Подай сигнал

Иван Костов: Демокрацията днес е в застой

Влакът на България е на правилните релси по пътя към европейското ни бъдеще, но твърде много се бави на малките гари

Интервю

от Руси Чернев 1150 прегледа 0

Иван Костов: Демокрацията днес е в застой

Иван Костов е знаков политик от българския преход. Министър-председател от 1997 до 2001 г., той е първият премиер след 1989-а, изкарал мандата си докрай. Управлява България в годините след Жан-Виденовата зима, зърнената криза, хиперинфлацията и доминото с банковите фалити.

Лидер е на Съюза на демократичните сили (СДС) от 1994 до 2001 г. и на Демократи за силна България (ДСБ) от 2004 до 2013 г. Народен представител е в 7-ото Велико народно събрание, а после е депутат в 6 поредни мандата. Женен, с две дъщери.

В сряда от 18 часа в залата на Историческия музей в Пловдив той ще представи своята книга "Свидетелства за прехода".

- Г-н Костов, вие сте човекът, който може би най-дълбоко познава икономическите, социалните и политическите процеси, съпътстващи България и българите след 1989-а. Наричате обаче книгата си „Свидетелства за прехода“, без да използвате по-претенциозни думи като истина или анализ. Защо?

- Свидетелствам с факти, документи, включително официални и международни, но не твърдя, че съм безпристрастен и че имам монопол върху истината. Една от целите на книгата е да предизвика дебат, който да разобличи многобройните измами и заблуди. Призовавам този дебат да бъде осъществен със същите средства, с които го предизвиквам, а не с нови опити за инсинуации и лични нападки. Един човек и една книга не могат да разсеят лепкавите мъгли върху българския преход. Затова е необходим дебатът.

- Кое е най-важното, което успя да постигне България през тези 30 години, и какво пропуснахме?

- Най-важното са гаранциите за сигурността на страната от НАТО, за демократизацията и за пазарната икономика на страната от Европейския съюз. Влакът на България е поставен на правилните релси и се движи по пътя към европейското ни бъдеще, макар напоследък да губи твърде много време на малките гари. Всъщност те не са малки, защото пропуснахме да създадем върховенство на закона, силни институции, които да се справят с корупцията и организираната престъпност. Затова демокрацията днес е в застой. Точно затова Европейският съюз продължава да ни наблюдава, още не сме приети в Шенген и Еврозоната.

- Казвате, че никой у нас не обича реформаторите и хората гласуват за политиците, които обещават харчове, а не за онези, които спестяват. Ако сега сте пред личния избор, които трябваше да направите през 1991-ва и 1997-а, какво бихте сторили?

- Не само у нас, никой не обича реформаторите в целия свят. Един от най-мразените президенти е реформатора Роналд Рейгън, а най-обичан е Обама, който удвои за 10 години дълга на САЩ. А ако мога да избирам отново, ще сторя това, което съм решил и в онези години. Вярвам, че тогава съм преценил правилно. Не съм от хората, които се променят във времето.

- В годините на прехода изградихме демократичната държава според общите представи за понятието, влязохме в НАТО и ЕС. Успяхме ли обаче с гражданското общество и коя е новата национална кауза, която трябва да ни превръща в народ и да ни води напред?

Не питайте за това човек, който навършва 70 години. Носители на новата кауза трябва да са следващите поколения. Нашата роля е да им даваме смелост и да ги подкрепяме.

- В книгата си влизате в задочен дебат с много ключови личности от прехода по основни въпроси, като начина, по който бе демонтирана комунистическата държава, приватизацията, възстановяването на страната след двете национални катастрофи от 1991-ва и началото на 1997-а. За кое все още се чувствате неразбран дори от най-близките до вас политически фигури?

- Ще използвам много по-силни думи. Направеното за демократизацията на страната, за макроикономическата стабилизация, за приватизацията, за отварянето на досиетата, за лустрацията, за социалната и пенсионната реформа, за свалянето на Милошевич днес е покрито от службите и политиците. В същото време все още са на дневен ред най-мащабните измами, които са внедрени в представите на посткомунистическото ни общество.

- Коя е най-устойчивата опорна точка на успешно проведената кампания срещу вас в последните две десетилетия?

- Касовата приватизация и пришиването върху мен на отговорността за масовата приватизация, която е на БСП. Тя е разобличена с факти и доказателства в книгата по начин, който авторите на тази кампания не могат да оборят. Къде е Костовград?

- Няма такъв. Това е отглас от лъжата, че съм собственик на половин България, на която повярваха в един момент, без нито едно доказателство, 80% от българите.

- Как оценявате днешната политическа ситуация в България? Къде е дясното?

- Ще има дясно само ако самото то защити своето политическо наследство и своите реформи. Ако не ги брани и не ги отстоява, ако се срамува от тях и се крие - просто няма бъдеще.

- Има ли за вас обратен път към политиката?

- Нямам сили за това. Срам за десницата ще бъде да я води един пенсионер.

- Кой надделява в книгата ви - публицистът Костов, бившият премиер, политикът, финансистът, анализаторът или човекът?

- Нека това да е преценка на читателя.

- Как искате да бъдете запомнен?

- Като български реформатор.

В книгата си "Свидетелства за прехода" Иван Костов смело и честно вдига завесите за най-болезнените теми, станали неразривна част от живота на българите след промяната от 1990 г.

ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА Качествена демокрация има, когато са налице „широк кръг от граждански свободи, включително свобода на изразяване, събрание, сдружаване, образование и религия. Има установена и като цяло справедлива правна система, която гарантира върховенството на закона (включително независима съдебна система). Позволява се свободна икономическа дейност. И има склонност, стремеж към равенство на възможностите за всички, включително за жените и малцинствените групи“. Според критериите на посочената организация днес България е свободна страна с „изборна демокрация“. Според критериите на Европейския съюз българите и румънците не упражняват пълните си права като европейски граждани към момента на приемането си в Съюза, защото в страните им няма върховенство на правото, няма ефикасни административни и съдебни институции, които да са способни да се справят с корупцията и

ЗА АПАРТАМЕНТИТЕ НА ВЛАСТТА Каква България, каква собственост, каква приватизация?... Във времето много хора представяха собственото си забогатяване като мое. Тъжна работа. Аз самият живея в къщата в Драгалевци, която построихме със семейството ми през 1981 г.

ЗА ПОЛИТИКАТА Политиката е кошмарно поприще. Още от 1990 г. видях какво представлява тя - с предателствата, с компромисите, които нищо не решават, но обезверяват, с масовата безпринципност, с царящото професионално невежество, с охулването от обществото и издевателствата на бившите репресивни служби. В политиката няма колективна отговорност. Тя се носи само от един, защото се знае, че лидерът взима сам най-трудните и конфликтни решения.

ЗА ПРИВАТИЗАЦИЯТА Социалистическият икономически експеримент от 1944-1990 г. и опитите за реставрацията му между 1992 г. и 1996 г. оставиха на българските граждани отрицателно имущество - пасивите (дълговете) превишаваха активите. Затова беше абсолютно невъзможно държавата да изплаща и несъбираемите кредити на държавните предприятия.

В тази катастрофална обстановка българската приватизация от 1997-2001 г. бе успешна не заради финансовите си ефекти, които са безспорни, а защото изведе страната от икономическата катастрофа, спаси значителна част от държавните предприятия и банки, направи сигурен лева, възстанови платежоспособността на страната и предпостави 10-годишен последващ икономически растеж. След смяната на държавната собственост България стана член на НАТО и ЕС и бе призната за функционираща пазарна икономика.

А масовата приватизация беше изцяло идея на БСП, промените в Закона за приватизацията бяха направени от тях, тя беше проведена от тях. Още тогава твърдях, че това няма да свърши добре.

ЗА РЕВИЗИЯТА НА ГОЛЕМИТЕ СДЕЛКИ Ревизията следва да бъде за това дали сделките са изпълнени съобразно закона и нормативите на страната и съобразно ратифицираните от парламента споразумения с МФИ. Преди да направят своите заключения, е добре отговорните институции да извършат международно сравнение на резултатите от българската с тези в други бивши социалистически страни.

Ако това не се направи, ще означава, че изпълнителната и законодателната власт са заинтересовани да поддържат и подхранват измамите за българската приватизация. Имам съмнение, че никой няма да направи приключителен баланс и да даде дължимата публичност на приватизацията. Защото така би сложил край на една натрапена на посткомунистическото общество измама, от която и днес черпят „вдъхновение“ повечето парламентарни политически сили.

ЗА ЦЕНАТА НА ПРЕХОДА Преходът е радикална промяна на всеки личен човешки свят. Тази промяна в мнозинството преживели и преживяващи прехода е насилствена, защото идва отвън, не е пожелана от тях. Затова среща тяхната съпротива. Според мен усилието и болката от вътрешната промяна на живелите при комунизма е основната компонента, която формира цената на прехода.

Хубаво е, че следващите поколения не плащат тази цена. За предишните, за живелите в миналото, за съжаляващите за избавлението от комунизма остава само платената цена. За наследниците им идва и ползата.

В условията на 90-те години поради безпомощността на институциите и разрухата след комунистическия икономически експеримент домакинствата плащаха висока социална цена даже и когато не се правеха реформи, дори по-висока. Защото реформите отваряха изход от иначе безнадеждния упадък на обществото, институциите и производството. Бяха светлинка в края на тунела, както тогава казвахме, създаваха надежда. Убеден съм, че и без да се ориентира в дебрите на политическите решения, обществото имаше усет кога е на правия път и кога се отклонява от него. Когато политиците го отклоняваха от този път, съпротивата му ставаше по-силна, за да избухне, както стана в началото на 1997 г.