Пловдивската Джаки намери своя Кенеди

Галеристката и артмениджър Жаклин Хауари, която живее от 13 години в Кралство Нидерландия, срещна любовта под тепетата

Когато COVID-19 затваря една врата, отваря друга. Световната пандемия обърка плановете на Жаклин Хауари, но подреди перфектно любовния  пасианс. Джей, както я наричат приятелите, пристига в Пловдив на 3 март и смята да остане не повече от 3-4 седмици.

Днес, 5 месеца по-късно, тя все още не може да се раздели с новия свят, който е открила под тепетата.

Тя, пловдивската Джаки, е намерила своя Кенеди. За разлика от президента на Америка обаче той не я пленява с власт и влияние, а с таланта си. Младият пловдивски художник Христо Бозуков признава, че именно Джей е музата на последната му изложба „КоВра - 19“, посветена на духовните последствия от епидемията. Екзотичната красавица е не само вдъхновител, но и автор на концепцията за експозицията.

„Само за 5 месеца между нас се създаде специална духовна връзка. Началото беше по време на извънредното положение. Два месеца затворени по задължение, мислихме, говорихме и рисувахме. Така се роди идеята за изложбата. Като него и аз съм провокативна и веднага открих, че изкуството му е безкрайно нестандартно. Млад автор, който е намерил нещо толкова индивидуално като израз, заслужава адмирации“, убедена е Джаки.

В новия си проект двамата рисуват заедно по идея на Христо

Първите три картини вече са готови. „Моето участие е не повече от 20 процента, но е приятно и много различно, особено за автора, който е позволил някой друг да рисува и да мисли заедно с него. За мен това е безценно“, казва Жаклин.

Макар да познава Христо от 7 години покрай работата си на галерист, изобщо не подозира, че могат да бъдат двойка. Представата за първата им среща е доста мъглява, той пък си спомня, че се мотаел някъде из "Капана" с покойния Анастас Константинов и сина му, когато Джаки изскочила изневиделица. Още тогава се впечатлил от къдриците и неизчерпаемата енергия, но тя - като доста ухажвана дама - така и не разбрала, че Христо е сред обожателите.

До март 2020-а, когато започнали да се срещат заедно с друг свой приятел - художника Любен Хранов. „Събирахме се по ателиетата, защото това беше единственото място, където можехме да се виждаме с хора. Водехме нещо като артъндърграунд живот по време на пандемия. Една вечер си говорихме тримата с Любо, после аз реших, че ще си тръгвам, Христо каза, че идва с мен.

Майка ми дойде да ме вземе и решихме, че ще отидем у тях на гости. Там беше баща му, страхотен човек, професор. Много се смяхме същата вечер, пихме греяна ракия.

На следващия ден той ми изпрати съобщение: „Хайде да ходим да рисуваме!“

Направи нещо много интимно за мен - нарисува ми портрет, разказва Жаклин, която винаги е искала да се занимава с изкуство.

През 2015 г. записва специалността „Хотел и ивент мениджмънт“ в Андховен. Още като студентка започва работа на доброволни начала в Музея за модерно изкуство Van Abbe Museum в холандския град. Шефовете толкова я харесват, че не се разделят с нея почти две години - до момента, в който през 2018 г. общината не започва процедура по продажбата на музея на частни лица.

Фрилансърите като Джей са освободени, но продължават да ги наемат за работа по различни проекти. Година по-рано пловдивчанката заминава за Исландия, където в продължение на 6 месеца реализира мащабен проект в Исландския Арт Център.

Van Abbe Museum обаче си остава единственото място в света, където мечтае да работи. Категорична е, че не би го заменила дори с Лувъра. „Енергията на това място е специална. Когато вляза, забравям за всичко останало. Хората са уникални и отворени към целия свят. Много провокации измислиха през годините.

За тях възраст, пол, сексуална ориентация, религия не съществуват, всички хора са едно. Затова съм привързана към това място“, обобщава галеристката. Горда е с факта, че и до ден днешен при всяко организирано събитие от музея изпращат официална покана, а с баджа си на служител може да влиза в артпространството, когато пожелае.

Жаклин се зарича да заживее в Страната на лалетата още на 19

Тогава за пръв път излиза на екскурзия в Западна Европа. Гостува на приятели в Гноринген, най-северния холандски град, който се намира на 30 км от Дания. Впечатлява се от тихите улици, учтивите хора, чистотата, приятните температури и… възпитаните мъже. „Никой не ми подсвирна, не ме заговори, не ме закачи или притесни - нещо, от което се дразня и до днес. Там няма как да ти поръчат питие от съседната маса, защото уважават жените и зачитат личното им пространство“, казва Джаки.

Един от тези учтиви кавалери не след дълго я навива да се премести в Нидерландия. Среща го случайно, вече като студентка по право в Пловдив. „Започна да идва през 2-3 месеца в България и не ме остави на мира, докато не се съгласих. Беше убеден, че мястото ми не е тук. Имахме 9-годишна сериозна връзка. Той ме вкара по деликатен начин в артсредите, запозна ме с интересни хора, всички на много високо ниво.

Научих холандски. Не е лесен, защото е много различен от българския, но е толкова красив, че дори и в момента усещам как ми липсва“, тъгува Джей, която няма търпение да се върне във втората си родина. В края на септември ще посрещне на летището и любимото си момче Христо.

 

Огнено момиче с арабска кръв

Джей не може да се похвали с български корени, но пък произходът е повече от интересен. От майчина страна баба  идва от Гърция. Дядо е с италианска жилка, семейството му е католическо. Баща е чист сириец. Има двама братя с шест години разлика един от друг.

„Почти нищо българско нямам, освен че майка ми е родена тук, а след нея и аз. Тя замина да работи в Турция, остана там години, а аз започнах да ходя всяко лято при нея и научих турски, запознах се с турската култура. Живяла съм и в Македония, Исландия, развих се като интернационална личност.

Може би е на късмет, но срещнах уникални хора навсякъде“, спомня си Джаки, като признава, че съдбата помага на смелите.

„Рискът е много важен. Ако не поемеш риск, няма как да успееш. Най-голямата ми грешка беше, че през последните две години се застоях. Изобщо не ми харесва, че сега заради пандемията цяла година от живота ми е отнета. Това, че срещнах човека, е безценно, но аз съм толкова практична, че ако можех да го съчетая с по-активен начин на живот, щеше да е перфектно“, смее се Джей.

Тя доказва това още през 2009-а, когато едва 20-годишна заминава за Страната на лалетата. „Учех право, но в края на трети курс реших, че ще прекратя следването си и ще тръгна за Холандия. Нашите щяха да получат инфаркт. Особено баща ми. За него беше шок, че си събрах нещата и отпътувах просто ей така. Не ми проговори 7 месеца.

Не ми вдигна телефона, не искаше да ме познава. След това дойде да ме види в Холандия и заровихме томахавката. Прекарахме страхотно, той видя, че живея на по-добро място, въпреки че съм взела много трудно решение. Сега, ако два дни да не се чуем, полудяваме“, уверява Джей.

 

Енергията Анастас и първото уиски в живота

Джаки е израснала с изкуството. Леля Веси Илиева е била директор на Старинен Пловдив. Покрай нея още като дете тичала от един концерт на друг, от изложба на изложба. По-късно приятелството с Анастас Константинов и други пловдивски художници превърнало това чувство в мечта за творчески търсения.

„За Анастас всичко беше енергия. От инат пропих уиски заради него. Една вечер се бяхме събрали в Стария град, аз както винаги пиех вино, не харесвах твърд алкохол. Анастас ме погледна строго и отсече: Каква галеристка ще ставаш, ако си трезвеник! Та нали художниците обичат чашката! Наля ми уиски, а аз преглътнах с мъка. Два часа се мъчих, докато свикна. Накрая нещата се получиха, пихме до късно, разказвахме си забавни истории.

И досега смехът му кънти в ушите ми. Днес винаги когато си купувам уиски, си мисля за Анастас. Ходила съм чак до Шотландия, толкова се запалих по тази напитка“, разказва Жаклин.

Покойният художник бил сред първите, които повярвали в идеята за галерия, в която да излага български художници. „По онова време много често се прибирах в България, виждахме се с него, говорехме. Толкова провокация и сила имаше в думите му! Питаше ме: „Ти можеш ли го? Нали знаеш, че не е достатъчно да го искаш? Ще издържиш ли?“. Той вярваше в хората, но искаше те да се доказват. Много ми липсва“, натъжава се Джей.

Тя успяла да реализира идеята си за фондация, чрез която да организира събития. Наела в Ос помещение и го превърнала в галерия за български и местни автори.

Решили първият художник, който ще гостува на артпространството, да е синът на Анастас - Константин Константинов - млад, провокативен и интересен автор. С него успяхме да направим концепция, да изберем картини, той ми гостува един месец, ходихме по изложби, музеи. Откриването мина много добре, с 82 души, което за непознат автор е безкрайно добре. Медиите писаха, имаше интерес и продажби. Във времето дойдоха и други автори, сред които Христо Жеков, дизайнери, фотографи“, спомня си галеристката.

По лични причини обаче тя решава да прекрати проекта през декември 2014-а с финална изложба в залата на Историческия музей под тепетата.

 

Джей и айляците на Ниската земя

Първите три години от живота в Нидерландия били изключително трудни. Джей нямала нито един приятел и срещала проблеми със социализацията. Установила се в Ос - град с 60 000 жители. Богат регион, но с консервативно население, предимно от кореняци. „Не бях много лесно приета, нонстоп ме изпитваха“, спомня си Жаклин.

На помощ дошла Линда Принсън - момиче, което става модел на нейн дизайн по национален проект. Линда е от много богат род, която първа повярвала в нея. И до днес са най-добри приятелки.

След преместването си в Айндховен, петия по големина град в Нидерландия, Джей усетила колко различни са хората там. „Айндховен се различава от всички останали градове в кралството. Единственият, който носи духа на Пловдив. Там живеят айляците на Холандия. В Айндховен са общителни, отворени, много лесно се сприятеляват - нещо нетипично за Страната на лалетата“, разказва пловдивчанката.

Според нея няма други хора по света като жителите на Ниската земя. „Могат да ти свалят звездите, да ти отделят колкото искаш време. Шегуват се, усмихват се, непрекъснато ти показват уважението си. Затова, въпреки трудностите, всеки път ще се връщам там“, категорична е Джей.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
1 коментар
Впечатлен

Впечатлен

08.08.2020 | 13:46

Браво на това момиче! Докато в България всякакви кифли търсят богати любовници тя отива в непозната страна, далеч от близки и роднини и сама се реализира в живота! Историята у може да бъде пример и за много други български момичета!

Отговори
18 2

Анкета

Каква вода пиете вкъщи?