2374

„Проверка по име“ от Алесандро д'Авения – история за невидимите нишки помежду ни

Новият роман от автора на „Бяла като мляко, червена като кръв“ е история за невидимите нишки помежду ни, които може да усетим само със сърцето си.

 

Десет години след трогателната „Бяла като мляко, червена като кръв“ добре познатият и обичан италиански писател и учител Алесандро д'Авения се завръща на български език с помитаща история, която ни приканва да затворим очи и да открием красотата на живота, водени от усета на сърцето си. 

„Проверка по име“ е деликатен, но пламенен манифест в духа на класическия филм „Обществото на мъртвите поети“, в чийто център стои свещената връзка между учител и ученик, способна да счупи оковите на традиционното образование и да предизвика истинска революция. Революция, която започва отвътре, но се разпространява силно и бурно като пожар, променяйки света по пътя си. 

Какво би станало, ако проверката по име не е просто формалност в началото на всеки учебен час? Ако произнасянето на едно име означава да накараш притежателят му да се почувства сякаш съществува малко повече? Сякаш може да бъде видян истински? Възможно ли е редовният отговор „Присъства!“ да съдържа в себе си обещанието за промяна към по-добро?

Това е училището, за което мечтае незрящият учител Омеро Ромео. Решен да се върне обратно към призванието си въпреки загубата на зрението си, той е зачислен към класа, с който никой друг не иска да се занимава. Десет неудачници, отделени от останалите ученици, за да не нарушават спокойствието, за които всички за убедени, че няма да стигнат до зрелостните изпити. А камо ли да ги издържат. 

Още от първия ден Омеро разбира, че задачата му никак няма да е лесна. Той не може да види лицата на учениците си, но може да чува историите им, а това е много повече, отколкото някой е правил за тях досега. Освен уроците по химия, той ще трябва да им предаде и отговорите на много трудни въпроси, с които децата вече са имали нещастието да се сблъскат. Защо съществува страданието? Защо плачем? Защо лошите неща се случват точно на нас? 

Убеден, че именно неговата „Проверка по име“ е ключът към заключените сърца на тези объркани деца, Омеро съвсем скоро ще разбере, че за да спечели одобрението им, ще трябва първо да им покаже, че ги обича повече, отколкото самите те успяват да се обичат. Пред него ще се разкрият мечтите и страданията, болката и щастието, скрити във всяка една история, която имената разказват. А думите му ще предизвикат желание за промяна, за бунт, за война срещу системата. Дали това може да е началото на една революция? 

Нежна и разтърсваща, мъдра и проницателна, „Проверка по име“ е книга, която едновременно вдъхновява, възпитава и насърчава, задоволява научното любопитство и гъделичка абстрактната мисъл – книга, в която е скрита цялата география на човешката душа. 

Алесандро д'Авения майсторски изгражда историята на един клас, който от смесица от изолирани инструменти се превръща в истински оркестър, ръководен от сляп маестро. Принуден да възприема разстроените гласове на света, той ще открие, че всички те – а и всички ние – сме свързани помежду си с едно дихание.

 

Из „Проверка по име“ от Алесандро д'Авения

ПРОЛОГ

Животът протича, откакто решат как да те нарекат, докогато същото това име остане само драскотина върху надгробната плоча. И в единия, и в другия случай нямаш инициативата, онези букви са всичко, с което се появяваш на света и се опитваш да останеш. Вероятно затова древните са казвали, че съдбата е в името: харесва ли ти, или не, призован си да отговориш на повика. В моя случай е така: казвам се Омеро, на гръцки „онзи, който не вижда“, и преди пет години ослепях. Всъщност Омеро Ромео, на 45 години, ДНК наполовина от баща университетски професор по астрофизика, пристрастен към класическата музика и своята жена, другата половина от майка преподавателка по гръцки и латински, пристрастена към Омир (името ми го избрала тя, баща ми предложил по-обикновеното Алберто в чест на Айнщайн) и енигмистиката (името ми е също анаграма на презимето ми). Опитах се да смеся по най-добрия начин този прекомерен генетичен патри-матри-мониум, резултатите са в процес на проверка. Диплома по химия, твърдо вярващ в периодичната таблица и мистерията, пристрастен към космоса и Бог, съблазняван всеки ден от жена ми и закален в съществуването си от две деца, въображаем приятел на Айнщайн и новият учител по природни науки на един клас, изоставен от предишната преподавателка заради ненадейната ѝ смърт на втори септември. Затова внезапно се превърнах в диригент на един оркестър, който хаосът и вероятността заедно с обмислената ирония са събрали заедно.

Но ако е вярно, че всички щастливи класове си приличат, е още по-вярно, че всеки нещастен клас е нещастен посвоему. Петият клас, наследен от мен точно в годината, в която реших да възобновя преподавателската си дейност, след като бях изгубил напълно зрението си, възпява нещастието в хор, в който всеки участва с характерен тембър. Избликва едно полифонично страдание и в него всяка болка се свързва с друга, обогатява я по сходство или я въздига в контрапункт с неочаквана хармония. Ако от една симфония изслушаме само партитурата на отделен инструмент, той може да ни се стори даже разстроен и все пак тази музикална линия е необходима за цялото. Децимирани в буквалния смисъл – останали са десетима – от бурите в училище, но още повече от онези житейските; не са ги преразпределили, защото тяхната чума би заразила другите: било е по-изгодно да ги държат изолирани и да чакат нещастието да се самоунищожи. Точно те се паднаха на мен, след като бях престанал да преподавам от пет години, а сега отново съм на разположение: имам нужда да се уверя, че още съм жив. Айнщайн е казал, че Бог не играе на зарове с Вселената, но незрящ заместващ учител ми се струва наистина лошо хвърляне: неуверен духом и телом, ще бъде водач на несигурни телом и духом. Или ще е комедия, или ще е трагедия, няма среден път. Или пък просто ще се окаже първата серия на Изгубени.

Едно е ясно – откакто съм незрящ, животът ми стана епически, като онзи на античните герои: зает съм постоянно, без почивки. Трябва да бъда винаги там: присъстващ. Не мога да се скрия, мога само да се отчайвам и да рискувам. Живея открито и животът ме блъска в лицето като вятър: един хубав ден вече не е изпълнен със светлина, а с вятъра върху кожата, в ушите и в ноздрите, защото, докато разнася прах, вятърът разказва звуци и миризми, всичко, което е насъбрал по своя път. За мен нещата и хората не са, те се случват. Физиката на XX век го потвърждава: реалността е преплитане на истории, които се случват; да живееш, означава да се научиш да слушаш, защото нещата и хората се разкриват само когато им дадеш времето, от което се нуждаят, за да разкажат своята – времето, необходимо, за да се разсъблекат, без да изпитват срам. Къде си? Това е бил първият въпрос на Бог към Адам, след като изял плода, който би трябвало да го направи свръхчовек. Но той, като не се превърнал в бог, позорно разбрал, че е смъртен: познах, че съм гол, и се скрих. Прахосваме огромна част от нашето време и нашите сили да се крием, но дълбоко в себе си искаме да излезем на светло. Създадени сме, за да се родим, а не за да умрем. И едно добре изречено име дава светлина и предоставя на светлината всяко ъгълче от душата и тялото, защото, за жалост, онова, заради което искаме да бъдем обичани, ние го скриваме. Това е силата на собственото име: да задържа неспирното колело на времето и да започва отначало една история, в която всичко е вече видяно. Това е чудото на една добре направена проверка по име.

Първа глава

Септември

… Звънецът разпръсва списъците с роботи, астероидите и апокалиптичните хипотези. Първият звън на моята учебна година призовава към ред екзистенциалната ентропия, бу­шуваща повече от всякога след лятното прекъсване. Навел съм се над дневника със слънчеви очила и зар в ръката – той ми напомня, че на всяка от неговите страни отговаря лице в класа, и животът изглежда главозамайваща хазартна игра. Налагам си да не повдигам поглед, докато ги чувам да се приготвят и нагласяват чинове и столове, представям си ги обзети от смущение и любопитство при моята очебий­ност, педантичното разглеждане на дневника. Никой не ме поздрави: като е умрял някой учител, ще се появи друг. За учениците ние, преподавателите, сме само щатен състав, а не личности, неизбежна съдба. Знам, че се питат дали про­мяната е изгодна за тях, дали съм по-лош от предшестве­ницата ми, какво ще стане на зрелостния изпит, дали съм женен, или кутсузлия, или пък съм просто нормален… Про­шепнатите коментари се блъскат в стените и ми помагат да разбера как точно се разполагат телата в класната стая, мирисът им се смесва с онзи на спирт и боя и лека-полека се извисява над него като гама от парфюм, пот, очакване, изкушение, ухание, отпускане, горчивина и всички мириси на ферментиращи тела като гроздето през септември. До­косвам отворения дневник с възглавничките на пръстите, докато усетя изписаните на ръка имена в колонката отляво, сякаш бих могъл да ги запомня от допира. Когато удълже­ният звук от вторият звънец престава, стаята потъва в мъл­чанието на любопитството, твърде рядко в училище. Сега усещам по-силно диханията в устата, триенето на телата, изпълнени със спотаени страдания, случайно изтръгнати от живота радости, постоянно отегчение, солени и добре прикрити сълзи, плът, мускули, коси и зъби, много зъби. Налични са всички невидими компоненти на материята и енергията, същите, които съставляват Космоса, от зрънце­то пясък до свръхновата звезда. Усещам всяка подробност да се увеличава прекомерно, както ми се случваше като зрящ малко преди да заспя, когато мозъкът е в полусън, а очите още не, и се боя, че може да се задейства паническа криза. Трябва да реагирам. Мой ред е. Усещам, че започват да се споглеждат, и долавям повече или по-малко озадаче­ни или иронични жестове, обикновено те заменят техните страхове. Оставям зара върху катедрата, завърта се, докос­вам горната повърхност: 7. Число, което означава пълнота. Прочиствам гласа си и вдигам глава.

– Аз съм Омеро Ромео, вашият преподавател по природ­ни науки.

Още недовършил изричането на думите, си свалям слънчевите очила и показвам моите белезникави и изгубе­ни очи.

– И съм сляп.

Представяне, което не оставя изход за неискреност и маски. Практически съм на открито, още отсега. И е добре да си даваме сметка.

Продължителна тишина сковава въздуха и телата, пре­ди неспокойни: така се случва винаги с голите и сурови ис­тини.

– Не съм бил винаги сляп.

Гласът ми е ясен и думите са произнасяни с неочаквана за мен прецизност, науката го изисква, когато се дават де­финиции и се рискува дихателна криза.

– Ослепях по причина на един генетичен прекъсвач, кой­то реши да се активира малко след трийсет и петия ми рож­ден ден, забулвайки с прогресиращ и непредотвратим сум­рак очите ми. След пет години вече не виждах нищо. Минаха други пет и сега виждам посредством звуците, осезанието и миризмите. През първите пет години, когато още разли­чавах светлината и тъмнината, осезанието имаше превес: трябваше да се вкопчвам в нещата като корабокрушенец, за да не потъна. В следващите пет, когато изчезна всеки проблясък светлина, слухът и обонянието започнаха да отстояват своята роля. Сега притежавам свръхслух, свръхобоняние, свръхосезание. Свръхсили без претенции да спасявам света, защото трудно успявам да не се блъскам в колите или да улуча тоалетната чиния, за да се изпикая. Реших да ста­на учител, защото в мен двата елемента, определящи бъде­щето на човека – неговото ДНК и средата, не ми оставяха изход: баща, професор по астрофизика в университета, и майка, учителка по гръцки и латински в училище. Родите­лите ти дават живот, родителите преподаватели обаче ти го обясняват и така ти се струва, че можеш да живееш само като обясняваш нещата на теб самия и на другите. Избрах химията благодарение на моя учител в горните класове. Чо­векът през всеки сезон носеше жилетка под сакото, в даден момент от урока го оставяше на катедрата и навиваше ръ­кавите на ризата, сякаш трябваше да се бие с реалността, за да изтръгне някаква тайна от нея, а после, когато нещата ставаха по-трудни и интересни, не ги оставяше на мира. И без да отваря никога книгата, започваше да изрежда своите чудесни защо. Сядаше чак когато урокът беше пред свърш­ване, сякаш трябваше да остави получените отговори да се избистрят в окончателна и неоспорима формулировка: един закон. Така научих всичко, което знам и което още не знам, с въпроса, направлявал всички хора към познанието на реалността – същия, дето върви от поезията към химията и преминава през всички човешки знания, макар те да използват различни пътища, за да уловят частица от реалността: защо? Онзи човек с жилетката не правеше разлика между обяснение и изпитване, те бяха едно и също нещо, променяше се само фактът дали търсенето е с целия клас, или индивидуално. Неговите въпроси изникваха от заоби­калящата ни действителност: от сезоните до футболната хроника. Сипваше топла вода от термоса в чаша, измъква­ше пликче чай от джобчето на жилетката, където държеше също и джобния си часовник, и го потапяше във водата, а тя лека-полека придобиваше кехлибарен цвят. Защо водата се оцветява? Или пък вземаше топка за тенис от тръбата на мой съученик, който тренираше след училище, и я хвър­ляше във въздуха, следейки движението ѝ. Защо отскокът намалява? Ние трябваше да отговаряме, като изхождаме от нашите познания, да пътуваме от неизвестното към извест­ното чак докато стигнем до формулиране на закон. Караше ни да преброждаме цялата история на науката, като наблюдаваме и проверяваме. Многообразието на явленията трябваше да отвежда до истината на формулата, която ги управлява, защото реалността притежава ред и на нас се пада да го открием. За него нямаше тайни по какъв начин да се разглеждат нещата, достатъчно бе да използваш ума си, за да доведеш отново многообразието до единство. А който сложи малко ред в хаоса, ще спаси света, казваше той.

Усещам, че едно тяло в класната стая се вълнува, пораж­да вълна, която въвлича другите тела, и те не могат да избе­рат дали да се обърнат към моите думи, или към неговите жестове. Способността на незрящия да долавя физическото налягане, излъчвано от нещата, се нарича ехолокация, удря те право в лицето, затова някои я наричат лицево зрение. А в този миг на мен ми идва право в лицето, че един от учени­ците запретва ръкавите си вероятно за да ме вземе на под­бив. Не мога да го пренебрегна.

– Кажи – прекъсвам моята реч и се обръщам в посока на движението. Класът се вцепенява. Никой не отговаря и смущението изпълва тишината.

– Споменах ви го: имам слух на супергерой.

Чувам телата да се отпускат и отново да се обръщат към мен.

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
1 коментар
Sabina

Sabina

08.07.2022 | 16:15

Благодаря ви д-р Огунделе! Съпругът ми искаше развод, защото се виждаше с друга жена, разбрах за страхотен магьосник. След работата на д-р Огунделе съпругът ми отмени процеса по развода. И се върна у дома след 24 часа и сега сме щастливи заедно. Казах на д-р Огунделе, че ще споделя добрата му работа, затова споделям това тук, за да знаят хората за този велик и честен човек, ако имате проблеми с връзката или брака или други проблеми, можете да му пишете в WhatsApp и Viber чат: +27638836445. Името ми е Сабина.

Отговори
0 0

Анкета

Каква коалиция има най-голям шанс да спечели изборите на 2 октомври?