71

Премиера на "Люлката на живота" от поетесата Петя Цонева 

 

Премиера на стихосбирката на Петя Цонева  "Люлката на живота" ще се състои в Народно читалище „Възраждане 1983“ в Пловдив в сряда, 15 май, от 18 часа.

„Стиховете на Петя Цонева са въздействащи и вълнуващи, от тях се излъчва дълбока и мека тъга за разрухата във всички сфери на битието ни, но и покълва надеждата, че това, което ни спасява в трудни времена, е коренът“, пише за поезията й Георги Ангелов.

„С Петя Цонева човек  живее на границата на два свята – на делничния, който за нея никога не е скучен и оня, който избликва зад всяка нейна дума и пред който постоянно немеем, сякаш застанали в края на висока скала и там, детотвърдото под краката ни свършва и се ширва Вселената на Петя, в която смисъ, цел, поука, обяснение, копнеж са в едно цяло, което можеш да разплиташ, да разбираш или да не разбираш, но в което непременно летиш! Шеметно! Възвисяващо!“  Това пише за творчеството й Иван Бунков, издател и редактор на най-новата й книга.

Петя Цонева е родена в Габрово през 1980 г. Завършва специалностите Приложна лингвистика (английски и френски език), Конферентен превод и Британистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, където работи като преподавател. Там тя защитава докторантура и доцентура в областта на английската литература. 

Автор е на шест книги с поезия: „С крило на земята“ (2010 г.), „Дори  да  няма врата“ (2019 г.), „Белият час“ (2021 г.), удостоена с наградата „Дамян Дамянов“ и с Априловска награда за най-добра книга на годината в категория „Художествена литература“, „Спасителна песен“ (2022 г.), „Люлката на живота“ (2023 г.), „Око и огледало“ (2023 г.), отличена с Априловска награда за издаване на ръкопис. 

Публикува в национални издания и е лауреат на множество национални конкурси, сред които се отличават първите места в конкурсите: „В полите на Витоша“, „Яворови дни“, „Добромир Тонев“, „Дора Габе“, два пъти първа награда в „Любовта е пиянство или пиянство от любов“ (2022, 2024). Носител е на Славейковата награда за 2021 г., на наградата в памет на поета Ивайло Балабанов през 2022 г. и на наградата „Йордан Кръчмаров“ през 2023 г. Удостоена е с отличието „Сребърно перо“ на Славянската литературна и артистична академия.

 

Причина

Не това, че Христос беше разпнат.

И не че възкръсна.

А защото от Негово дясно висеше престъпник

и когато тълпата крещеше "За Него е кръстът",

онзи грешник във четири кръстни посоки изтръпна.

 

И ръцете му бяха прободени. Нямаше пръсти

да прекръсти смъртта си, защото до него Живота

приковаваха в същата смърт. Ала Бог бе невръстен.

И очите Му гледаха, без да презрат небосвода.

 

Всички праведни бяха отсъдили в своята правда -

"Нека сам Се спаси, нека Бог да Му прати поличба! 

В Него има презрение някакво, сякаш прощава.

В Него има безумие някакво, сякаш обича."

 

И разбойникът чуваше как на минути от него 

се издига Христовият кръст. От пръстта до небето. 

Но в смъртта и в греха си, 

в праха на Голготската жега,

той, в дъха си преди да умре, не прокле битието.

 

Не защото Месията разпнаха,

кървав и мръсен,

а защото престъпникът вдясно от Него заплака,

още вярвам, че може човек от смъртта да възкръсва.

И че праведни няма. Но има надмогнали мрака.

 

 

Кратко съждение за доброто

 

Колко е нужнo, за да направиш добро? 

Шепа грубо брашно, запотена от извора чаша? 

Вятър, който зачева простор в мимолетно перо 

и го хвърля по глухия път на умората прашна. 

 

Летен огън, картофи - окръглени земни звезди. 

Две очички, които те гледат и питат, и слушат - 

да им кажеш, че черната мравка, която ситни, 

има също душа. И жадува, когато е суша.

 

Ако падне от горните клони на бора гнездо, 

да го вдигнеш. А не да го стъпчеш с нозете си силни. 

Да не питаш бездомника с мръсната риза "Защо?", 

а да сложиш в дланта му ненужните ситни стотинки. 

 

Да не властваш над слабия - той без това е човек, 

който вятърът, впрегнат в съдбата му сляпа, е смазал. 

Да посееш дръвче сред сечта на сегашния век. 

Да опазиш сърцето си, нищо, че то те наказва. 

 

И да водиш ръчичката, стиснала твоята длан, 

към земя, по-добра - вътре. Вън рядко има такава. 

Но сърцето на всеки живот се превръща във храм, 

ако в него добрият стопанин градина засява.

 

 

По хълмовете на Сарматско море*

                 На Георги Дамянов

 

Смрадликите вдигат свойте кърваво-обагрени платна: 

сухите им кораби, закотвени в земята, се надигат. 

Есен е. И хълмовете плуват в първородна светлина, 

сякаш Дух Свети се е завърнал на криле на чучулига. 

 

Слънцето е ширнало сърцето си, ехтящо като чан - 

толкова е тихо, че след малко го поглъща тишината. 

Само на кълвачите ехтящият следобеден там-там 

рони неразпукнати шишарки от върхарите в гората. 

 

Стъпвам по земята и замислените охлюви хрущят, 

празни като къщи, от които си е тръгнало морето. 

Бункерите, чистени наскоро, са отдъхнали и спят. 

Някъде далече е войната. Само смрадликите светят. 

 

Колко е голяма необятната родопска синева, 

станала смокинова и златна от презряващата суша!

Крехки броеници от червени резекиени зърна**

виснат по дворовете, разпукват се и котките ги душат. 

 

Сомът на десетки сини метри в язовирите кълве.

Ризи белокрили изпод черните носии се разсъмват. 

Кротък е животът, но задухат ли от север ветрове,

шуплести корали се отчупват от варовика и звънват...

 

Стъпките ми стават все по-бавни и накрая се дробят, 

сякаш стенографски са скицирали съдбата на сърцето. 

Аз вървя по синура на времето и тетрите пламтят - 

Второто пришествие е почнало отдавна под небето. 

 

Стъпвам върху каменни черупки от начупени звезди - 

празните корали огласяват с окарини есента ни. 

Стъпвам и потъвам като слънцето, преди да превали, 

паднало в отдавна пресушените Сарматски океани.

 

*Смята се, че това древно море/океан някога е покривало повърхността на земята.

** Червена резекия - сорт грозде.

 

 

Ахинора

     По картината на Иван Милев

 

И в лятната жътва, и в ранния есенен сняг,

красива си, както далечна земя си красива.

И странна си ти, и си мъртва, а всъщност си жива.

В очите ти свети трева, а в сърцето ти – мрак.

 

Бадемите нощем из твоите степи цъфтят,

а денем прахът на конете цвета им покрива.

Ти ту ми изглеждаш до сетната обич щастлива,

ту хлътват очите ти, тревнозелени от глад.

 

В теб има безмерни залежи от злато и сол –

ръцете ти милват деца със коси-слънчогледи.

А твоите спомени – кошери, пълни и медени –

издигат войски срещу зимния, бял произвол.

 

Но ти си и бяла, и черна, и огън, и студ.

И само очите ти – бистри, сами и зелени,

в които табуни от диви коне са пленени,

не трепват дори и с един просветлял изумруд.

 

Приличаш на дива икона, покрита с пера

и накити с форма на малки, безкуполни църкви.

А как се разсъмва денят ти и после замръква,

е тайна, която животът покрива с кора.

 

Макар твойте четири вятъра все да мълчат,

те чак до далечния край на морето препускат

и после пресичат през сивото дунавско русло,

и житните ниви на двата му бряга звънят...

 

И кой би могъл да те води до къщния праг?

Кой би те повел, за да бъдеш домашна светица?

Ти корен си, който размахва крилете на птица

и те, овъглени, възкръсват с небесния сняг.

 

И всички, които са влюбени в тебе, грешат –

надникват в очите ти само и само гадаят.

И търсят граничните знаци на твоето тяло

под пластове зима и лято. А ти си Душа.

 

 

 

 

Анкета

Решихте ли за кого да гласувате на 9 юни?