  Персифедронът не лекува и не успокоява”. Тук ще предлагаме срещи със стойностни представители на литературата ни.


- Как ще обясниш безпрецедентните в историята на литературата ни художествени изяви на редица съвременни учени. Да спомена само Симеон Янев, Кирил Топалов, Анчо Калоянов, Боян Биолчев, Светлозар Игов, Димитър Кирков, Йордан Костурков, Валери Стефанов...


- От Анчо Калоянов преди много години чух, че две дини трудно се носят под една мишница. Че винаги едната - науката, ще е в ролята на съпругата, а другата, белетристиката - на любовницата. Бил е отчасти прав - заради социалния статут (писателството трудно ще те изхрани). Иначе драма няма. За съжаление през годините на социализма наука и художествено творчество не си другаруваха. С малки изключения в областта на сценичните изкуства и най-вече при художниците (там доцентите и професорите си бяха в реда на нещата). Но доцент или професор писател - това звучеше несериозно. Формално никой не го забраняваше, но особен вид цензура и автоцензура бдеше над вътрешните граници в литературната държава. Слава Богу, днес не е същото.


-  При теб е налице “охудожествяването” на литературоведския изказ. Също и обратното – особено в последните ти прози доминират внушения от философско-екзистенциален тип.


- Сериозното здрависване с прозата стана през първата или в началото на втората година в университета, когато попаднах в кръжока на Анчо Калоянов. Не помня кой ме покани, дали едното любопитство не ме заведе. Но Калоянов реши да ме глави за критик – да подрязвам ушите на по-самонадеяните кандидат-писатели и поети. А аз взех, че написах първия си разказ. Калоянов му стана кръстник - “Обява за вестник“. Дълги години се хвалех, че не смесвам двата занаята – пиша ли разкази, заключвам изследователя в килера и не му давам да излиза. Май и досега не обичам показната литературност и културност в белетристиката - не се връзва някак с представата ми за българското и родния читател. С времето нещата се промениха. Не само като цяло, но и у мен.
Що се отнася до втората част на въпроса - да, опитвам се да направя литературоведските си книги по-четими, по-артистични. Без да ощетявам науката. Май иначе и не мога... Започнах още с “Литературният мит Владимир Василев“ (2000); така звучат и много от страниците в “Писателят Генчо Стоев и литературните кръстовища на историята“ (2012). В книгата за Владимир Василев има доста атрактивни заглавия, някои дори ме съветваха да ги премахна - да не дразнят членовете на уважаемия научен съвет при защитата на текста като докторска дисертация.


-  Издаването в продължение на години на алманах “Света гора” е събитие в литературната ни периодика. Не се ли умори? Редакторската дейност не ти ли отнема твърде много от времето за творчество?


-  Понякога на човек не му се ще да говори за любимите си неща. Да, “Света гора“ ми отне много дни, часове, месеци, години. Може би “изяде“ няколко книги. Не съжалявам. Но напоследък разочарованията станаха повече от удовлетворението и радостта. На първо място заради оскъдното финансиране - община Велико Търново, която някак ни подпомагаше, вместо да увеличи подкрепата си, заедно с доверието, направи обратното. Унизителна ситуация. Започнаха да ни вземат за даденост в цялата държава. Единствен Великотърновският университет засега има константно отношение и ни подкрепя, както в началото. Не по-малка е горчивината от конюнктурата в литературата ни. Толкова високи оценки, потупвания по рамото - вие сте единствени, грижите се за литературата в цялата страна, давате шанс на талантливите хора извън столицата, печатате стотици рецензии за книги и т.н. А когато дойде ред това да се заяви вишегласно от трибуната на медиите, някой да ни подкрепи пред институциите - пълно мълчание. Да, разочарован съм. Имам усещането, че тук и там чакат с нетърпение да издъхнем - видяхте ли, и те не издържаха. Пък и защо да им създаваме излишно безпокойство. Така ще могат единогласно да преповтарят имената на неколцината медийни писатели, изковани през последните десетина години.
Но най-тъжното е, че интересът към сериозната литература си отива. Няма кой да чете, камо ли да следи периодиката. Виждам го в очите на хората. Струва ми се, че сме единствените, които не разчитат на книжарници, а лично представят всеки брой - в най-големите градове на страната. Очи в очи с читателите... И това дело, като толкова други, е на път да си иде. Едва ли някому ще направи впечатление. Трябваше ни малко подкрепа - в това число и от държавата, да зарадваме и българите в чужбина. При толкова много рубрики - за музика, изобразително изкуство, преводи, медицина и литература, литературен архив, литература и култура на Балканите, не мога да изброя всички - отворихме и рубрика за литературата ни зад граница “Диаспора“. Всуе.


-  Какво мислиш за литературните приятелства?


-  Едно от малкото истински неща, които ни останаха. Да не кажа единственото. Стопля, дава стимул, чувстваш се по-смислен. В голямата литература е имало и големи литературни приятелства. Не казвам безоблачни. Вазов-Шишманов, Яворов-Боян Пенев, Владимир Василев-Йовков, четворката Тончо Жечев-Кръстьо Куюмджиев-Цветан Стоянов-Здравко Петров. Много съм се уповавал на приятелите си в литературата - не, не за да ме хвалят. Ако се види статистиката, ще стане ясно, че не съм шетал около себе си и за себе си, та за мен е писано скромно, умерено малко... Но добрата дума на литературните приятели, когато им вярваш, е най-голямата награда. За друга поне не се сещам. Надявал съм се на подкрепата им при организирането на конференции, издаването сборници, търсил съм ги, когато съм се чувствал самотен...


-  Мечтите на Сава Василев за българската литература и бъдещето на страната ни?


- Странно, нямам точно определена мечта за литературата ни. Освен една доволно стара, позната на мнозина - родната литература да достигне до повече читатели в чужбина. Заслужаваме да ни четат повече отвъд големите езикови завеси. От друга страна, не виждам драма. Ние сме си достатъчни, стига да се уважаваме повече. Само че нещо се случи с вкуса, естетиката, манталитета, въобще с представата за стойностно и посредствено. Питам се дали въобще има смисъл да публикувам каквото и да било. Особено в тези абсурдни тиражи... Що се отнася до България, тя винаги сама си е била гробокопач. Този път ще се закопае много дълбоко - ако не се случи някакво чудо. Нито една балканска държава не проявява такъв национален нихилизъм и липса на себеуважение като нас - от музиката до собствената ни история. “Света гора“, както и тази ваша страница, са умилителни жестове на съпротива. Добре е, че ги има. Значи не всичко е изгубено. Поне ще си отидем спокойни за себе си - нещо сме опитали да продължим, друго да променим.

 

Езикът е сводник,по-стар от човечеството


Сава ВАСИЛЕВ


Текстът се опитва да преразгледа битуването на идеята за глобализма в протуберансите на езика. Подобно на всяка модерна дума, и глобализмът понася изпитанията на телата, движещи се със скоростта на светлината. За да съхрани масата си, понякога думата има нужда от солидна метафоризираща обвивка. Изцяло споделям опасенията на Зигмунд Бауман, че амбициите за истинна праволинейност рано или късно раждат канон, а това обезсмисля задаването на въпроси. Тук ще се наложи да правим обратното - да задаваме въпроси. Водещата теза препраща към познати езикови практики от далечното и не толкова далечното минало на България. И най-вече към еуфоризма и скептицизма на разрояващата се сегашност. Презареждането на езика е част от процедурата по изпитанията на социокултурната доктрина.
...
Този толкова стар, по-стар дори от човечеството сводник - езикът, умее да се шегува като никой друг. Често образността е пищното одрешение, прикриващо чудовищните ни пожелавания - терзанията на тялото и духа. Друг път я виждаме в ролята на кокетка, едновременно ухажвана и презирана от поклонниците на суровата и безкористна мисъл. Във всички случаи обаче езикът помни и знае много повече, отколкото иска и може да сподели. За нас остава утехата от многото му превъплъщения. От невероятните му роли, способни да карнавализират и най-ригористичното говорене.


Откъс от културологичната статия “Глобализъм и метафоризъм”

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?