Защо луксът пристрастява като наркотик и погубва толкова лесно

Банчо Банов, финансов експерт

Уважаеми читателю, след кризата всичко може да е, но предишният лукс едва ли ще го има. И за да не ти липсва, ето статия по въпроса.

Наскоро ми разказаха интересна история. Един познат продал с братовчедите общ наследствен имот. Видял се в пари (макар и не много). И решил да му отпусне края. Досега взимал чисто около 1100 лв. на месец, сега в продължение на година изхарчил от парите от имота 5 500лв. Цяла година живял на широко. Понеже бил ерген, завъртяла се и готина мома около него. Загаджили се. Добре, ама парите свършили.

"Тези около 500 лв. допълнително, които харчих в продължение на година,  в такава липса ме вкараха , че няма накъде. Първо гаджето ме напусна, защото нямаше пари за ресторанти и подаръци.

После, няколко месеца бях на постоянен дефицит. Чудех се откъде да спестя. Бях изградил все навици, които струваха пари“, обяснява героят на историята.

Тук ще кажем поговорката на тибетските монаси: "Първо ти разсъждаваш вместо навиците, после навиците разсъждават вместо теб". 

Ето и продължението на историята на моя познат:

“Бях свикнал да си пия кафето в луксозни кафенета, които имаха т.нар. отоплени временни пристройки за пушачи и да си пафкам цигари. Сега започнах да си купувам тютюн и да дзънзарикам на студа, когато пуша, както и да пия кафе от автомат. Даже един по-топъл ден зимата оставям си чантата на една (единствена) слънчева пейка и докато ида до автомата за кафе, три бабички ми я преместили и седнали. Оставили място само за чантата. Скарах се с тях: „Аз къде да седна?“ Те не отстъпиха. Тръгнах си ядосан. Представяш ли си – от луксозните кафенета да изпаднеш до там да се караш с бабички за пейка?

Преди често ходех на ресторанти. Купувах си в другото време от топлите витрини на хипермаркетите храна за вкъщи. Сега минах само на храна с ниска степен на обработка – т.е. готвиш си я в къщи.

Преди ядох само вратни пържоли – сочни, сега купувам само най-евтино свинско, което като го опечеш е сухо, жилаво. И не можеш да си представиш, докато се напаснеш към всичките тези реалности, докато се научиш да живееш евтино, мозъкът ти работи двойно. Претегляш всеки разход. Мога ли да си го позволя. Комбинираш – месото от този хипермаркет – на промоция, зеленчуците от другия – две отделни промоции. Разстоянието между хипермаркетите – километър – минаваш го пеша – от къде пари за билети по1,60 лв.?

А това са и допълнителни физически усилия, както и да си готвиш по час – два в къщи, вместо да си цъкаш на компютъра. Чувстваш се скапан, мизерен, преуморен.

Хем трябва да мислиш в работата, хем как да оцелееш с тези пари

Ограничаваш си социалните контакти – излизане с приятели – ресторанти, кафенета, барове – всичко това са пари. Броиш си постоянно левчетата в портофейла. Броиш дните до аванс и заплата.

А от това се изнервяш. Започваш да се караш с приятели и роднини за дреболии. Едва ли не си на ръба на депресия.“

Тук трябва да кажем крилатата фраза: „С хубавото лесно се свиква“, но да кажем, че има и допълнение: "И трудно се отвиква".

Друг познат ми разказа още по-интересен разказ. Мъж и жена се залюбили. Живеели в два провинциални града на разстояние 200-250 км. Мъжът бил на 45 години, бизнесмен, а жената- продавачка на 33 г. Живеела с родителите и дъщеря си в беден апартамент.

Спяла на продънен матрак. Баща й пушел в апартамента евтини цигари, които купувал на черно (там всички са бедни) и жилището смърдяло на махорка.

Иначе жената била хубавелка. И ето как вървяла любовта между двамата. Мъжът пали колата и отива в града на жената следобед. Луксозно кафене. След това отиват на луксозен хотел извън града. Скъпа вечеря, после любене в стаята и преспиват. Закусват в хотела, отиват в центъра, разходка, кафе. После я води в мол да си избере нещо за 50-60 лв., оставя й 100-150 лв. да има да си харчи и си заминава. Другата седмица пак.

И така връзката продължила 4 години. Добре ама бизнесът намалява, бизнесменът усеща, че любовницата го събаря финансово, опитва се да говорят, нещо да спестят, да намалят разходите, но жената не отстъпва.

И тогава бизнесменът я изоставя. Тя – възмутена и огорчена. Лее реки от сълзи. Казва, че е нещастно влюбена в бизнесмена Пешо. Че не може да го прежали. Че Пешо я бил излъгал. Изводът на моя познат: „ Според мен, някои жени искат да бъдат излъгани. Каква любов? Любовта е химия и се разпада на третата година. При деца и други обстоятелства може да изкрета и още. Според мен е по-влюбена в стандарта, който той й е осигурявал.

Затова не уж любимия бизнесмен, а стандарта не може да прежали

И още, той бил виновен. Ами тя? Четири години и да не си уреди положението като каже: или брак и деца, или чао. Да ама при брак и деца – ставаш жена домакиня с ангажименти. А така високо платена любовница без ангажименти – вей хайвей – и именно стандартът я е заслепявал.“

 Сега за изводите. Крилата фраза казва: „Парите са добър слуга, но лош господар.“ Един електротехник ми каза: „Токът е добър слуга, но лош господар.“ (Т.е. хване ли те тока, лошо ти се пише – затова са изолациите). Аз казвам: „Луксът е добър слуга, но лош господар.“ А руснаците казват: „С хорошему – по немножко.“ (С хубавото – по малко). Луксът трябва да се използва като лекарсто – да се лекува умора, рутина, сиво ежедневие и сиромашия. Но стане ли той за основно потребление, много бързо от лекарство се превръща в наркотик.

Нека да видим едно време нашите деди как са ползвали лукса. На село – сиромашия до шия. Купувало се е само газ, сол и олио. Даже без оцет – него са си произвеждали от ябълки. И мъжете и жените са имали гиздави ризи и носии. Но само за празник. Обличат ги тогава, попът раздава курбан. Яде се и се пие. Веселие, шеги и закачки. После кръшно хоро и хайде по домовете. На другия ден пак се обличат старите изтъркани с кръпки дрехи и на полето.

Сега как е. Много семейства

изпадат в казуса да си ушият цял балтон заради намерено луксозно копче

Първо се почва с кухненски уред за вграждане. После с луксозна печка със стъклени котлони. (Един познат – колкото по-луксозна е печката и претенциозна домакинята – толкова по-безвкусна манджата. Старите баби готвят още на печки „Мечта“ от социализма, но като ти сипят от готвеното си облизваш пръстите.)

След стъклените котлони идва и двуметров хладилник – да се изгубиш вътре. После огромна плазма. Ами децата? Детска стая по последен писък на големите мебелни компании, после хола … (На съвременен език психолозите го наричат хедонистична мелница. Такава мелница, че ти прави живота и щастието на кайма).

И докато си се усетил, си се набълбукал с кредити, които сума години не може да изплатиш. А се скъсваш от бачкане да ги изплатиш и понеже от много бачкане идват и много нерви, почвате да се карате с жената в същата луксозна обстановка, замислена като фон за бъдещото ви щастие.

И накрая се развеждате. Сега, не казвам нищо да не се пипа по апартамента – но едни тапети да сложите с жената и жилището да е чисто и спретнато – ето това е правилният фон за вашето щастие. Както беше казал певецът Джордж Майкъл за дивана си в хола: "Трябва да е удобен и толкова.“

Един журналист каза: „Като се оженихме с жена ми по време на соца спяхме на едно малко тясно диванче в малък апартамент, но бяхме щастливи. Сега имаме огромен апартамент и огромна спалня, но всеки спи в своя си ъгъл.“  

Предпоследен пример. Във филма „Уолстрийт“ (1985г.) героят Бъд Фокс (Чарли Шийн) от обикновен брокер, благодарение на контакта си с борсовия хищник Геко, става голяма работа. Купува си огромен апартамент-мансарда в центъра на Ню Йорк, бившата красива любовница на Геко (в ролята е Дарил Хана) му го обзавежда (тя е дизайнер) по последен писък на модата. После двамата се загаджват и заживявят в красивия дом. Добре ама Бъд се усеща, че Геко му върти номера и иска да се откачи от него. Любовницата го предупреждава, че ако прецака Геко и той ще го прецака, а на нея с едно щракване на пръста ще й отнеме всичките богати клиенти. Бъд й казва: „Все ще се оправим някак си. Ще оцелеем.“ Любовницата: „Да се оправим някак си?! Да оцелеем?! Досега все това съм правила. Не мога и не искам! Ако тръгнеш срещу Геко и аз ще си тръгна!“ Бъд й казва раздразнено: „Тогава ставай и се махай!“. Тя става, разплаква се и си тръгва. На вратата само се обръща и му казва: „Ще разбереш Бъд, че да имаш пари и да ги загубиш е по-лошо, отколкото въобще да не си ги имал!“…Така-а-а-а – та внимавайте колко напред и колко надолу затъвате в лукса, защото измъкването е мно-о-о-ого по-трудно.

И в заключение, за да илюстрираме „желязната хватка“ на лукса

Сигурно всички сте гледали филма „Фирмата“ с Том Круз. Неговият герой завършва право в най-престижен щатски университет. Не щеш ли, въпреки другите оферти, една малка адвокатска кантора от Мемфис го привлича със супер предложение – по-висока заплата, лизингов мерцедес, изплаща му студентския кредит, къща и т.н. Добре, ама той нали си е умен, след като почва, разбира,  че тази фирма работи за Чикагската мафия и им пере пари в офшорки. ФБР я следи и му казват каква е схемата. Взимат някой новобранец, хвърлят пачки с пари по него и когато свикнеш и децата ти са поотраснали и са в частни училища ти казват истината.

И какво ще правиш? Ще правиш, както пее (макар и по друг повод) Байън Адамс в една песен: „I’d beg, I’d steel I’d die – to be in these arms tonight“ (Бих просил, бих крал, бих умрял – за да бъда в тези обятия довечера). Има се в предвид – в обятията на красивата си съпруга. Е, Том Круз, понеже е печен и умен, и като на филм, на косъм се измъква, ама някой друг? Ще се съобразява с реалностите. Каква му е алтернативата? Да го изгони красивата съпруга на улицата, да му вземе къщата и децата, а той цял живот да й дължи издръжка, а на децата – докато завършат. И да го сочат с пръст в квартала – като лошия баща и съпруг, както има един израз нa американците: „Bad, broke and busted“ (Лош, фалирал и изтърбушен).

Ще кажете, ами за бизнеса? Ами – така и така. От една страна ще цитирам германското списание "Мениджър" от февруари тази година. На корицата – мениджър, сниман на фона на банкнота от 100 евро. Заглавие: „Генерация – Кеш“. Подзаглавие: „Защо заплатите в топ-етажите на икономиката непрекъснато растат.“ А от друга – примера с Уорън Бъфет – милиардер, живеещ изключително скромно. Яде същата порция пържола (май и в същото ресторантче) както и преди да забогатее. И не се е „научил“ на суши и наргиле.

 

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?