71

Роман за българската душа на Македония*

Рецензия на Жоржета Чолакова за книгата на Антон Баев – „Мария от Охрид“

Най-новият роман на Антон Баев – „Мария от Охрид“, гради и в същото време разгражда световете на преживяното, за да внуши човешкия духовен опит в търсене на  труднодостъпната истина за историята и за човека. Макар да отвежда към конкретно историческо време от втората половина на XIX. и първите години на XX век, когато се водят борби за самостоятелна Българска екзархия и за свободата на Македония, това е роман, в който прозира всечовешкият копнеж като непреодолима тъга. Романът е много български, но интелигентно и мъдро излиза от капаните на паннационализма, за да се превърне в разказ за тегобите на душата человеческа и на душата народна. И за да постигне това, писателят равнопоставя различни и по националност, и по вероизповедание персонажи, всеки от които по свой, различен от другите начин изживява едни и същи събития, предопределили историческата участ на България.

Това е и роман за Мария – светлината в мрака за всеки един от героите. Всички човешки съдби в романа се сплитат в образа на Мария. И именно като роман за Мария това е роман за различните лица на любовта: синовна, греховна, безумна, смирена, възвисяваща, жертвена и пожертвана… Всички тези лица на любовта, сплетени в образа на Мария, са извикани чрез спомена, мислите, копнежите человечески, за да оживеят в тях историческите съдбини на Македония. Чрез мемоарния разказ на осем различни персонажа писателят реконструира отминалото време, в което лично преживяното и исторически значимото са неделимо споени. Борбите за независима българска църква са пресъздадени не толкова като исторически разказ, колкото като нишка, естествено преминаваща през различните човешки съдби. Всеки един от осемте главни герои оставя своя личен разказ, знаково озаглавен като евхаристия, евангелие, откровение, житие, изповед, провидение, завещание, сън, ноктюрно. Озаглавяването, както и различните видове текст – цитати, мото, споменаване на художествени произведения, изгражда дълбоката и невидима на пръв поглед подземна река на текста, която нашепва – дискретно, интелигентно, ерудитски – за множеството възможни посоки в търсене на истината. 

Персонализираните разкази представляват части от ръкописа на Инокентий, завещан от Малтийския орден на повествователя, за да бъде съхранен споменът. Споменът е този, който придава завършеност и смисъл на случилото се. Споменът, изписан не като послание към другите, а като изповед пред себе си и пред Бога. Споменът видение, споменът копнеж, който изтича между пръстите като водите на Голямото езеро – Охридското, но който остава усещането за неотменното свое присъствие. Споменът, изписан бавно, внимателно с калиграфски букви, превръща индивидуално преживяната любов, вяра в Бога, чувство за вина, съмнения в измерения на вечността, чието единствено вместилище се явява душата. И именно чрез спомена душата се завръща назад към най-важните неща в живота – към изконната вяра в Бога, към българския християнски корен, към майчиния език, единствено на който можеш да оголиш душата си – едно връщане към себе си, към чистите води на Сътворението. И това откровение, което осемте герои оставят преди смъртта си или преди да изчезнат от паметта за случилото се, е изповед, но не според Божия канон, а според човешката потребност от споделяне. Моментът на изповедта е границата между живота и смъртта, но това е и единствено възможният момент, от който започва истинският разказ за човешкия живот – връщане към живота чрез написаното слово. Затова неслучайно ръкописът на Инокентий е предаден на повествователя, след като хлопва капакът на чамовия му ковчег. 

Във всяко едно от тези откровения присъства Мария, но заедно с нея е пресъздадено и собственото разбиране на всеки един от героите за събитията, които разтърсват Балканите. Светостта и страданието се оказват неделими както в образа на Мария, така и на българската душа на Македония.

По различни причини житейската съдба на всеки един от героите е свързана с Охрид и Кукуш, но и с българската общност в Цариград, която не само осъзнато, но също така боязливо и наивно участва в делата български. Но „Мария от Охрид“ не е исторически роман. И макар сюжетът да е свързан с конкретен отрязък от историческо време, целта не е да се обективира някаква авторитетна авторова гледна точка. Историческата памет за това жестоко време е изтъкана чрез различията на индивидуалните спомени. Но успоредно с това субективно спомняне в романа е вплетен и друг наративен пласт – това са т. нар. приписки, които Инокентий води по страниците на оставените ръкописи. Този пласт е изтъкан от сведения за конкретни исторически личности и събития, които имат важна роля в изграждане на цялостната историческа картина. Чрез вътрешното разслояване на повествованието, следващо принципа на „текст в текста“, се очертават два различни типа дискурс, които не се конкурират, а взаимно се допълват – художествен и информативно-публицистичен. Ако художественият изгражда фикционалния сюжет като мозаечна конфигурация от отделни персонализирани разкази за преживяното, то другият задава историческата и биографичната конкретика за действителни личности и събития. Така фикция и факт се сговарят, за да се съвместят в една оригинално замислена романова структура. 

Освен тези разпознаваеми различни гласове на героите и тази въздействаща като музикална симфония наративна композиция в романа има и друг скрит пласт, който се състои от позоваванията на различни картини, литературни и музикални произведения. Искам по този повод да се спра и на т. нар. „Вход“ към романа. Това е един напълно самостоятелен разказ, от който става ясно, че Малтийският орден завещава на повествователя – при това съвсем ритуално – ръкописа на Инокентий – ръкопис, писан с мастило от шишарки със ситен калиграфски почерк. И този отключващ последвалия разказ е една повествователска мистификация, игра между въображаемо и правдоподобно, която започва още тук – в преддверието на романа.

Нека да се спрем на този детайл – калиграфския почерк. И както казва в един по-късен момент повествователят чрез оставения от майката на Инокентий – Мария от Охрид, разказ за нейния живот, „буквите имат по-голяма сила от думите. Как да излъжеш с буквите – не можеш; лъжата е създадена от думите“. Изписването на буквите, „преди да бъдат свързани в лъжовни думи“, е метафора на най-съкровения и най-близък до свещените първоначала език. Буквите – казва Мария от Охрид, трябва да бъдат изписани красиво, бавно и грижливо. И ще добавим: буквите са метафора на всички онези малки и на пръв поглед незабележими неща, от които е изтъкан текстът на нашия живот. Всеки един от персонажите изживява посвоему едни и същи събития, но се осъществява един удивителен метафоричен пренос на личното, индивидуалното в онази отворена перспектива на смисъла, която е изписана от невинността и чистотата на буквите на всеки отделен живот.

Какво друго ни казва този въвеждащ разказ? Ръкописът е предаден в Малта от католическия Орден на хоспиталиерите – а това е намек за християнското многоезичие – но консолидиращо многоезичие! – на българския християнски народ. Тази „буква“ от текста на историята, ако си позволим тази метафора, ще легитимира и участието в романовия сюжет на бенедиктинския монах Франциск в борбата на българския народ за самостоятелна християнска църква, независима от Гръцката патриаршия. 

В Малта повествователят посещава стаята, в която е бил Колридж, когато е търсил в мекия средиземноморски климат лек за своите болки. И там, зачитайки се в „Балада за Стария моряк“, повествователят открива в архаичния стил и приписките на това забележително стихотворение неудържимия подтик да разгърне ръкописа на Инокентий и да му посвети години от своя живот. Защо се появява така неочаквано отпратка към Колридж? Защото всяко литературно произведение, независимо на какъв език и по кое време е написано, се вгражда в нашия ум, за да ръководи нашите човешки дела. Единичното и сякаш между другото позоваване на „Балада за Стария моряк“ отключва големия въпрос за скиталчествата на душата, за безпокойствата, които владеят душите не само на моряците в поемата на Колридж, но и на изстрадалата македонска земя. Препратката към Колридж е дискретен намек за потребността от завръщане към родното и от това да разкажеш своя живот, да го споделиш, да го изповядаш, за да го разбереш. Стихотворението на Колридж събира тревожните питания за греха и разкаянието, за нравствените закони и свръхестествените поличби – питания, които се разтварят в тъканта на романа и изграждат неговата дълбока философия на битието.

В т. нар. „Вход“ се споменава и Караваджо, който също е бил гост на Малтийския орден. „Затворих ли очи, виждах светлината и кръвта в „Обезглавяването на Йоан Кръстител“ – казва повествователят. Повече авторът не се връща към тази картина, но защо точно тя присъства в преддверието на романа? Вижте тази картина, за да разчетете буквите, от които е написана цялата човешка история: светецът лежи на пода със затворени очи, главата му е притисната от ръката на палача, който току-що е прерязал гърлото му, а встрани има три фигури, които са трите лица на вековечното насилие: мъжката фигура с поза на безразличие към извършеното престъпление; фигура на млада жена, чието лице изразява раболепния страх, който я кара с превито тяло да подаде подноса, на който ще бъде сложена главата на Кръстителя; другата женска фигура на стара жена със страдалческо лице, която е хванала с две ръце главата си и сякаш задава в себе си безутешния и останал без отговор въпрос: „Защо, Господи?“ Във втория план на картината вдясно има две мъжки фигури на зяпачи. Всяко изобразено в картината човешко лице е със собствено присъствие и собствено отношение към изобразителния център – мъченическата смърт на светеца. А именно светостта и мъченичеството на българската македонска земя е голямата тема на романа.

Неслучайно се спрях на този детайл – на тази „буква“ от „входа“ към романа. Всеки един детайл в романа отваря множество възможни „входове“ на прочита. Антон Баев е поет и именно като поет е създал своя роман – в случайния на пръв поглед щрих се отключва недоизреченото, но то се разгръща като подводна река, подобна на Черни Дрин, която тече под Охридското езеро. „Мария от Охрид“ е и роман за Голямото езеро – за непреходното, но нямо присъствие на вечността, която е вградена в душите на всеки един от героите и която всеки от тях се опитва да разбере, но езерото остава безмълвно, тихо, погълнало в себе си тайната на битието. 

Антон Баев изгражда роман, в който се вливат или извират земни и подземни потоци, за да изгради дълбочинния разказ за българските съдбини на страданието и светостта. 

 

* Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 17 от 1 – 7.5.2024 г.

Анкета

За кой отбор ще стискате палци на Евро 2024?