46

Новият психологически трилър на Тереза Дрискол ще ви изправи на нокти

На 25 януари със знака на ИК "Хермес" ще бъде публикуван "Наблюдавам те" от Тереза Дрискол. Психологическият трилър е бестселър, преведен на 20 езика и продаден в повече от милион екземпляра.

 

За книгата

     Допуснах грешка. Вече го знаех.

Направих го единствено заради това, което чух във влака. Как щяхте да се чувствате вие на мое място?

Из „Наблюдавам те“

 

Ела е собственичка на малък цветарски магазин, известен с нестандартните си букети. Докато пътува във влака за Лондон, тя става неволен свидетел на запознанството на две тийнейджърки с двама млади мъже. Те се уговарят вечерта да посетят популярен лондонски клуб. Когато обаче дочува, че мъжете току-що са излезли от затвора, Ела започва да се притеснява. Но точно когато се кани да се намеси, свободното поведение на едното момиче – Сара, я възпира. На следващата сутрин научава от новините, че другото – красивата Ана – е изчезнало.

Година по-късно Ана все още е в неизвестност. Ела изпитва чувство на вина. Тя обаче не е единствената, която не може да забрави случилото се. Получава заплашителни картички, които я карат да се страхува за живота си. Сара не е казала цялата истина за злополучната вечер, нейните родители също крият тайни.

Някой знае къде се намира Ана.

Някой наблюдава Ела и изчаква подходящия момент, за да я накара да си плати...

 

 

За автора

 По време на двайсет и петте си години като журналист – през петнайсет от които е водеща на новинарските емисии на Би Би Си – Тереза Дрискол отразява тъмната страна на живота.

Тя е разтърсена от последиците, които престъпленията оказват върху близките, приятелите на жертвите и свидетелите, затова решава да постави именно техните преживявания в основата на романите си.

Тереза живее в живописния град Девън със съпруга си и с двамата им сина. Тя също така пише женска проза и романите й са преведени на повече от 20 езика.

 

Интервю с Тереза Дрискол

 

Разкажете ни повече за себе си...

 От малка обожавах да чета и често си измислях различни истории, дори цели романи. Голямата ми мечта беше да видя името си върху корицата на книга. Но също така бях нетърпелива и рядко довършвах започнатите текстове. За съжаление, това е често срещан проблем и на порасналите автори. Ние, креативните хора, непрекъснато имаме нови идеи, но е нужна дисциплина, за да доведем проектите си докрай. Дисциплина и много работа.

Дълго време си представях, че ще водя типичния за писателите бохемски начин живот. Но една кариерна консултация в училище ме насочи към нещо далеч по-практично – журналистиката. Започнах работа в местния вестник и пишех на свободна практика за националните медии. Толкова ми харесваше! Но исках да живея в Лондон, а там е много трудно да започнеш работа в печатна медия. Тогава се появи възможност да се включа в екипа на една от лондонските телевизии. Постепенно започнах да правя репортажи и накрая станах водеща на новините.

Харесвах работата си, но не спирах да се възприемам на първо място като писател и да мисля за бъдещите си книги. Минаха десет години, преди издаването на първия ми роман да се превърне в реалност. Надявам се, че това ще даде нагледен пример за синовете ми, че не бива да се отказват от мечтите си.

 

Романът ви „Наблюдавам те“ се превърна в бестселър, преведен на 20 езика и продаден в повече от милион екземпляра. Споделете ни малко повече за него...

Веднъж, докато пътувах за Лондон, двама млади мъже – носеха по една черна найлонова торба за смет – се качиха във влака. Когато разбрах откъде идват, бях леко притеснена и силно заинтригувана. По време на пътуването не се случи нищо необичайно, но въображението ми веднага се развихри. Какво щеше да стане, ако...

Тогава работех върху няколко проекта, затова написах разказ. Толкова се бях вживяла в образа на главната героиня Ана, че тя сякаш ме преследваше. Осъзнах, че трябва да разгърна историята й в роман.

Работила съм като журналист дълги години и винаги ме е вълнувал въпросът за въздействието на престъплението не само върху невинните жертви, но и върху свидетелите. Толкова много житейски драми! Може би поради тази причина идеята не ми даваше мира. Когато най-накрая се върнах отново към нея и образът на Ела започна да се оформя, реших, че трябва да насоча вниманието си не само към семейството на Ана, но и към нейното семейство. Така се роди „Наблюдавам те“.

Преди това бях написала два дамски романа, които се продаваха прилично, но не пожънаха кой знае какъв успех, затова не очаквах тази книга да се превърне в бестселър. Правата за екранизиране на „Наблюдавам те“ на хинди са продадени. Водим преговори и за правата на английски език, така че е възможно романът да се превърне във филм или сериал... Все още не мога да повярвам.

 

Споменахте, че пишете в различни жанрове. Имате ли предпочитан сред тях? И какъв е творческият ви процес?

Обичам да пиша и дамски романи, и психологически трилъри. За мен е важно героите, техните емоции и развитие да са в основната на книгата. Затова, в който и от двата жанра да пиша, винаги започвам с темата, а след това идва ред и на героите.

Имам си кабинет у дома и когато работя, се затварям в него с чаша хубаво кафе. В стаята е напълно тихо – не слушам музика. Потапям се в света на героите си и започвам. Може да звучи странно, но възприемам всеки персонаж като действителен човек, който ми разказва историята си.

Важно уточнение е, че писането е работа – дори да ти доставя удоволствие. Хубавото е, че не трябва да ходиш в офиса или да следваш определена от друг програма за деня. Но създаването на роман е сериозно начинание. Всеки път, когато започна нова книга, се чувствам така, сякаш съм застанала в подножието на планина, която трябва да изкача. Тогава се появяват съмненията и трябва да разчитам на самодисциплината си и да работя здраво, докато завърша историята. Хората често се учудват колко много часове посвещавам на текста – особено когато редактирам.

 

Кой (или какво) ви вдъхновява, за да се посветите на такава трудоемка задача?

Добротата и решителността са двете качества, на които се възхищавам най-много у другите. Искам да дам пример на децата си да бъдат постоянни в преследването на целите си, както бях аз с писането. Но най-важното си остава да бъдем добри към другите и към себе си.

За съжаление, работата ми като журналист ме срещна с много добри хора, на които са се случили ужасни неща. Това обаче ми показа колко устойчив и смел може да бъде човек, независимо от трудностите, пред които е изправен. Възхищавам се на силата на човешкия дух и се опитвам да го покажа в книгите си.

Намирам вдъхновение навсякъде около мен и във всеки човек, когото срещам, всяко място, което посетя. Всички преживявания ме учат на нещо, което добавя повече дълбочина в книгите ми. Разбира се, никога не пиша за реални хора, но използвам всичко, което съм научила от житейския си път, за да създам реалистични образи.

 

Какъв съвет бихте дали на човек, който иска да бъде по-креативен или да последва стъпките ви като журналист, водещ или писател?

На първо място – вярвайте в себе си, следвайте страстта си и не спирайте! Пишете всеки ден, ако можете. Писателският талант е като мускул – нуждае се от упражнения. И никога не приемайте отхвърлянето като край на всичко. Това е просто препятствие, което да ви накара да потърсите нов път към целта.

„Наблюдавам те“ от Тереза Дрискол

 

Юли 2015 година

Свидетелката

Ще ви задам един въпрос: какво бихте си помислили, ако видите двама мъже, които се качват във влака, и всеки от тях държи в ръце черна найлонова торба за смет с неизвестно съдържание? Като майка на тийнейджър, подлежащ на санкция заради нарушаване на правилата за безопасност в стаята си, си помислих: „Не можахте ли да намерите подходяща чанта, момчета?“

Те бяха гръмогласни и превъзбудени – щурееха така, както щуреят мъжете на възраст между двайсет и трийсет години. Качиха се във влака в последната минута, което накара пазача на перона да надуе гневно свирката си. След като си поиграха с автоматичната врата – отваряне, затваряне, отваряне, затваряне, което очевидно им се стори много забавно, заеха двете места до стойката за багаж. После забелязаха двете момичета от Корнуол, спогледаха се многозначително и се преместиха на седалката зад тях.

Усмихнах се. Не си мислете, че съм сухарка. И аз съм била млада.

Наблюдавах момичетата, които изведнъж притихнаха смутено. Едното от тях се ококори и погледна към приятелката си. Да, единият от мъжете беше изумително красив – приличаше на модел или на член на музикална група. Спомних си онова особено усещане в стомаха.

Сигурно ви е познато.

Ето защо изобщо не бях изненадана, нито възмутена, когато момчетата се изправиха на крака и красавецът се наведе над облегалката на седалката, „чудейки се дали момичетата не биха искали да им донесе нещо от вагон-ресторанта, тъй като щял да отскочи до него“.

Запознанство, хилене и танцът започна.

След двете кафета и четирите бири момчетата вече се бяха присъединили към момичетата. Четиримата седяха достатъчно близо до мен, за да мога да слушам разговора им. Знам, знам. Не би трябвало да го правя, но вече споменах за това. Не забравяйте, че бях отегчена. А те разговаряха на висок глас.

Момичетата повтаряха нещата, които бях научила от бърборенето им. За първи път пътуваха сами за Лондон. Това бе подарък от родителите им по случай завършването на учебната година. Имаха резервирана стая в един евтин хотел, билети за „Клетниците“ и бяха ужасно развълнувани.

– Шегувате ли се? Досега не сте ходили сами в Лондон? – Карл, момчето, което приличаше на член на музикална група, бе удивен. – Лондон е опасно място, момичета. След като излезете от театъра, не трябва да пътувате с метрото. Хванете такси. Чувате ли ме?

Карл ми ставаше все по-симпатичен. Той препоръча на момичетата няколко магазина, а също и един клуб, където щяха да бъдат в безопасност, ако искат да послушат прилична музика и да потанцуват след спектакъла. Написа името на клуба на едно листче. Познавал бодигарда.

– Кажете му, че сте мои приятелки.

Ана, по-високото от двете момичета, се зачуди защо мъжете носят тези черни торби. Изпитах тайно задоволство заради този въпрос, тъй като самата аз бях любопитна, и се усмихнах, предчувствайки начина, по който тя щеше да започне да им се присмива: „Всички момчета са еднакви. Толкова сте небрежни. Всъщност с какво се занимавате?“

Но не стана така.

Оказва се, че двамата млади мъже току-що са излезли от затвора. Черните торби съдържаха личните им вещи...

 

А на следващата сутрин в хотела...

Първо включих телевизора, а после чайника. И той настъпи. Мигът, който застива, преди да продължи, излизайки извън стаята и извън града. Отрязъкът от време, в който осъзнавам, че животът ми никога повече няма да бъде същият.

Абсолютно никога.

Предишната нощ бях изключила звука на телевизора, докато гледах филм със субтитри, за да не притеснявам хората в съседните стаи. Но не изпитвах никакви съмнения относно снимката, която бе от страницата й във Фейсбук. Тя бе красива. Зелените й очи блестяха, а русата й коса се спускаше на вълни върху раменете й. Разпознах остров Сейнт Майкъл зад нея.

Тялото ми сякаш се бе отдръпнало назад – минало бе през възглавницата, през таблата на леглото и през стената, и вече гледах екрана отдалече. Екрана, върху който пробягваха отвратителните, злокобни думи: „Безследно изчезнала... Ана... Безследно изчезнала... Ана...“. Чайникът засвири гневно и запрати облаци от пара към огледалото, докато провеждах мислено телефонните разговори.

С полицията. С Тони.

Мрачна и смразяваща поредица от объркани думи. И нито една от тях не бе убедителна.

234595

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Коя дата е най-подходяща за национален празник на България?