Следвайте ни

Огнян Видев: Свиренето с Милчо Левиев е полет към космически светове

Наричах го нашия Дон Корлеоне в музиката. А той казваше: Нито съм евреин, нито американец, аз съм филибелия.  Според негов съученик пловдивчанин е адресна регистрация, но филибелия е състояние на духа.

- Кой е най-яркият Ви спомен с маестро Левиев?

- Още не мога да осъзная, че Милчо вече го няма. Спомням си как с приятеля ни Румен Петров - Хъмфри се шегуваха: горе ще направим цял голям бенд. Дано да е на по-добро място!

Най-емоционалният ми спомен е от 1976 г. в Ню Йорк, където с оркестър "Бели, Зелени, Червени" бяхме почетни гости на джаз фестивал.

Там се видяхме, но аз вече познавах Милчо задочно от Хъмфри, който си пишеше редовно с него и ми четеше всичките му писма. Викахме му Хъмфри, защото като млад беше точно копие на големия актьор Хъмфри Богарт.

Та тогава Милчо дойде в Ню Йорк от Лос Анджелис, където живееше.

Свириха в джаз клуб с големия певец Майкъл Френк.

Беше много истински човек, чешит с голямо чувство за хумор, малко хулиган, в добрия смисъл на думата.

Общувахме си на специфичен филибелийски език, който странични хора трудно разбират. Както казва Георги Кънев, приятел и съученик с Милчо, пловдивчанин е адресна регистрация, но филибелия е състояние на духа.

Когато журналистка питала Милчо какъв е, той отговарял: Нито съм евреин, нито американец, аз съм филибелия. Точно такъв си беше, типичен стил „густо, майна, Филибето”.

Разказваше ни: Дончо, майна, е голяма работа, гений! Още като слязох от летището, ме тапоса направо на клавиша! (Става въпрос за Дон Елис, велик джаз тромпетист, барабанист, композитор, с когото Левиев концертира по време на 20-годишния си престой в САЩ, бел.ред.).

Познаваше лично повечето големи музиканти. Казваше в характерния си закачлив стил: В Лос Анджелис 90 на сто от хората са пловдивчани, филибелии, носят нашия филибелийски дух, докато над Ню Йорк витае гъста софийска мъгла. Пловдив за Милчо беше нещо свято, което винаги носеше в себе си.

- А защо го нарекохте Дон Корлеоне?

- Стана при първата ни среща в Ню Йорк. Седнахме да хапнем след концерта и тогава спонтанно казах на Милчо: Ти си нашият Дон Корлеоне!

Това беше знак на признание към Милчо, който е уникален човек. Той тълкува музиката - философски и общочовешки. Едновременно много земен, но велик и възвишен.

Милчо е велик, но в сферата на музиката, както легендарният Дон Корлеоне начело на неговата сенчеста империя. Току-що бях гледал „Кръстникът” на Форд Копола в тогавашното кино „Комсомол”, бях много впечатлен от образа.     

Всъщност помежду си използвахме обръщението татко, и в писмата, които си пишехме. Беше "заемка" от друг наш приятел, Рафи Манукян, който замина за Америка през 1971 г. При среща на възрастен човек Рафи поздравяваше: Добър вечер, татко! Така тримата с Рафи и Милчо започнахме да си говорим на „татко”. Така е и във филма „Дъждовен ден”. (Филм за Видев, джаза и пловдивската бохема с режисьор Андрей Чертов, бел.ред.)    

- Имахте ли проблеми с властите заради кореспонденцията с Милчо Левиев?

- Получил съм от него десет-дванайсет писма, може и повече да са. С властите не съм имал проблеми, но при оня режим всичко се знаеше, телефоните се подслушваха, кореспонденцията се проверяваше. Милчо ползваше нещо като парола, шифър при контактите с Хъмфри, който често се изпускаше да критикува кусури на режима. Скоро ще ходим до Пасадена, там ще свирим, пишеше Милчо. Споменаването на този град в Калифорния беше предупреждение Хъмфри да си прави пас, да не си отпуска езика, за да не пострада. Веднъж дори го бяха арестували, за да го разпитват за Милчо.    

Когато се връщахме от Америка, Весо Червения ни предупреди: Като идете в „Кристал”, внимавайте какво говорите, има всякакви хора! Тогава това там беше култово заведение срещу Джумаята, където се събираше цялата пловдивска бохема.

Весо си връзваше коня - правеше официална служебна докладна за пътуването до всякакви институции, не само партийните.

Впрочем властите са наблюдавали изкъсо джаз фестивалите, знаеха всичко за участията ни - къде сме ходили, какво сме правили. През 1980 г. свирихме в Индия - в Бомбай и Калкута, на най-големия джаз фестивал в Азия беше световният музикален елит.  Бяхме част от културна българска делегация по разпореждане на Людмила Живкова, втори човек в йерархията на режима. 

- Прости ли режимът бягството на Левиев? 

- Когато Милчо си дойде за пръв път през 1980 г., изнесе концерт в зала „Универсиада”. Беше препълнено и отвън гъмжеше от милиционери. Лично Тодор Живков се разпоредил да няма проблеми, тогава Людмила Живкова беше жива, тя се разпореждаше в сферата на културата. Това момче е наше, не е избегал, отиде да учи американците как се свири джаз!, казал Тодор Живков на пленум на ЦК, а Милчо имитираше думите на Тато изключително сполучливо. Обичаше майтапите, вицовете, особено музикантските, от „кухнята”.          

Може да е парадоксално, но тогавашната власт толерираше джаза. Помня, че като се върнахме от Америка, първият ни концерт беше в Пловдивския затвор.

- Какво е да свириш с виртуоз като Милчо Левиев?

- Всеки път, когато съм свирил с Милчо, съм имал чувството, че политам нагоре към космоса. Все едно попадаш под извънземно въздействие, летиш към незнайни светове блажени, попадаш в особена сфера на земно извънземно едновременно. Същото е, когато слушаш най-великите световни музиканти, Милчо е от същата порода.  Щастлив съм, че съм свирил с такъв велик човек, философ и реалист.

- При толкова концерти по света не се ли изкушихте да си пробвате късмета на Запад?

- Като малък, 17-годишен, имам един опит за бягство през границата, през Югославия, с китарата. Бях решил да се махам от комунистите. Хванаха ме и ме върнаха.    

С „Бели, Зелени, Червени” доста обикаляхме, бяха ни дали международни паспорти за Европа. В Америка обаче беше по-специално - викали Весо Червения при един влиятелен генерал, който го предупредил, че мен няма да ме пуснат отвъд океана, за да не избягам. Весо отказал да сменя хора от състава и ме пуснаха в САЩ на негова отговорност.

Там ни приеха много добре като почетни гости. Но Рафи ни обясни колко е трудно да останеш там да се бориш с живота. Тук или ставаш човек, или загиваш, ни каза Манукян. Самият Рафи в България беше отличен барабанист - и заедно сме свирили, той свиреше с известни изпълнители. След като избягал в САЩ, емигрантските власти на летище "Кенеди" го посъветвали да се яви на прослушване на световноизвестния джаз пианист Ерол Гарнър, който тъкмо търсел барабанист. Рафи обаче се стреснал и решил да смени професията - от музикант в шофьор на такси. Возил е целия американски джазов елит.   

В началото съжалявах, че не съм отишъл на Запад, но с времето осъзнах, че и това не е решение. Доста колеги свириха по кръчми и кораби на Запад, върнаха се с добри пенсии. Но там има такава конкуренция, такова високо ниво, че няма гаранция, че ще успееш.

- Дразни Ви звездоманията. Тя само нашенско явление ли е?

- Главно тук наши провинциални величия ги тресе звездомания. Рафи Манукян искаше да качи нашенските така наречени звезди на боинг и да ги изсипе в центъра на Манхатън, за да разберат колко струват.

Всички днес говорят за джаз, пишат се джазмени. Това е пълна заблуда, като телефонните измамници. Манталитета за джаз не всеки го има.

Залива ни чалга - и не говоря  за музикалния стил, който е пълен буламач. Става въпрос за чалгата като култура, като отношение и манталитет. Младите са отровени, затова слушат чалга.

Хенриета Костова

Ръководител екип „политика“

Хенриета Георгиева е завършила Английска гимназия в Русе, ПУ „Паисий Хилендарски” и Софийския университет, специалност журналистика. От 1993 г. работи в екип Политика на в.”Марица”.   Още

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?