2015-а. Стоян Миндов: Ако хвърля писмо в бутилка, на него ще пише Любов

Срамувам се, че когато във всички партийни организации трябваше да се отрекат от Солженицин, можех спокойно да кажа на партията: „Нямам позиция“, разказва големият актьор

През 2016-а загубихме един от големите актьори - Стоян Миндов. Родом от село Еленово, завършва в класа на проф. Анастас Михайлов във ВИТИЗ. През 1966 г. дебютира в „104 страници за любовта“ в Стара Загора, а четири години по-късно пристига в Драматичен театър - Пловдив и остава в него до смъртта си. Налага се като талантлив професионалист и добър приятел на колегите си. Като човек, от който младите са черпили опит, попивали са знания.

Впечатлен от душата му е и актьорът Троян Гогов. След години съвместна работа двамата решават да направят нещо общо, което ги подтиква да проведат един скрит от чужди очи разговор. Разговор, наподобяващ интервю, но по-скоро приличащ на изповед. Последната изповед на Стоян Миндов, преди да си замине от този свят.

Диалогът се провежда на 11 май 2015 година в Малка репетиционна в Драматичния театър. За жалост, общият им спектакъл така и не се осъществява, но Троян пази записа от беседата им до днес, защото знае, че е наследство, което заслужава да достигне до повече сърца. Именно този незнаен от никого запис, който Троян предостави на "Марица", стои в основата на това уникално интервю. 

 - За какво бленуваш?

- Моите мечти вече са повече в личен аспект. Имам пет внука и една внучка от двете ми дъщери. Искам да доживея дните, в които ще ги видя пораснали, ще видя развитието им.

- А творчески? Ако можеш да избираш, какъв филм би искал да направиш и в каква пиеса искаш да участваш?

- Актьорът, според мен, докато е жив не престава да мисли за сцената или за някаква изява. Ако някои актьори на моята възраст кажат, че могат да изиграят Крал Лир, би било много самонадеяно. Това аз не мога да го кажа, защото осъзнавам, че има роли, които никога няма да мога да изиграя с останалите ми сили. По-скоро някакво присъствие на сцената или епизод в киното, в които съзерцавам и оценявам това, че още съм жив. Актьор става само този, който не може да не стане. Дадено му е от Бога да бъде актьор.

Аз още от петгодишен съм на сцената в моето село Еленово. Първата ми изява пред публика бе импровизация на пиян дядо. За съжаление, не я помня много добре. После, когато станах на 10, спечелих национална награда със стихотворение и песен в национален конкурс в Стара Загора и ме пратиха на Централен пионерски лагер, където срещнах Щилян Кунев. Той много ме хареса и продължи да работи с мен, когато отидох да уча в София. После ме подготви за ВИТИЗ. Той събуди у мен това неистово желание да зарежа Икономиката и да се отдам на театър.

- Ти си неразривно свързан с Пловдивския театър и с театралната естетика, формирана в пловдивския зрител, в продължение на 40 години.

- Когато пристигнах, не познавах града. Пловдив се появи доста случайно в моята творческа биография. В София нещата се уреждаха по друг начин – „наши“ и „ваши“, а аз не бях от „нашите“. Един ден ме срещна Атанас Бояджиев и ми предложи да дойда в Пловдив в момент, в който се бе оформила много силна младежка група. Приех! Веднага влезнах в репертоара. Първата ми роля бе в „Пътеки“ на Хайтов. Беше 1969-та…

Трябва да кажа, че изпитвах огромен респект. Тук вирееше елита сред режисьорите, художниците, музикантите. Пловдив беше център на културната процесия през 60-те и 70-те.

- Какво е Пловдивският театър?

- Нещо, което софиянци винаги са използвали като трамплин да отидат в столицата. Много се дразнеха като им кажех, че тепетата са пълни с мъки от Витоша. Откакто аз съм тук няма случай на гостуване на Драматичния театър в София, при който залите да не са препълнени. Това е показателно! Имало е спадове. Тотално са се оголвали места. Имаше период, в който Пазарджик стана номер едно. Образува се голямо творческо състезание през 81-ва-82-ра.

- Ти кога казваш „Уау“ като се възхитиш?

- Никога! Това е американска придобивка. Сякаш искат да съберат всички гласни в едно междуметие – „Уаууу“… ей, страшна работа. Има си такива хубави български междуметия – „ах“, „ох“, „ех“, „брей“. Имаме дълг към езика си. Разбира се, той се развива. И ние имаме много чуждици от френски, турски, латински. Нормално е да се обогатява един език, но когато съществуват точни български думи, не върви да ги заместваме. Даже е обидно!

- Кой текст те е впечатлил?

- Една от любимите ми книги е „Пилето“ на Уилям Уортън. Впечатли ме това, че звучи като изповедалня.

- А вярно ли е, че си имал афери с много актриси?

- Не, не… не е! Славата ми на любовник и ухажор е до степен дискредитация. По-рано много хора писаха, че съм спал с тази или онази. Аз с колежка, освен да ѝ кажа, че е хубава, нищо друго не съм си позволявал. Може би това е създавало погрешното впечатление, че съм простак, глупак, че съм ги свалял. Някои от тях разбираха истината, други не.

- Как играеш безумно влюбен в някого, без да го докоснеш?

- Когато съм в роля, забравям почти всичко. Тогава колежките не ги възприемам като жени, а като човек, с който заедно си изкарваме хляба.

- Ти си бил партиен секретар.

- Поради кофти обстоятелства, трябваше да оглавявам една партийна организация. Това се случи в периода, в който Георги Василев много пътуваше и ме оставиха като заместник. Избраха ме точно по време на реконструкцията. Партиен секретар в Народния театър беше Стефан Данаилов, в „Сатирата“ Георги Калоянчев. Правеха се ремонти тогава тук. Богомил Стоилов ме пращаше всяка сутрин на оперативка да следя какво се строи, кой го строи. Подписвах се за много хора да заминат без знанието на партията. Определях кои текстове да се играят в театъра. Едновременно движех четири централни роли. Децата си не можех да видя от бачкане. Един ден партийното бюро се събра и реши да ми наложи наказание в мое отсъствие, защото отговарях за много неща. Казах им „баста“ и напуснах партията.

- А има ли неща, от които се срамуваш в този период?

- Да, има! От партията имаше призив всички партийни организации да направят събрание, на което да кажат, че отричат Солженицин и неговата позиция срещу Сталин. Него го печатаха в „Работническо дело“. Той първи се обяви срещу тоталитарната политика. Срамно ми е, че аз, който четях Иван Денисович и си изрязвах неговите текстове от вестниците, можех спокойно да кажа на партията: „Нямам позиция“. Но не го направих…

- Да се върнем на пловдивската естетика и магия.

- Тя тръгва от художниците и Стария град! Ако изследваме психо диаграмата и кръвната картина на този град, ще забележим, че всичко започва от Стария Пловдив. Там са закодирани и „за“, и „против“. Появата на един Начо Културата, да речем – реставратор, меценат едва ли не, влюбен в изкуството. Той даваше ателиета на художниците. Лансира Слона, Митьо Киров, Христо Стефанов, Кольо Витковски. Като прибавиш към тях реставрацията, църковно славянските борби, гръцките къщи, археологията - всичко това омесено във вековете и извлечено в съвременен Пловдив, го превръща в истинската столица. А не София, която незнайно кога е изникнала и някой е решил да я направи столица.

- Да, но се нагажда една мода, че ако не присъства известен актьор, гастрол от София, пиесата няма да се гледа.

- Прав си! На времето оценяваха спектаклите. Не ходехме да гледаме постановки заради актьорите, а заради самото произведение. И аз имах предложения за София, но ние живеем в Пловдив. Който иска с нас, който иска – не! Това и жена ми го каза. Аз твърде късно се ожених, но винаги съм искал деца. Именно на тях посветих голяма част от живота и късмета си.

- Ако можеш да пуснеш бутилка в морето, какво би написал на листчето в нея?

Думата Любов. Тя започва от първия вик на бебето. Дори големите раздели започват с любов… 

Фотографии: Георги Вачев

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?