И някакви съдби са сгънати като салфетка

Невена Борисова е родена през 1987 година във Велико Търново.  Завършва бакалавърска степен по журналистика и магистратура Литература и кино в СУ „Свети Климент Охридски”. Стихосбирката „Бавни портрети” печели Националния конкурс „Южна пролет” (2009) за дебютна поетична книга. Носител на наградата на Фондация „Св. Климент Охридски” (2012), Националния поетичен конкурс „Млади гласове”,  отличия на „Веселин Ханчев”, Шуменски национален студентски конкурс. През 2013-а е български участник на международния поетичен фестивал “Ars Poetica”, Словакия, Братислава.  Същата година се дипломира  с магистърска теза върху прозата и живота на българския поет Александър Вутимски.

Музеят в Братислава  

…ала не съм аз заминавал никъде.   

Ат. Далчев, „Повест” 

От пудриерата наднича суета, но 
няма го кокетното носле. 
Тук има странен бал и

цели домове обезкостени. 
От медалите се вие гордост като пушек. 
И велосипедите са повече треви. 
Къде са собствениците на всичките сервизи? 
Независимо от своите достойнства, те изчезват - 
дълбоки хора станали са своите драперии. 
И някакви съдби са сгънати като салфетка. 
Това те изумява толкова, че 
всяка влюбеност и мисли върху други мисли 
изглеждат стари и обречени на консервиране. 
И още повече, че отсега си толкова сама. 

Но да се върнем пак към времето, 
което винаги към нас се връща, 
то така успокоява с методичното унищожение 
на мислите, така тревожи. 
Вероятно все понякога го побеждават - 
когато някой, някъде и без значение кога, направи скок, 
или пък усърдно ходи. 

Един въпрос ме мъчеше на връщане 
към моите предмети и към теб. 
С кого се подиграваше музеят - 
с хората или със времето?

На няколко мъже, които пишат

Пада лятото с райски грохот. 
„Емилия”, Георги Рупчев

Проклетото великолепно лято 
се търкаля по склона надолу,

а вие се изкачвате със чашите и думите нанякъде,
заслушани как този грохот ромоли.
Метафорите скачат на масата, танцуват -
улични котки, замръзващи като зидове,
и един от вас може би ми е по-скъп,
но може и да сте еднакво чужди.

Пейзажите наоколо са безобразни, но
разорани и на зазоряване са нечие лице,
а маси, пейки, улици са циркови въжета -
баналности, които ни предупреждават.
Възможно ли е въпреки очакванията да се повтарят 
сюжетите и всички тези думи?

Съсечени са златните сечения. 
Богомолци по стръмни улици и полегати думи,
ние вървим. 
Понякога си мисля - ще си отидем в тишина,
ще спим по пейките насън, а всъщност в тесните легла. 
Ще издребняваме. 
Аз мога и да съм жестока във страха си, 
бих могла да кажа - жените ви ще ви съсипват всеки път,
защото вие ги съсипвате.
И случвало се още хората да стават тихи или

твърде много да говорят.

Но вие не се тревожете -
нека метафорите танцуват,
преди да падне в нея
поне един от нас 
ще обобщи трагедията.

Моите надежди

Тази вечер е светлосиня,

навън се издува нейният въздух.

И звездите се разхождат -

дълго излежавали се болни в санаториум.
Те вдишват дълбоко небето и

пращенето на ставите им е камбанен звън.
Винаги една от тях

ми се е струвала по-светла и по-голяма.
Благосклонно видима -

карфица,

задържаща небето от разпадане, тя винаги е там,

когато някога съм я потърсвала.
Във вечер като тази

надеждите ми също се събуждат,

с петте си лъча те наподобяват своите сестри.

От днес през всичките неразгадаеми години,
на челата на звездите като на папируси
ще пише, че е възможно - дълбокото небе
да бъде светло.

Кулите

Новите прииждащи са хиляди и

огорчена, аз съм редом с тях,

(така и не научих, че красотата е желана от всички).

Дори кулите на града са превзети,

тълпи заливат белите им стълби.

Кой помни, когато кулите се хранеха с безмълвие?

Когато предишните гледаха сенките по стените им.

Край векове, потекли към улични вади,

във катедралите, там мислите отекват като токове,

аз търсих намека за вечност на Борхес

и после - поничка из италианските сладкарници.

Така, добре нахранена, опитвах да си припомня

аргументите за безсмъртието на душата.

Навярно трябва да заливам мислите си с вар, но

не ме вълнуват битките на готите, ломбардите,

а призраците им, които са наистина невидими.

Нима на костите им само се подпира този град?

Така се разхождам, прогизвам от време.

Керамичен ангел, пълен с пръст, ме гледа учудено.

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?