49

„Домът на пчелите“, или пътят към изгубения рай

Един чудодеен роман, в който писателят Цанко Лалев прави това, което не бива - отваря вратите между различните светове

 

Това, което очите не виждат, никога не може да докосне сърцето. Казва го загадъчният трубадур  Кретиен дьо Троа. Не знам доколко е съгласен с него Гадайря, или пък Съвършения, според който видимият свят е творение на Дявола, но що се отнася до автора на „Домът на пчелите“, сигурен съм, че не е. Това, което въображението не вижда, никога не може да докосне сърцето, би каза Цанко Лалев. Или поне блестящо го е защитил в един роман, който не бих се наел да определям като жанр, а и няма никакъв смисъл, но с удоволствие бих го определил като като състояние на духа – това е роман чудесен, чудноват, чудодеен, присъщо му е всичко, производно на великата дума чудо. 

Пикасо твърди, че ако имаше само една истина, тогава нямаше една и съща ябълка да бъде нарисувана по сто различни начини от сто художника. В „Домът на пчелите“ с един лекокрил, ненатрапчив рисунък, необременен от излишна описателност, но силен в своите смисли, Цанко Лалев изобразява различните образи на ябълката в нейната единност, разпадайки ги в различните времена на единното време. Той топи четката в двата бездънни извора на Доброто и Злото и прави това, което не бива – отваря вратите между различните светове.

Доброто и злото и малките им прояви в падението на малкия човек или мащабното им развихряне в мащабни събития като падането на Константинопол. Тази дихотомия в етиката, философията, религията, известна със своята  полярност, владяла човеците много преди да бъде опредметена в образите на бог и дявол, това разделение също не е едностранно, а  многолико като при ябълката на Пикасо. И така е предадено, пресътворено в романа.

Доброто и злото и стремлението към добро или зло движат човеците и от съвремието, и от средновековието. Човекът, оказва се, е променил облеклото и предметите за бита, но почти никак не се е променил в своите страсти, пориви, вълнения, мечти. Рязкото пропадане на тийнейджърите брат и сестра 800 години назад през времевия портал Вълчата врата доказва това. Компасът, чиято стрелка трепти между полюсите на Доброто и Злото, е ориентировъчен и сега, и тогава. 

А и самото пропадане във времето е художествено защитено по един особено убедителен начин – това, поне на мен, най-малко ми звучи като научна фантастика, като фентъзи, по-скоро е магичност, която има опори в реалността. Маркес казва, че когато наблюдавал как една жена простира пране при вятър, изглеждало, че тя наистина се възнася над земята – образ, който пресътворява в „Сто години самота“.  И така, защо едно момче и момиче да не могат рязко да пропаднат в средните векове, след като цели държави днес рязко пропадат в тъмното средновековие. Пред очите ни се водят войни, избиват се невинни и то със същата жестокост и озверялост, която е пресъздадена от автора с драматични черно бели щрихи при войната за Константинопол. Цанко Лалев е видял точно това – жената, която простира, само че при ураган, който я забива надолу, обратно във времето. 

А времето или времената винаги са населени с енергии, които при срещата на плюса и минуса, на доброто и злото, могат да придобият форма, образ, както светкавицата ни се показва в причудливи форми и образи при буря. Когато човешкото въображение е напрегнато до крайност при житейски бури, то вижда опредметени тези енергии – като върколаци, като самодиви, лами и змейове. Средновековният човек, за който оцеляването е всекидневие, живее естествено с тях. Днес това е рядкост, има ги при децата, при малките, чието въображение все още не е похитено от цивилизационната машина.  Цанко Лалев е населил „Домът на пчелите“ със самодиви и върколаци, пресъздал ги е с непоколебимостта на дете и с вдъхновението на трубадур, затова и тези създания се вписват толкова естествено сред човеците със своята ярост, злост, омраза и доброта.  Нещо повече – оказва се, че те са самите човеци, и то най-върховните  - василевси, крале и папи. А днес – може би и президенти. Тези, които на живот и смърт искат да са начело, понеже не могат да живеят без кръвта на самолюбието и алчността. 

В романа реалността звучи приказно, а приказното – реално.  Те са убедително уплътнени, както и двата времеви пласта – средновековието, заключено в „Сините тертрадки, намерени в кулата“ и съвремието - в съдбата на едно семейство от София, чиито деца - брат и сестра, са избраните да преминат през Вълчата врата като потомци на самодива. Първообразът на Вълчата порта е в мегалит край Бузовград, а на самодивите и върколаците – в българския фолклор, който Цанко Лалев познава в детайли. Но това в никакъв случай не е роман с фолклорни мотиви или с мотиви от бабините приказки. Това е творба изключително самостойна, отличителна, стилистично издържана. Това е един много български роман, издигнат до общочовешкото като философия, самостоен като дух и универсален като пчелата на душата. И това абсолютно го отличава от някои родни текстови подобия, звучащи като лош превод на фентъзи или научна фантастика.

Бих определил езика в романа като цветна графика, щрихите са пределно изчистени, авторът е много прецизен в цветовете, бих казал – самодисциплиниран. Изреченията не са натоварени с излишна описателност, но са силни в своята премереност. Оставя емоциите да бликат от точните думи, без да ги обяснява и подсилва. Но тази авторова „дистанцираност“ е създала невероятни внушения – драматичната картина с труповете, върху които хвърлят бебета, за да оцелеят, е една от най-силните в литературата ни.

Оригиналните образи на Гайдаря и Съвършения крепят като пилони повествованието. Гайдаря - трубадур от земите на франките, който напомня нашите гъдулари, в дълги песни разказва подвизите по време на войни и подвизите по време на любов.  А Съвършения, който като богомил вярва, че дяволът е създал човека от кал  и яростно се бори за спасението на душата му, има нужда от трубадур. Защото нищо на тая земя не се е случило, ако не бъде разказано в дълга песен по пазари и панаири. Всеки герой, за да го има, се нуждае от разказвач, така е и до днес. И „Домът на пчелите“ е едно щастливо потвърждение на това.

Романът, който е изключително увлекателен, чете се на един дъх от малки и големи, а след това, всеки според силите си, може да осмисли неговите пластове.

Затова – прочетете тази книга, за да осмислите света, а и себе си. 

 

Цанко Лалев е роден през 1962 г. в София. Завършва 91. Немска езикова гимназия и СУ „Климент Охридски“, специалност „Българска филология“ и „История и теория на културата“. Автор е на две стихосбирки: „Тежки улици“ (1988, награда „Владимир Башев“) и ​"Майстор на окови"  (1994). Съдружник е в Издателска къща „Пан“. Публикува стихове за деца и поеми, като „Помощницата на Дядо Коледа“ (2022). Цанко Лалев пише и научнопопулярни книги за българска история и фолклор: енциклопедиите „Най-великите личности на България” (2008), „Траките” (2010), „Най-великите владетели на България“ (2017), „Български митове и легенди“ (2020). Книгите на Цанко Лалев са продадени в общ тираж от над 350 000 екземпляра. 

„Домът на пчелите“ (2023, Издателска къща „Хермес“) е първият му роман.

 

 

Самодивско хоро

Откъс от романа  „Домът на пчелите“, ИК "Хермес"

Пътуваха цял ден. По обяд спряха за малко и войниците хапнаха малко хляб и лук. На Яна не дадоха нищо. От температурта тя започна да се унася. Струваше ѝ се, че безкрайната мрежа от клони е плетка, която баба ѝ плете с двете метални куки. Тя е мъничка и гледа как дългите остриета сръчно се кръстосват. Отвори очи чак когато някой грубо я разтърси. Бяха спрели за нощувка. Един от войниците я отвърза от халката, като намота въжето около китката си. Подаде ѝ дървена чаша с вода. И къшей черен клисав хляб. Това ядеше, откакто я бяха хванали. Изпи жадно водата и протегна ръка да й налеят чашата отново. Войникът само се засмя и каза:

–  Свиквай, вещице. В пъкъла няма вода.

Яна кротко заръфа хляба със здравите си бели зъби. Вече не възприемаше света около себе си като действителен. Нищо нямаше значение.

 

Войниците събраха съчки, довлякоха и дебели клони. С малка брадва бързо и сръчно ги нацепиха и скоро запалиха голям огън. Бяха се прислонили до висока скала на завет. Наблизо, леко осветени от пламъците, се виждаха конете, завързани за дърветата. Те дремеха под дебелите чулове, много по-топли от наметката на Яна. Отделно от тях двата вола бяха подгънали крака и си почиваха на земята като селяни, работили цял ден. Момичето лежеше, отново вързано в каруцата, но далеч от огъня и не усещаше нищо от топлината му. След като хапнаха набързо, войниците се настаниха край огъня. Измяука бухал. Притихналата гора около Яна също изглеждаше като насън, нищо че беше истинска, силна, пълна с живот и смърт.

Измина час, звездите се преместиха върху небесния кръг и доведоха луната над поляната. Стана още по-студено. Най-младият от войниците хвърляше дърва в огъня. Началникът на стражата се надигна и се огледа.

–  От тази вода ме боли корема. Никога не дават вино. В манастира, викат, ще пиете до пръсване. Ама манастира далеко...Ей, Груде, Груде, бре!

Младежът, който поддържаше огъня се обърна.

–  Я изкарай нещо на кавала.

Коларят заклати голямата си грозна глава. Посочи към гората и сложи пръст на устните си.

–  Страх те е да не те чуят самодивите. Ние сме петима мъже с мечове. Все ще преборим няколко жени. Стига да не са много грозни – началникът се засмя на остроумието си.

Славеше се като смелчак и в няколко битки се бе проявил добре с меча. Момчето се подчини, твърде млад беше да има собствена воля. Извади от пояса си двете части на кавала и бързо взе да ги наглася. Духна в цевта – звукът сладко изпълни поляната. Яна вдигна глава и се загледа към огъня. Младежът нагласи кавала към устните си. Зазвуча тъжна, прекрасна мелодия, която погали Яна като с ръка. Огънят, младият свирач, играещите сенки по скалата, чиито горен ръб бе очертан върху зведното небе – всичко ѝ изглеждаше като приказка. Яна е малка, болна е, а мама ѝ чете.

–  Хоро дай! – изкомандва началникът.

Момчето изведнъж промени свирнята си. Мелодията стана закачлива, накъсана, на ситни подскоци.

–  А така!– изръмжа друг от войниците.

Бавно, както всичко в този сън, на върха на скалата се показа женска фигура. Яна не беше сигурна, че я вижда наистина. До нея застана друга, после трета. Носеха ямурлуци, нашарени на цветни ленти, а може би накичени с цветя. Трите жени държаха големи лъкове в ръцете си. Яна мълчаливо наблюдаваше фигурите. Не се учуди, когато те скочиха от високото, но не паднаха до скалата, а плавно прелетяха над огъня. Развяха се дълги коси, светнаха белите дрехи под ямурлуците. "Летящи самодиви" – каза си Яна и стисна очи.

Свирнята спря отведнъж с висок, писклив звук. Когато момичето отново отвори очи, трите жени бяха кацнали с лица към огъня. Мъжете наскачаха и извадиха мечовете си. Не можеха да се опомнят от изненада. Още една самодива се показа между дърветата, по стръмното от тъмните дълбини на гората слизаха още. Конете уплашено пръхтяха и тъпчеха на място.

–  Добре сте дошли! – извика едната от самодивите с весел глас. Нещо страшно имаше в тази веселост на тъмната поляна в гората.

Никой от мъжете не отвърна. Дишаха тежко и стискаха дръжките на мечовете. Двама носеха и лъкове, но не смееха да посегнат към тях.

–  Защо спря, Груде! – извика същата самодива. – Я колко хубаво свириш. Ние много обичаме свирнята на кавал.

Началникът махна към младежа. С безумен поглед той поднесе кавала към устата си. Ръцете му трепереха, но започна да свири. Самодивите се разбързаха, започнаха да подскачат, наловиха се в кръг и завъртяха хоро. Викаха весело и всяка от тях, когато беше с гръб към огъня, се извръщаше да гледа мъжете. Не ги изпускаха от поглед.

–  По-бързо, Груде, свири по-бързо!

Нещастният младеж наистина ускори темпото. По лицето му се стичаше пот. Поемаше шумно въздух, сякаш се давеше.

–  Елате да се хванете на хорото, де! – викаше главната самодива към мъжете. 

Внезапно се пусна от хорото и тръгна към каруцата. Яна видя, че жената имаше здраво, червендалесто лице. Не можеше да определи на колко е години. Самодивата се усмихна и лицето ѝ стана почти човешко. Само черните очи гледаха втренчено, сякаш от тялото надничаше някакво друго същество.

–  Вързали са те – каза жената. – Не се бой!

Извади остър нож от дялан кремък и преряза въжетата. Яна остана неподвижна. Не можеше да се изправи – от недохранване, от умора, от температура и халюцинации тя нямаше сили за нищо.

Самодивата ѝ поднесе кратунка, нашарена като играчка.

–  Пийни си!

Яна отпи една глътка и усети как умората ѝ изчезна. Обхвана я пълна и неизтощима радост. Тя повдигна весело глава.

–  Ела с нас! – самодивата ѝ помогна да слезе от каруцата, а после я поведе и Яна се залови за хорото. Краката ѝ стъпваха като пеперудени. Стана ѝ толкова смешно и забавно. Така хубаво бе да се върти с другите. Би играла цялата нощ

 

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Как оценявате възнагражденията от близо 3000 лева, които ще получават общинските съветници в Пловдив?