Синът на Пеньо Пенев: Баща ми ме кръсти на Маяковски

ОТ ОЛЯ АЛ-АХМЕД

 

Владимир Пенев е роден на 19 февруари 1956 г. в Димитровград. Единствен син е на поета Пеньо Пенев, запомнен като барда на бригадирското движение, и втората му съпруга Мария Господинова. През 1981 г. завършва живопис в класа на проф. Светлин Русев в Художествената академия в София. От същата година е член на Съюза на художниците. Работи в различни жанрове - фигурална композиция, портрет, голо тяло, натюрморт, пейзаж. Негово дело са и няколко стенописа. С творбите си Пенев участва в редица общи художествени изложби в България и в представителни изложби на българското изобразително изкуство по света: Москва, Виена, Токио, Амстердам и др. Има над 30 самостоятелни изложби в България и в чужбина.

 

 

Как се отрази пандемията на творчеството Ви?

- Като на всеки творец - позитивно. Премина в творчество. И в момента на нашия разговор отново рисувам!

- Наскоро направихте изложба, която се увенча с блестящ успех и която посветихте на баща Ви - поета Пеньо Пенев. Разкажете малко повече за нея?

- Съюзът на българските писатели и издателство „Захарий Стоянов“ организираха изложбата „Пътеки“  и представяне на новото библиофилско издание на поезията на Пеньо Пенев „Аз, глас и съвест на епохата" в 33 екземпляра с оригинална моя рисунка. Експозицията представи 15 картини, които са рисувани последните няколко години по стихове на баща ми. Това не са илюстрации, това са отделни самостоятелни живописни работи. Изложбата бе посветена изцяло на  баща ми за неговата 90-годишнина (щеше да навърши тази възраст). Пеньо Пенев почина, когато аз бях едва на 3 години. И въпреки това

наследих и приятелите, и враговете на моя баща,

но неговите приятели до ден днешен са и мои приятели. В този смисъл те са ми помогнали в моя път, в развитието ми като художник. Издадох книга албум с неговата поезия и с мои картини, които са повлияни от поезията му. Твърде амбициозно бе, но го направих! Знаех рисковете, които ме дебнат, и колко е опасно това - баща и син в един сборник. Но смятам, че бе мое синовно задължение да го направя. Парадоксът е много голям, той си замина ненавършил 30 г., сега аз съм двойно по-възрастен от него… Не пожелавам на никого да бъде двойно по-възрастен от баща си!

 

- В какво се крие вдъхновението за Вашите творби?

- Реалността е вдъхновението за създаване на голяма част от моите картини. „Брегът”, „Разходка”, „Улицата” са имената на цикли, в които работя от дълго време. За мен те не са само смислови, географски понятия. Подобно на поета, който открива едно вътрешно, вторично, скрито значение на думата, така и тези понятия имат своята вътрешна логика и значимост. Многопластовата реалност, различните нива на възприемане на делничното, баналното, познатото и натовареното му с друго, по-различно, особено значение, са поводът за създаването на тези реалистични композиции.            

Една сграда, едно дърво, една човешка фигура имат свой скрит вътрешен заряд,

своя логика и живот. Целта на всичко е постигане на контакт със скритите, амбивалентни, подсъзнателни страни на нещата и предметите, които ни заобикалят.     

 

- Специално искам да попитам за поета Маяковски, който присъства в изложбата. Вярно ли е, че сте кръстен на него?

- Спомням си, че баща ми ме подхвърляше нагоре-надолу. Майка ми е казвала, че много се е страхувала да не ме изтърве. Показваше ме: „Това е синът ми. Прилича ли на Маяковски, вижте го! На него е кръстен“.  Маяковски бе любим поет на баща ми. Да, нарисувах го и бе акцент на изложбата срещу портрета на баща ми. Маяковски е заемал специално място в живота на Пеньо Пенев и той наистина ме е кръстил на него, това знам със сигурност.

- Наричат Ви художника поет. Приемате ли това определение?

- Приемам го и го смятам за комплимент. Това съм аз - интересувам се от поезия, живея с поезия и смятам, че в нашето изкуство без поезия не може. Цитирам Бодлер: „Човек може да живее без вода две седмици, без храна - до месец, но без истинска поезия - нито ден.“ В родния ми Димитровград има най-много пишещи хора. Яйце да хвърлиш, на поет ще падне. И всичките пишат като Пеньо Пенев. Независимо дали са мъже, жени или деца.

 

- Тежи ли Ви фамилията, или Ви помага в осъществяване на творческите ви идеи?

- Колкото ми е помагал, толкова ми е и вредила. В ранната си детска възраст получавах изключително внимание. Все гледаха доколко приличам на него, питаха ме какво пиша. Едва ли не очакваха, че съм един нов Пеньо Пенев. Бях буйно дете. Нарочно правех пакости, за да престанат да ме сравняват. Детството ми мина в очакване на всички да започна да пиша, а аз рисувах.

- Споделихте, че имате уникален спомен с моята майка - поетесата Ваня Петкова?

- В Димитровград през 1970 г. се честваше юбилей на Пеньо Пенев, бях с майка ми. Георги Джагаров тогава направи представянето на 40-годишнината на Пеньо Пенев.  При влизането ни ме обкръжиха някакви лелки, които ме целуваха, гушкаха, стискаха, щипеха по бузите, зяпаха ме и се вайкаха дали приличам на Пеньо Пенев. Бях вече голям, 10-11-годишен, а тия лелки само ме лигавиха. „Владко, искаш ли нещо, моето момченце, бонбонка?“.

Чувствах се като някаква кукла сред тия лели

До нас се приближи една жена с дълги кестеняви плитки и ги скастри: „Престанете да наричате момчето Владко! Стига сте го тормозили. Той не е Владко, той е Владимир и ще му викате Владимир!". Обърна се към мен и ми нареди: „Ще казваш, че си Владимир, а не Владко! Кръстен си на поета Владимир Маяковски, с достойнство да носиш името си!“. Всички лелки в миг млъкнаха и си седнаха по столовете. Ей това ми бе първата среща с поетесата Ваня Петкова и такава остана в спомените ми - неподправена, истинска, бойна, раздаваща справедливост.

- Често повтаряте фразата „Горд съм, че останах само с рисуването!“. Какво имате предвид?

- Това е реплика на една моя стара платонична любов от VII-VIII клас. Събрахме се след много години, вече всеки реализирал се по своя път. На поредната среща на випуска всички вече ме знаеха като художник, а тя бе център на вниманието заради социалния си статус и габаритите си. Цялата вечер бе посветена на житейските й успехи, трите й брака, многото фирми и имущества. С една дума, тя акцентираше на това, че е успешна бизнес дама. Дори се говореше, че платила сметката на цялото събитие. По време на сбирката тя изяде огромно количество храна, напи се и започна да се хвали. Към края на вечерта

гальовно ме попита със съчувствие: „Владе, ти само с рисуването ли си остана?".

В смисъл, че нищо не съм постигнал в този живот! Направих няколко неуспешни опита да й разкажа за някои свои изложби, за Франция, Англия, Австрия, където съм показвал работите си. Тя обаче веднага ме прекъсваше, за да ми обясни, че вече е ходила там. Чувах имената на луксозни хотели, ресторанти и барове. Накрая на тази драматична среща успях да вмъкна: Да, така е, аз си останах с рисуването! А всъщност се гордея с това!

Горд съм, че си останах само с рисуването. То ми дава всичко. Дава ми свободата, порива за живот. Художникът е най-свободният човек в този свят. Но това зависи от него, от неговите принципи и честност в работата. 

 

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
1 коментар
Колко актуално звучи и днес...

Колко актуално звучи и днес...

27.02.2021 | 18:25

Светът бакалница и кухня станал е за тях! За тях партиен секретар си ти, стомах! **

Отговори
30 1

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?