Живеем в брутално и вулгарно време

- След всички роли на сцената какво остана от теб самия?

- Останало е онова, с което съм започнал, а то е желанието ми да бъда този, онзи. Да бъда просяк, крал, разбойникът, професор, да бъда философ... Всяка роля е цял един живот.

- Как влезе в театъра?

- Виж каква е шегата, виж ме как съм започнал /показва портрет, на който е начинаещ актьор в Димитровград/. Бях си обръснал мустака, защото според мен така трябваше да изглежда икономът в испанското имение на “Почивка в Арко Ирис”. Точно 25 г. по-късно пазарджишкият театър по неведомите пътища организира представление “Женитба” пак в Димитровград. Аз започвам своя 25-ти сезон отново на димитровградска сцена и този, който е останал да отговаря едва ли не за всичко в театъра, измъкна моята снимка и всички колеги хлъцнаха. По същата ирония на съдбата сега трябва да си оставя мустак, защото трябва да изиграя един уплашен селянин в “Музика от Шатровец”, който трябва да скрие колко го е страх зад дръзкия си мустак.

- Как влизаш в роля?

- Та влизането в образа по неведомите пътища на актьорската интуиция... Жена ми, докато работех в Ямбол, посещаваше една църква. Попът я попитал какво работя, тя му казала. Свещеникът отвърнал, че това е грешно, защото ние имаме само една душа и не можеш да се превъплъщаваш в душите на друг. Като са ме питали какво точно работя, отговорът ми е бил - играя си с нервите, за да играя по нервите на другите.

- Любима роля?

- Жак - меланхоликът от “Както ви харесва” на Шекспир. Тук иронията на съдбата в случая е, че когато кандидатствах във ВИТИЗ през 1978 г., комичният ми монолог беше от тази пиеса и на същия герой. Покойният вече проф. Люцканов искаше да ме скъса. Спря ме на третото изречение - “шут, шут в гората с тез очи видях” и ме попита, какво означава “с тез очи видях”? И аз с опита на моите осемнадесет години му казах, че човекът е бил там и съм го видял, така както виждам вас. Това са същите очи. Той отвърна - “не е това”. Аз разбрах, че съм на ръба да се сгромолясам в пропастта, от височината на трети кръг от приемните изпити. Тогава неговата асистентка, която сега е режисьорката Маргарита Младенова, ми подсказа и ме спаси - тя каза: “Означава честна дума”. При което проф. Люцканов я изгледа накриво. Сега на 25-я ми юбилеен сезон пиесата ми е под нейната режисура. Съдбата 25 г. по-късно ме срещна с нея - която ми помогна тогава. Това е пръстът на провидението. Това тогава беше останало зад нея, а сега го вижда пред себе си.

- Кое те покруси във ВИТИЗ?

- За първи път ме попари разпределението. Аз исках да си дойда в Пазарджик, имаше една актьорска бройка. Бях говорил с директора и той нямаше нищо против да ме вземе. Но след това той ми каза, че му се обадили от “много високо място” да бъде друг, който не завършваше актьорско майсторство, а режисура. На самия ден на разпределението точно двамата професори, които ме приемаха - Сейкова и Люцканов, ми показаха на практика, че може да има закони, но те се престъпват, когато става дума за тяхно гардже. Но онова, което ми е останало, е онова, заради което съм кандидатствал във ВИТИЗ и което го чувствах буквално с всичките си сетива, като откровение. Може би още в първи или втори курс, че точно там ми е мястото, защото материята на театърът, на изкуството е да показва, че може да има по-справедлив и по-красив свят.

- Има ли общо между пазарджишките актьори и световните?

- Разбира се, печем се на същия огън. Но всеки на своя ръжен.

- Защо са ви малки заплатите?

- Защото България е Абсурдистан и в това отношение. Манталитетът на т.н. политици, през всичките години на най-новата ни история, с изключение на времето след Освобождението, е същият, като на дете, което знае, че няма по-голям кеф от това, да влезеш на кино гратис. Щото кво да му плащаш на гледането?

- Какво му плащаш на гледането?

- Има едно изречение на Шилер - “Каква е ползата от красивите неща и предмети? - Никаква. Достатъчно е, че съществуват”.

- Какво може да накара един човек да отиде на театър?

- Като питах Иван Динков преди години, каква е нуждата от поезия, той ми каза - за нуждата си има нужници.

- С какво си горд?

- Гордея се, че през тези 25 г. успях да отгледам децата си - синът ми Богдан и дъщеря ми Ралица. Тя сега навършва точно 18 г., колкото имам на пазарджишка сцена. През всичките тези години не съм си сменял професията.

- Разказваше един много интересен епизод с участието на Виктор Пасков?

- Често ме питат дали не сме роднини, заради фамилията. Миналата година бях на Албена, в качеството ми на съдия на Световно първенство за младежи по модерен петобой. Случайно или не, в същия хотел бяха Иван Гранитски, който развеждаше Виктор Пасков, Антон Дончев, Вели Чаушев. Имаше представяния на авторите в Добричкия район. Реших, че това е случай, който мога да се запозная лично с Виктор Пасков, когото познавах от “Балада за Георг Хених”, “За Германия мръсна приказка” и други негови неща. На него му стана много приятно, защото започнах с думите - “Планина с планина не се среща, но човек с човек - много пъти”. Невероятното започна като се разбра, че сме съименници и в бащините ни имена. Разликата ни е десетина години, но баща ми е от Средногорието, а неговия от видинско. Но аз не му казах, че баща ми, три години е служил в Български речен флот на Дунав. Тогава той ми разказа, за още по-невероятно съвпадение, на негов съименик, който имал съвпадение и в трите имена, даже били съседи по вход и имал проблем, да се ожени, по причина, че съседът му не бил разведен като него. Но Бог да го прости, с тази среща си останахме. Тогава пожела да го поканя на наша премиера и да се прегърнем като братя, пред очите на слисаните ми колеги, но сетне се разболя и това никога не се случи.

- Каква музика слушаш?

- Рок, аз съм дете на седемдесетте години. Онази музика, с която израсна нашето поколение, като текстове и български текстове и музика, е част от самосъзнанието ми като човек сега. Мисля, че това се отнася за всички поколения и заради това съм потресен от самосъзнанията, които ще имат поколенията на нашите деца.

- Какво те дразни в днешното ти битие?

- Аз съм онемял. От тържеството на наглостта и бруталния цинизъм.

- Ако можеш да върнеш времето, какво искаш да промениш?

- Бих прочел много книги, които не съм прочел, защото съм ги пропуснал на времето. Баща ми - Бог да го прости, в осми клас, по повод на завършването ми с отличен успех, ми купи китара. Но не ми купи учител. И ме обрече, да се уча със самоучители. Бих учил много повече английски и френски, и руски. Сега вече бих могъл в моята петдесет годишнина да започна да уча испански.…

25 ГОДИНИ НА СЦЕНАТА
Александър Пасков е роден на 13.10.1960 г. в Пазарджик. Според него майка му го е донесла в корема си от Урал, за да го роди тук. Баща ми е отишъл да работи там, разказва Сашо. Завършил съм Спортното училище и съм от първите, които завършиха модерен петобой. Още като малък съм бил толкова впечатлен от Дон Кихот на Коста Цонев. В училището пък правехме възстановка на обесването на Левски, винаги съм мечтал да изиграя неговия образ, но аз играх само бай Марин, който е приютил в дома си Васил Левски, преди да бъде задържан. За да изиграя по-късно Дон Кихот си слагах ламаринена чиния на главата и обикалях на една междинна тераса, за да пазя входа на блока. След като завърших Спортното в единадесети клас, се сетих, че трябва да си избера какъв ще бъда по-нататък. Макар че бях отличен ученик, ми беше трудно да го реша. Тогава си помислих какъв не искам да бъда, споделя Сашо. Разбрах, че не искам да бъда чиновник. Защото не искам да си гледам часовника, кога ще ми свърши работното време. Така разбрах, че искам да бъда човек със свободна професия, но с музика не съм се занимавал, нито пък с рисуване. Така като възможност остана само ВИТИЗ. Завършил е през 1984 г., с главен художествен ръководител Крикор Азарян и асистенти - Иван Добчев и Тодор Колев. Разпределен е в Димитровград, за четири години. След това играе в Ямбол и от 1991 г. до ден днешен е в пазарджишкия театър “Константин Величков”. След броени дни, заедно с любимия си театър ще отпразнува 25 години сценична дейност.