Ето как Любомир Левчев виждаше любовта и смъртта в стиховете си

На 84-годишна възраст почина големия поет Любомир Левчев. В стиховете си той често описваше смъртта и любовта. Ето два негови шедьовъра на тези две божествени теми. 

Смъртта, препускаща на бледен кон

Бележки по белите полета на един каталог от изложба

Търнър е можел да рисува, както си поиска.

Да, той е можел да рисува като Рафаело Санти –­

далечни сини хоризонти

с надеждно сини небеса…

Да, той е можел да рисува като малките холандци –­

земя,

вода…

и слънчевите странности.

Да, той е можел да рисува замъци

в развалини и сладостни растения,

като Вато.

И да остава

самият Джоузеф Търнър…

Ще кажете, че всеки може да рисува,

тъй както вече някой преди него е успявал.

Не е тъй проста тази работа!

Защото Търнър

е можел също да рисува като импресионистите,

още преди самите те да се родят.

Търнър е можел да рисува

като Матис…

и като нас…

(Това, разбира се, не е голяма чест,

ала е трудно обяснимо.)

Като че ли не той, а нещо друго е изисквало

да се рисува тъй

или пък другояче.

Като че ли

ние рисуваме

светлината

на историята,

а той рисува

историята

на светлината…

И затова не го засягат нашите съображения.

Не ми е ясно как се е отнасял той към политиката.

Рисува много пъти битката при Ватерло.

Ала не се разбира

това победа ли е или поражение.

Накрая

той рисува своите любими морски бури.

Рисува своите мъгли любими…

И внезапно –

скелета

или смъртта, препускаща на бледен кон!…

* * *

Картините, които най-много приличат

на днешните,

това са лудите етюди и ескизи

за бъдещи картини.

Нещо ескизно има в нас и в нашто време.

Надраскани сме ний

върху хартията на прехода.

Съдбата ни прилича повече на подготовка за съдба,

на опит…

Изтриват ни.

Изстъргват ни със ножа.

И ни започват отначало.

Художникът не си постига идеала.

И подвиг е да издържиш!

Но ний ще издържим!

Защото

кръвта ни е цветът основен

върху палитрата на времето, все още.

И нашите сълзи – едничкият съединител.

А съвършенството ще тържествува ли все пак?

Ще бъде ли завършена онази композиция мечтана?

И кой ще се любува на хармонията нейна?

Кой ще ни съзерцава?

Когато ний ще бъдем само облак прах

подир смъртта, препускаща на бледен кон.

1984

 

Сантиментален сняг

Да бъда с теб

веднъж,

когато

започва се снегът.

Прозорецът да е съблечен.

И ти да се надигнеш от леглото

и да извикаш:

- Гледай!

Вън вали!...

Ще видя улицата бяла

с две линии от минала кола.

Отрязаните твои плитки.

И изтърваните балони

на уличните светила.

И черните снежинки,

нарисувани

с молив.

И тяхната царица.

И теб ще видя изведнъж -

сантиментално малка,

малка…

Почти дете.

Съвсем дете.

Каквато никога не съм те виждал…

Разбира се, че затова е

направен всеки първи сняг.

И блудкавата ни способност

да си представяме…

А след това да се целунеме

с такава продължителна целувка,

че вдигнем ли очи отново,

снегът да бъде вече цяла педя. 

 

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?