71

"Ловецът на русалки" или апокрифите на Красимир Димовски

 

Една рецензия за "Ловецът на русалки" от Цанко Лалев

 

Сборникът „Ловецът на русалки“ е от три новели, които нарастват по обем. Третата е от пет части. Изглежда случайно, но не е. Всичко в тази книга е оразмерено и подредeно. Това е музикална техника – основните теми прозвучават отначало тихо, разпадат се пародийно, преобръщат се, опитват да се отрекат, но зазвучават отново, все по-силно, нарастващо героично и накрая се извисяват до трагични висини. Тези три основни теми или нагони на човека според автора са: властта, любовта и свободата.  

Красимир Димовски се оказва писател-мислител, мъдрец или философ  – определения, които вероятно няма да хареса. Авторът дълбоко е изследвал (казват с тридесетгодишно съсредоточено мълчание) главното, което се е случило през последните сто години с нас – хората от тази клета държава. Отхвърлил е обикновената събитийност и сюжетните й клопки (историята в текстовете е само енергиен фон) и е стигнал до първичните елементи на човешкото в нас. Повтарям: властта, любовта и свободата.  И ни разказва за тях по впечатляващ начин. 

Сцена и на трите текста отново, както в сборника разкази „Момичето, което предсказваше миналото“, е селцето, разположено между върховете Могила и Могилчица. (Сега научаваме, че името му е Аврово и е кръстено на богинята Афродита. Връзката между родопско селце и гръцки остров е само една от десетките виртуозни игри на думи, образи и значения, с които е изпълнена книгата.) И трите новели се разиграват сред семпъл селски декор и отново, като в разказите, времето на описваните събития е около и най-вече след преврата на 9 септември 1944 г. И въпреки че имаме конкретен топос – селце, и основен времеви масив – годините на сталинизма, те са само маркирани, обобщени са до няколко основни образи и символи. Новелите не са реалистичен разказ за миналото.

Житейското пространство на действието и историческото време са преработени в някаква вечна, почти митологична сцена. Димовски не е скован от определена родна действителност и тематика, не следва някакво Вазово и Йовково родолюбие. Всъщност героите на Димовски и драмите им могат да бъдат разположени във всяко време и всяка държава – Библейска Палестина, Софоклова Елада, Андрей–Платонова Русия, Маркесова Америка, Радичкова България. Дори в Секулова Гърция, където слънчевото море достига до бреговете на Пловдив и прави човешкия език сладък и красив като птичия.

 Ще го кажа и по-ясно. Красимир Димовски може да махне целия реалистичен декор от сцената си и прозата му пак ще е силна. Това е постижение, рядко за български писател, и то за такъв, който донякъде умишлено заблуждава, че е свързан с регионалното, малкото, обикновеното. Авторът превръща случващото се в притча, във фантазия, дори в сън. Писане, което има поне три здрави стъпала – Константин Павлов, Борис Христов, Виктор Пасков. Те извървяха пътя от селото като метафора до абстрактен, нереалистичен, абсурдистки свят. Красимир Димовски се връща в началото на този път. Но по-скоро затваря кръга и продължава нагоре по спиралата. Ако си истински писател, не можеш да избягаш от ДНК-то на литературата си.

 Всъщност чак сега осъзнавам ясно творческия метод, обявен от писателя в публикуван разговор с издателя му Стойо Вартоломеев, който, разбира се, е забелязал мащаба на тази проза.

„Смисълът е да разказваш простичко, но да внушаваш сложни неща. Не е необходимо да разхождаш героите си между Вашингтон и Пекин, за да опиташ да осмислиш света, човека и късчето вселена над него. Малката география между двете планини в Яврово - Могила и Могилчица, е достатъчна, поне за мен, за да си изградя световете. И в разказите, и в новелите, и в романа.“ (Публикуването на романа предстои.)

Красимир Димовски е приел, че ако героите му са движени от атомните енергии на основните нагони, ако сблъсъците им – любовни и враждебни, разкриват истинската човешка същност, значи неизбежно ще трябва да навлезе в полето на Религията/Власт, каквато и форма да има тя. Нали човекът е Божие творение/подобие и всичко, което прави и избира е свързано с квантовата невронна система на Бог? Мисля си, че това е причината в тези новели да има религиозни митове, които авторът разкъсва, подбира части от тях и ги съшива с думите по неочакван начин. Това превръща текстовете в апокрифи. 

В първите две новели долавяме контури на първични християнски разкази, а в третата и безспорно най-силна творба – „Ловецът на русалки“, се провиждат един странно преобърнат Едип; победен, но несломен Одисей и Тезей, който изгубва битката с Бика в лабиринта на селските улички.

Авторът обаче ни поднася още една голяма интелектуална изненада. Богът/Власт, който смазва хората с волята си, има неочаквано и ярко превъплъщение. Според Димовски последната изява на тази неведома Свръхсила не е Християнството (Спасение) или Ислямът (Подчинение), който мисли за себе си, че е върховната монотеистична религия, погълнала и надраснала другите като единствено истинска. Авторът ни показва последния изявил се монотеистичен Бог – Стоманеца (Сталин), който не допуска грешката да приема другите религии като предвестници. Стоманеца унищожава всичко преди себе си и всичко след себе си. Той е слят Бог и Пророк в едно. Досещането на Димовски, че сталинизмът е религия, а не отминала историческа епоха, дава точно обяснение на много провали в съвременния български свят. Да, този Бог/Власт е по демонски жив и нему се кланят сега в Русия.

 Тези мои мисли дотук са хербаризиращи текста и може би дори досадни. Да го кажа и простичко – книгата е изключително приятна за четене. Сюжетите са напрегнати, увлекателни, движени от оригинални и живи герои. Дори бикът Гарибалдо е силен персонаж, и то не само буквално. Езикът е полюсен. От низов, груб, мръсен до поетичен, чист, висш. Зависи за какво говори авторът. Според Димовски (нещо, с което съм съгласен) българската политическа власт е лайняна, импотентна и дори кастрирана, а човешката свобода, изразена най-силно в любовта, е разпрашена и се състои от неуловими слънчеви материи. Авторът използва, по-скоро на игра, много старинни думи, някои от които може да си е измислил сам.

„Ловецът на русалки“ е поредното радостно събитие в българската литература.

 

 

Анкета

Каква коалиция има най-голям шанс да спечели изборите на 2 октомври?