Йордан Велчев: Човек всеки божи ден трябва да започва от нулата

Ще се научим ли да ценим дребните неща, които иначе не ни правеха впечатление? 

Във вируса, който споходи не само нас, но и цялото човечество, все пак има и нещо положително и окуражаващо. Той е напът да убие инерцията на живеенето ни, липсата ни на съпричастност и милосърдие, на смиреност, усещането ни за превъзходство и за надменност спрямо всичко, което ни заобикаля. Оставайки всеки от нас в дома си, по този начин ние, ако имаме сетива, разполагаме с предостатъчното време да чуем и разберем какво ни казва тишината. 

 

Човек се научава да обича точно във времена на нещастия.

Човекът си спомня, че е човек, и се научава да обича истински точно във времена на нещастия и липси.   

Човек наистина е смъртен и трябва да си даде сметка за това. 

 

Г-н Велчев, в цели три тома разказахте за оформянето на балканския човек и ударите, който е понесъл. Старите българи преди 200 години били ли са имунизирани срещу измамното усещане, че катастрофата е винаги някъде другаде?

Какви стари българи са тези отпреди 200 години? Прадядо ми е живял тогава. А преди това тук има поне още 7-8 хиляди години история. И май все е така. Човек се ражда със страха си, гол като дете, после поумнява, обгражда се с предразсъдъци и тутакси удобно забравя, че всъщност в цялата си история човечеството никога не е спирало да се движи по много тънкия лед на своето минало, лед, който неведнъж се е строшавал.

Не можем да кажем, че е излизал от пораженията по-слаб, по-скоро е ставал по-силен. Но и все по-жадуващ да притежава. Макар не в това да е смисълът на живота. В крайна сметка, ако някой в своята алчност си мисли, че точно той притежава например “парцела” на една горска поляна, това е илюзия, тъй като на всяка горска поляна законен собственик може да бъде само мащерката.

Сякаш западният човек прие за даденост, че средновековните сътресения са го подминали завинаги?

Това се случва не само с човека на Запада, но и с човека на Изтока. А Средновековието е просто термин и не е непременно нещо “тъмно”, изпълнено е с пъстрота, там са дедите ни. Не бива да прехвърляме собственото си незнание и да обвиняваме които и да било в други времена. Нека си спомним в тия дни думите на един мъдър човек, написал ги е в началото на Първата световна война, който казва: „Миришеше на война и никога въздухът не бе изпълнен с повече любов, отколкото в онова време“. Човекът си спомня, че е човек, и се научава да обича истински точно във времена на нещастия и липси. Макар след като те отминат, да забравя всичко и отново да почва да си мисли, че това, което го заобикаля, му е дадено априори.

Но не е това! Така или иначе, но човекът наистина се движи по много тънък лед и представлява само една малка част от този прекрасен свят, който ни заобикаля в хармонията си. Което би трябвало да усещаме всеки божи миг, не само в дни на изпитания.

Ще се научим ли да ценим дребните неща, които иначе не ни правеха впечатление?

Във вируса, който споходи не само нас, но и цялото човечество, все пак има и нещо положително и окуражаващо. Той е напът да убие инерцията на живеенето ни, липсата ни на съпричастност и милосърдие, на смиреност, усещането ни за превъзходство и за надменност спрямо всичко, което ни заобикаля. И може би би трябвало да ни накара да осъзнаем, че смисълът на живота не е в целта да притежаваш, а да бъдеш притежаван от целта наистина да се превърнеш в човек. Оставайки всеки от нас в дома си, по този начин ние, ако имаме сетива, разполагаме с предостатъчното време да чуем и разберем какво ни казва тишината.

Именно сега е времето човек най-после да дезинфекцира мислите си, да се вслуша в паузите между думите, които изрича. Да се научи да чува все по-отчетливо туптенето на сърцето си. Да си даде сметка, че жестът на една полюляваща се клонка е много по-значим от която и да е застинала в бутафорна героика поза. И да престане да се чувства по начина, за който един прекрасен български писател бе писал, а именно: „Ние всъщност не живеехме, а очаквахме!“.

Какво? Едно утре, което никога няма да дойде. Защото нещата трябва да се случват единствено сега и тук. И ние сега и тук трябва да се научим да живеем. И съвсем не е парадокс, че оставайки сам в дома си, аз се чувствам много повече свързан с всичко останало, което ни заобикаля през времена и пространства. Щастието в края на краищата е щастие само тогава, когато живеем сега и тук, и мъртвите не отсъстват от чудото на живота.  

Когато писахте „Балканският човек XIV - XVII век“, сигурно сте чели много сведения за старите епидемии. Тогава хората сякаш са знаели, че на всеки 20-30 години идва едно такова нещастие.

Още от 5. век насам стотици философи, мъдреци и всякакви шарлатани периодично са възвестявали края на света. Това особено се засилва през 17. век, когато даже се казва кога точно светът ще свърши, със сигурност през 1666 година. Дори Нютон се е занимавал с тези въпроси. А светът все не свършва и не свършва. И всяко гадаене кога ще стане това означава да очакваш, а не да живееш сега и тук.

Човек наистина е смъртен и трябва да си даде сметка за това. И да се научи да живее като такъв. Но не в страха, а в преодоляването и самопостигането. Без да обръща внимание на онези самообявили се за народни месии люде, които с развени сетрета и вид на абсурдни пророци се катерят нагоре по стълбата, развявайки над главите на простосмъртните вместо знамена омазаните покривки от собствените си кухни.

Може ли властта да използва една такава криза за собствени цели?

Дали действа добре или зле властта, ще стане ясно, след като горчивата чаша ни отмине. Така както ще ни отмине и тази власт - като всяка друга. По-важно е всеки един какво прави със себе си и дали разбира, че е частица от нещо много по-голямо, което е човечеството. 

Разглезени ли са западните хора?

Не мисля така! Постиженията не само на западните, но и на всички други съвременни хора са плод на стотици години превъзмогвания и труд на поколения останали анонимни за голямата история техни предци. Затова казвам, че щастието не е химера тогава, когато е за всички. И под „всички“ разбирам и мъртвите, които в никакъв случай не отсъстват от живота.

Всички пловдивски села са се преместили през 1812 година с няколко километра заради чумата. Може ли съвременният човек да започне от нулата заради една епидемия?

Човек всеки божи ден трябва да започва от нулата. Да доказва от нулата грижата за близките си, но и грижата за човека, който е далеч и когото не познава. Всеки ден трябва да е едно ново начало. Сега е времето да се вгледаме в собственото си аз. Всеки поотделно. И мисля, че щом го желаем, този катарзис ще се случи.

Съществува една фраза на Сенека, който за своето си време казва: „Което беше порок, стана обичай!“, фраза, която като че ли важи и за нашето време. Нека я отхвърлим ​- всеки в своята си тишина и всички - в общата ни. За да се завърнем отвъд присъдата, която съдържа тази фраза. Не порокът да е знамето на живеенето ни, а да я пренапишем в следния смисъл: онова, което беше любов, стана обичай.

 

 

Носителят на национална награда “Христо Г. Данов” и на награда „Пловдив“ за литература Йордан Велчев е завършил история във Великотърновския университет. Пише поезия, проза и есеистика. Автор е на книги с поезия, на изследвания за взаимоотношения между цивилизациите в контекста „Изток ​-Запад“. През 2005-а е публикуван трудът му „Градът, или между Изтока и Запада XIV - XVII век“. В него чрез историята на балканския град Пловдив изследва човека на Изтока и Запада. След това издава тритомника „Балканският човек  XIV - XVII век“.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
1 коментар
Телефончету

Телефончету

25.03.2020 | 09:15

Ще започна отзад напред, защото и света се обърка, западния гражданин не е разглезен, защото с много труд и ум е постигнал всичкото това, всеки се хваща сега за вируса, но злият,, човек,, от нищо се не плаши, нима достойни хора останаха в БГ, за каква обич говорим, че забиваш на,, брат,,или,, сестра,,, нож,, в гърба, заради какво, знаете ли кои,, хора,, са повече вече в БГ,, егоистите,,... никой не им пречи, да си бъдат такива, но пречат на околните...! Винаги е имало катаклизми за човешкото същество, но преди много години , това, същество е, страдал по жесток начин, бедност плюс жестоко болести, сега е разглезен човека, защото Бог му даде много блага , но той това не го оцени и ,, хукна,, през просото, затова е пратено изпитание , за да се осъзнае, няма да стане това, защото е станал. жесток а не милозлив...!!! Не знам вече кои са повече, добрите или лошите...!? (Не го пиша това, че някой си играе със здравето на някого, блоква неговите устройства и постоянно казва, че е за психото, въпреки че не може да се осъзнае такъв, че самия той е за там...!) Дори и празниците вече не са такива заради,, такива,,..! Затова всеки ден започване от нулата...!

Отговори
0 0

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?