44
Следвайте ни

“OБРАТ-но в себе си“ или мигът като врата

Екатерина Костова издаде втората си поетическа книга след „Думите ме носят“

viber icon

"OБРАТ-но в себе си“  е втората ми поетическа книга. Заглавието дойде съвсем естествено, след като първите ми стихове, събрани в книга, носеха името „Думите ме носят“. Следвайки онази невидима нишка на сътворяването на собствения ни живот, те вече ме бяха отнесли на хиляди километри от България. Там, на средиземноморския бряг, където сред пясъка, слънцето и безкрайния лазур на един друг свят аз се учех да живея на друг език.

И както детето първо усеща със  сетивата си, после се учи да ходи и чак след това да говори, аз надграждах жизнения си опит... с изначалното познание. Бях едновременно и възрастен, и дете. И емоцията от всичко намери естествен път към поетичното слово. Така, подобно раковина, тази книга събира моите срещи със самата мен тогава, когато бях далече от част от семейството ми физически.

Тя е плод и на запознанствата ми с хора, които отдавна живееха далече от  родния си дом, но не спираха да го сътворяват във всеки миг, когато можеха. Кой съм аз? Къде е моят дом? Защо тръгнах? Ще се върна ли? Все въпроси, които бодат като грахово зрънце, въпреки удобните постели, мнозина българи извън страната ни.

И да, прав е моят блестящ редактор Йордан Велчев, че тази стихосбирка е лична. Смея да твърдя, обаче, че тя е и универсална в огромна част от чувствата, които е втъкала между редовете си. Мога да я „пусна“ да пътува сред читателите, защото аз  вече съм намерила пътя обратно. И нямам търпение да отворя нова страница. Белетристична.        

  

Екатерина Костова e родена и живее в Пловдив. По образование e филолог, а по професия журналист. Автор  е на 3 прозаични книги: “Платното на Пенелопа” (1994 г. с преиздание 2019 г). “Писма под възглавницата“ (2014  г.) и “Свети Никола от Залива на подковата“ (2016 г.). 

Първата поетична книга е “Думите ме носят“ (2017 г.). “ОБРАТ-но в себе си“ е втората º стихосбирка. Излиза под знака на ИК “Жанет 45“ с редактор Йордан Велчев и художник на корицата Неда Ангелова. Екатерина Костова е член на Дружество на пловдивските писатели и Movimiento Poetas del Mundo.

 

Пролог
1

ти не оставяш следи,

защото нямаш памет

за утре


2

прокопах тунел

през душата си

да се намеря

3

мигът е врата -
разделя времето на

преди и след теб

4
трябва само

да тръгнеш

напред

 

 

Тринадесет зори 

 

Тринадесет зори

изгряват всяко утро 

в градината ми. 

Дванадесет за всеки месец 

от годината – 

с лицето на Родопите, 

изрязано като в прозорец

на дом, където няма да се върнеш. 

 

Тринадесетата зора 

е за морето под Санта Барбара – 

тъй цветно, 

че не съм и подозирала, че мога 

да го имам.

Предишният живот

успях да събера във шепа пръст

и да я понеса със себе си. 

 

Запазих

любовта към буквите – 

наместо семена – 

да я поливам, за да израсне,

да разцъфти и да ми връща

паметта. 

 

Тогава всяка сутрин, 

щом в рамката на патиото 

нощта опре ръцете си,

аз ще откривам 

как сияят плодовете, 

със слънчевия сърп ще ги откъсвам, 

внимателно 

ще ги подреждам върху масата,

за да не бъде гладна

никога душата ми. 

 

Тринадесет зори 

в градината ми. 

И новата – подобна на 

прохождащо момиченце, 

което учи думите 

на новия език, 

и как да хване четката, 

за да я потопи 

във тишината 

на бягството във себе си,

но не от себе си. 

И да започне да рисува дървото,

тръгнало от нея.

 

Изпратена по гълъб

Ще тръгна боса през морето

и болката, че съм далеч, ще прекося.

Брегът

ще стигна, дето съм родена – 

в прегръдката на майка ми.

Сънят

ще смъкне щората, за да не ме събуди

зората още миг 

поне.

Как ще намеря гълъб, за да се изпратя после

като писмо – 

децата да ме

прочетат?

 

Следа от мигване

Не знам какво остава

след пясъка, отмит от прилива,

когато се разсъмва.

Една следа от мигване,

каквото е животът,

потегля със морето

към хоризонта на отвъдното.

Пейзаж на август в Аликанте,

притихнал под лъчите на очакването

за вятър, който да подкара лодките

и без лодкар към рибните пасажи.

Следобед сенките

да легнат върху мрежите 

и да приспят страха на улова 

от предстоящото.

А нощем като пеперуда диамантена

да кацне върху Санта Барбара луната.

Да чуе чужденецът шепота

на утрото и да поиска

тук да остане още малко 

или повече – 

защо ли не до края си.

Едно премигване,

каквото е животът,

следа, която тръгва към морето

с отлива, 

за да се слее с хоризонта,

който е възможно

да сме измислили сами,

за да мечтаем

 

Изкуство

Влез в обувките на човека

с мазол на петата.

Наметни се с ризата на 

онзи, който няма ръце да я облече.

Сложи очилата на 

виждащия само силуети.

И може би, 

може би ще стигнеш

до смисъла на изкуството

да приготвиш вечеря

с тишина,

да я сервираш със сребърни прибори

и да я споделиш с бездомника

на ъгъла на твоя път

към 50-те.

 

Ще пусна корен

по Атанас Далчев

 

Стопанинът се върна от Испания.

На пръсти влезе в есента и сепнат

разбра, че неговият дом го няма

на онзи склон планински с кестените.

 

Уж къщата, която все сънуваше

стоеше си. Където я остави.

Но пред вратата с чуждите обувки

на стража бе застанала забравата.

 

Чудесно, каза си, сега свободен съм.

Ще бъда лек като листо от кестен.

И ако ме вдигне буря пак, ще пусна корен

където всичките сезони имат дом – в небето.

 

Ноември 

Когато си припомняш изгреви,

останали в съня ти,

и се питаш

дали животът ти е само мигове,

летящи на ята

към нищото.

 

Обратно 

А когато поникне надеждата, 

съмнението ще изтече 

като от чашката на кокиче, 

обърната към земята, 

за да я храни. 

 

Още от категорията

Виж всички

Коментари (1)

kak'Сиика

kak'Сиика

13.11.2021 | 15:33

Вече и стихосбирки почнахте да публикувате. Свършиха ли корвите?

Отговори
0 0

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Какво е най-важното, което новото правителство трябва да свърши в следващите месеци?