Следвайте ни

Д-р Варта Шопова: Харесва ми да бдя над нечия човешка душа

viber icon

Д-р Варта Шопова е лекар-специализант в ОАИЛ при МБАЛ-Пазарджик. Тя е от медиците от първия екип, който се грижеше за тежко болни пациенти от коронавирус в COVID реанимацията на областната болница. През месец август се върна за втори път в най-тежкото отделение. А от 10-ти септември пак е на първа линия в битката с COVID-19.

Още докато учи медицина и работи като медицинска сестра в УМБАЛ „Свети Георги“ заедно със свой колега спасяват при пожар 52-ма пациенти от отделението по урология. С бързата си и адекватна намеса, двамата медици са предотвратили жертви по време на пожара, който избухва в най-голямата болница в Пловдив в нощта на 3 срещу 4 октомври 2018 г. Тогава Варта е само на 25 години. За смелата си постъпка тя и д-р Тодор Горанов са наградени с медал “За хората с добри сърца“. Сега д-р Варта Шопова е сред медиците, номинирани от ръководството на МБАЛ-Пазарджик за наградите на Българския лекарски съюз. През месец юли тази година д-р Шопова отново беше на първа линия, но този път при спасяването на тригодишно момченце от Велинград, прието в болницата в изключително тежко състояние и с опасност за живота.


- Д-р Шопова, станахте част и от първия COVID екип на Интензивно отделение в болницата. Може ли да се каже, че предизвикателствата ви привличат?

-За първи път бях разпределена в COVID реанимация на 2 април. Честно казано, не знаех с какво ще се сблъскам. Слушах и четях хиляди версии за това какво всъщност е COVID-19. Впоследствие разбрах, че се борим срещу невидим противник, което се оказа истинско предизвикателство. Все още няма медикамент, ваксина или ясен алгоритъм за лечение, което прави борбата още по-трудна. Усложненията, които нанася COVID-19 водят до висока смъртност в световен мащаб. Заболелите, предприели навременни мерки и преболедували без последствия, са истински късметлии.

− Имахте ли притеснения от срещата с тежко болни пациенти от новия вирус и как се работи в силно заразна среда?

- За мен това са пациенти, образно диагностицирани, с едностранна или двустранна пневмония, с клинични и/или параклинични данни за дихателна недостатъчност. Поставянето им на изкуствена белодробна вентилация е доста трудно, поради невъзможността да се вижда през очилата и шлема. Костюмът създава чувството, че се намираш в сауна, а от маската чуваш само учестеното си призрачно дишане.

 - Бихте ли се върнали отново да работите в COVID отделението?

- Сега се върнах за трети път и отново бих го направила.

- Кой страх е по-силен за собствения живот или този за пациента?

- Всеки човек се страхува. Страхът идва от неизвестността. В една от любимите ми книги на Ерих Мария Ремарк пише: “Смел е само онзи, който познава и страха”. Светът и медиите представят COVID-19 като “враг номер 1”, а най – големият враг е собственото ни въображение.

- През месец юли спасихте живота на тригодишно дете от Велинград. Какво беше неговото състояние, когато го видяхте?

- Приех момченце, което беше транспортирано от екип на ЦСМП – Велинград. Приех не дете, а обезобразено, не приличащо на човек, безпомощно, все още живо същество, което се бори за последните си глътки въздух. Окървавено личице, чийто образ е заличен от “нещо” или “някой”.

− Имахте ли колебание дали да се заемете със случая или да го изпратите в пловдивска болница?

- Имах, да. Отвсякъде се чуваха съвети на колеги, които настояваха това дете да бъде транспортирано до друго лечебно заведение. Като възпитаник на Медицински университет – Пловдив, съм убедена, че колегите от УМБАЛ “ Свети Георги”, в частност “Детска хирургия” щяха да се справят блестящо със тежкото състояние на детето. Многократно показват своя професионализъм. Шансовете за оцеляване обаче намаляват при всяко транспортиране към друго лечебно заведение на пациент с черепно-мозъчна травма.

- Според колегите Ви, в голяма степен това момченце дължи живота си на вас. Чувствате ли се наистина като неговият спасител или ангел-пазител?

- Това ми е работата. Не се чувствам като спасител. Детето не дължи нищо, нито на мен, нито на колегите ми. Най – малко живота си. Смятам, че с колегите ми се отнесохме отговорно и професионално към казуса, който възникна. Благодаря на д-р Буховски – неврохирург, д-р Михайлов – УНГ, д-р Саваджиян – педиатър и д-р Иванов – завеждащ на ОАИЛ, че се отзоваха изключително бързо на подадения сигнал. Огромни благодарности и на целия екип от Спешно отделение за навременната намеса и помощта, която оказаха.

- Преди почти 2 години заедно със свой колега в Пловдив спасявате над 50 пациенти при пожар в болница „Свети Георги“. Смятате ли се за безразсъдно смел човек?

- Връщате ме назад, там където никога, никой не би искал да бъде. Думата “кошмар”, която бих използвала, ще е слабо олицетворение на инцидента, който преживяхме, както ние с д-р Горанов, така и пациентите, хоспитализирани в клиниката по Урология към УМБАЛ “Свети Георги”- Пловдив. Евакуацията на повече от 50 пациенти, някои от тях и оперирани, не е никак лесна. По-лесно е човек да спаси само себе си. А кой ще спаси мен от гузната съвест и безсънните нощи, че не съм помогнала? Това не ме прави безразсъдно смела. Човечността е вродено, а не придобито качество. Нищо смело и героично няма в това да помогнеш. Разбира се, чувството ми за самосъхранение не е притъпено.

- Случвало ли Ви се е да помогнете на пострадал, когато не сте на работа и сте извън болницата?

- На всеки се е случвало. Спомням си една студена вечер, връщайки се от работа, бе станало пътно-транспортно произшествие по пътя Пазарджик-Пловдив. Единият от шофьорите бе в тежко състояние и не дишаше. Спрях да помогна, докато дойдат колегите от ЦСМП. Като лекар – специализант към Отделение по анестезиология и реанимация съм научена да мисля и реагирам адекватно, без да взимам прибързани решения, които биха застрашили човешки живот.

- Работите в двете най-тежки отделения- Спешно отделение и ОАИЛ. Къде напрежението е по-голямо?

- Напрежението в Спешно отделение идва от нетърпеливите пациенти, които на всяка цена, веднага, искат да бъдат прегледани. Ако това не се случи започват обиди, блъскане по врати, заплахи и посегателство. Напрежението идва, както от неосигурени пациенти, така и от амбулаторните прегледи, които не сме длъжни да извършваме. Българинът превръща Спешно отделение в Медицински център, а дежурните медици – в лични лекари. Напрежението в ОАИЛ е някак различно. При нас се хоспитализират хемодинамично нестабилни болни, пациенти с остра дихателна недостатъчност, черепно-мозъчни трамви, интоксикации, следоперативно наблюдение(при по-голям обем операции), родилки с ДИК синдром, остро настъпили кръвозагуби и много други. Напрежението се поражда, тогава, когато ни взимат за “хоспис”. Реанимация ли е мястото за “отглеждане” на хронично болни? В интензивните отделенията не работят магьосници и горски феи, нито пък имаме магически пръчки за съживяване. Ние сме човешки същества като всички останали. Усмихваме се, говорим, плачем, смеем се, чувстваме, страх ни е и губим дълги битки.

- Защо се насочихте към анестезиологията?

- Харесвам адреналина и интензитета на работата ми. Харесва ми да бдя над нечий сън или човешка душа, която устремено е тръгнала към друг свят. Ходя с удоволствие на работа. Тук е момента да отправя искрени благодарности към началника на ОАИЛ д-р Димитър Иванов, че ми подаде ръка, за да сбъдна една мечта.

− Защо е толкова голям дефицитът  в тази специалност?

- Анестезиологията и реанимацията са висшият пилотаж в медицината. Мултидисциплини, които са взаимно свързани, обхващащи широк набор от знания и умения, придобити по време на обучението ни в университета и след това. Дефицитна я прави “бягството” на специалистите извън България, поради ниско заплащане, неуважение и “шуробаджанащина”. За жалост, България е изгубила и ще продължава да губи стотици медици и медицински сестри, именно поради тази причина. Сега покрай ковид кризата, като че ли това пролича още по- ясно. Да, време беше светът да разбере колко е важна и отговорна навременната намеса на един анестезиолог – реаниматор. Липсата на именно тези специалисти води до висока смъртност по време на пандемия.

− Мислите ли след специализацията си да заминете в чужбина като много други млади лекари?

- Връщам се, и всеки път бих се връщала в Родината си. Мило и свидно ми е да гледам отдалече как “тя” прави последни вдишвания, опитвайки се да поеме въздух. Но само аз да се върна, е крайно недостатъчно.

− Имате ли моменти, в които сте искали да се откажете от професията?

- Да, преди да ми отпуснат място за специализация към МБАЛ -Пазарджик. Всеки път исках да се откажа, когато ми “затваряха вратата” и ми съобщаваха: “ В тази болница няма място за специализация по избраната от Вас специалност.” Та нали анестезиолозите са дефицит.

− Спомняте ли си най-трудния си момент в работата?

- Всяко самостоятелно решение, което взимам, касаещо живота на даден пациент, е труден за мен момент.

− Какво е да работиш на ръба между живота и смъртта?

-Трудно е, но си струва!

- Грижите се много често за пациенти в кома. Случват ли се чудеса?

- Природата е много по – изобретателна по отношение на чудесата. Аз съм враг на всякакви чудеса и не вярвам, че хората могат да възкръсват. Но завиждам на вярващите – за тях има утешение.

- Наградена сте с медал „За хората с добри сърца“. Това ли е най-голямото признание, което сте получили досега?

- Не, най – голямото признание е усмивката на близките и пациентите след възстановяване. Това е достатъчно признание за труда ни. Това стига, за да ме топли вечер и да заспя спокойно.

- Докъде се простират амбициите Ви?

- Думата “амбиция” е прекалено силна за мен. Амбициите превръщат хората в “чудовища”. Сбъднатите мечти не могат да задоволят ненаситната амбиция на човека, защото мисълта, че всяко нещо може да бъде направено по-добре и отново, винаги ще ни преследва. Предпочитам постепенна промяна, отколкото амбициозен провал. За постигането на моите цели следвам описаното в учебника ми по “Здравен мениджмънт” – правило на петте П-та: “Предварителната Подготовка Предотвратява Провала на Представлението”.

Димитър Комсийски

Димитър Комсийски

Репортер-редактор - екип "Регион" Пазарджик

Димитър Комсийски е магистър по икономика в УНСС. Завършил е висшето си образование през 2000 г. Той е най-дългогодишният журналист на „Пазарджишка Марица”. Работи в екипа на вестника от неговото създаване и до момента, вече над 15 години. .   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (2)

Ерген

Ерген

17.09.2020 | 23:18

Господин Комсийски , дайте информация тази лекарка омъжена ли е ?

Отговори
1 0
Иво

Иво

17.09.2020 | 17:30

Да си жива и здрава, Докторке!

Отговори
2 0

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Подкрепяте ли предложението на ГЕРБ за Велико народно събрание и промени в конституцията?