Следвайте ни

Откриха 4 неизвестни стихотворения на Дамян Дамянов

viber icon

Дамян Дамянов щеше да навърши 85 години на 18 януари. Големият поет си отиде на 6 юни 1999 г., но стиховете му продължават да живеят. В навечерието на рождения му ден неговата съпруга - поетесата Надежда Захариева, реши да публикува негови неизвестни стихотворения, които открила в архива му.

Четирите никога неотпечатвани до този момент стихотворения Захариева публикува в новия брой на  пенсионерския седмичник "Минаха години", където от 9 години води своя авторска страница със злободневни коментари. 3 от поетичните късове са без заглавия. 

*  *  *

И няма по-жестоко от това:
достигнал до високото си върше,
да се събудиш, тръснал в миг глава,
и да въздъхнеш: „Май животът свърши...”

И да се видиш гордо покачен
върху дървото на света грамадно,
отдето нямаш избор друг, освен
като последен плод оттам да паднеш.
Изсъхнал плод, спаружен вече плод,
във който се откриваш сам – да, ти си.
И изкрещяваш: „Мъчен мой живот,
това ли беше целият ти смисъл?
Това ли бе голямата ти цел?”

Но няма как. Не свършва и не почва
животът с твойто клонче, стебълце.
Почти щастлив, умираш с вяра, че
след теб дървото ще е по-височко...

14. 05.1992 г.

 

*   *   *

Не съм главозамаян фукльо,
ни самовлюбен маниак.
Живота си със скромни букви
изчуквах дълго знак след знак.
Затворник бях, да, лих затворник,
но със години моя праг
прекрачваха стотици хора
с не малко обич. И до мрак
аз ги посрещах и изпращах,
запомнил техните слова:
„Сполай ти за куража страшен,
че ни го даваш във това
тъй слабо, безкуражно време!
Опора си ни в трудни дни!”
Опора бяха и за мене
те, влезли в моите стени.
И вяра, че макар отслабнал,
със тъничкото си перо
и аз със нещо съм им трябвал
и съм ги учил на добро.
Как тъй? – се питам с гузна мисъл.
Но в миг си отговарям плах:
аз свойте мъки съм описвал,
а те са се познали в тях...

 

*   *   *

Така спокойно, светло, тихо е,
трепти бял въздух. Цял трептя.
В душата ми се раждат стихове
и оживяват на листа.
Миг творчески и миг тържествен е.
Под димен ореол крилат,
почти светец съм и божествено
в хартията създавам свят.

Ни врагове, ни пък приятели –
във стаята сме насаме
със моите слова ваятелни.
Какво блаженство покрай мен!
Какво опиващо спокойствие!
Като че разпри и войни
са млъкнали. И само мой си е
светът в четирите стени.

И мисля си: дано така да е
живота мой през всеки ден,
да няма гадости и гадове,
да млъкне тоя свят вбесен!
Дано да е! Но невъзможно е.
Светът нахлува сив, нечист
пак с лоши вести, със тревожности,
с обувки кални в моя лист.

И аз го чистя – него, клетия
от мръсотия и мълва,
че мисията на поета е
да прави цял живот това –
да чисти със ръце хартията
и с благослов безкрайно свят
пак да я върне със магията
на прошката, насред стихията,
на този непрощаващ свят.

30. 10. 1995 г.

 

АХ, ДАНО!

Уморен съм тъй от недостойни
битки, и вражди, и суетни,
тъй ми се живее най-спокойно
между тях – четирите стени,
всичко да е тъй уютно, тихо,
без вражди, без грижи и без смут –
само със любов, мечти и стихове...

Но пронизва ме остър студ
с мечове, стрели и остриета.
Цял продупчен вече съм от тях.
И ми е студено, неприветно
сред съборени стени и без врата.
Друсам се температурен, трескав,
с дрипава и грипава душа.

Ах, дано преболедувам днеска!
Утре, здрав и читав, пак да пиша,
да поема с два сакати крака,
та дано сбера топлик голям
и в студа, в тъгата, в полумрака
като жар на всички да го дам.

05. 11. 1995 г.

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Ще помогне ли извънредното положение у нас срещу коронавируса?