Милчо Левиев изнесе 100 концерта в Германия, а у нас му разрешиха 3

На Христова възраст музикантът се пресели в страната, където джазът беше религия - САЩ

Пловдив е град с особено място в живота на  Румен Воденичаров - виден общественик, един от основателите на СДС, депутат в VII Велико народно събрание (1990-1991). Роден е в Садово, но Пловдив е градът на неговата младост - признава, че е прекарал три незабравими години като асистент във Висшия институт за хранително-вкусова промишленост на брега на река Марица. По време на пловдивския си период Воденичаров се запознава с гениалния музикант Милчо Левиев, за когото до днес пази скъп спомен. Ето какво разказа Воденичаров пред "Марица".

Румен Воденичаров

Връстник съм на Милчо Левиев. Не съм музикант, а химик. Свирил съм само маршове на втора флигорна в училищния оркестър. Като ученик влизах с приятелите си от махалата през оградата на Летния театър да слушаме Леа Иванова и естрадния оркестър на Емил Георгиев. Като студенти обменяхме  записи на големи джазмени като Бени Гудман, Глен Милър, Дюк Елингтън, Луис Армстронг, Ела Фицджералд и посещавахме лекторията на джаз пианиста Владко Радулов в кулоарите на Софийския университет.

С талантливия ученик на Панчо Владигеров (така го наричахме на шега) Милчо Левиев се разминахме. Когато започнах работа като асистент във ВИХВП- Пловдив, Милчо Левиев вече поемаше Биг бенда на БНР в София (1962-1966 г.).

Не съм сигурен дали сега или преди 55 години Пловдив е бил по-истинска европейска столица на културата.

Пловдивската филхармония под диригентството на изключителния Добрин Петков, Драматичният театър и кръгът от художници и архитекти около брата на Милчо - Йоан Левиев, създаваха оправдано самочувствие на всички пловдивчани. А джаз формацията „Бели, зелени, червени“ в продължение на 10 години беше едно от лицата на българския джаз по света.

Милчо Левиев се премести  окончателно в София през 1965 г., затова и първата му формация се наричаше „Джаз фокус-65“. Идеята беше на Любен Борисов (Камилата). Другите бяха: Милчо Левиев (пиано), Петър Славов (барабани) и Симеон Щерев-Банана (флейта). Властта не беше във възторг от популяризирането на джаза, затова музикантите бяха принудени да прибягнат до хитрост и в България формацията да се нарича само „Фокус-65“.

Помощта на Радой Ралин бе решаваща,

а кратките добавки към кинопрегледите „Фокус“ с музиката на Милчо Левиев се радваха на изключителен зрителски интерес, защото даваха възможност за метафори и косвена критика на тоталитарната система. 

Дойде и първото международно признание за българския джаз. В 1967 г. „Джаз фокус-65“ спечели неочаквано и за самите музиканти Наградата на критиката на джаз фестивала в Монтрьо. Последваха 100 концерта в Германия и... само 3 в България. Цензурата „без граници“ стигаше дотам, че солистките с  „Фокус-65“ трябваше да изпълняват вокалите на английски пред българска публика на Слънчев бряг. Джазът не трябваше да бъде български. “Обидно за държавата“ би казал генерал Лебед, който също като Милчо Левиев беше чепат характер. Навършил Христова възраст, на 33 години, Левиев, за к​огото джазът беше преди всичко свобода, напусна родината и заживя като свободен творец там, където джазът беше религия - в САЩ.

За световното признание на Милчо Левиев са писали и трябва да пишат  други хора, които се занимават с музика. Бих искал да припомня три мои неочаквани срещи с големия музикант, за които малко се знае.

„Сладка питка“ звучи добре, особено ако направиш грешката

1980 г.  След 10 години в емиграция, с ходатайството на Людмила Живкова, Милчо Левиев пристигна в София и взе участие в концерт в зала "Универсиада". Беше изключително преживяване. Милчо свири последен и се разотидохме след полунощ. На пианото импровизираше майстор на джаза, който се смяташе повече за българин, отколкото евреин, разкрепостен и най-важното  освободен от нещата, тежащи на много от слушателите. От време на време той отпиваше вода от едно шише и се шегуваше. Спомням си как Милчо описа отзивите в Лос Анджелис за първата си плоча, започваща с мелодията на непреводимата на английски  „Полегнала е Тодора“: „За да бъде все пак понятно на американците, нарекох плочата „Сладка питка“. Среща ме един мой приятел и ми казва: „Не знам какво е „сладка питка“, но звучи добре. А аз му викам: „Как няма да звучи добре. Особено ако направиш грешката“. Такъв хумор сега вече не впечатлява. Ефирът на чалгарите е пълен с псувни, но тогава беше недопустимо някой да си позволи тази малко дебелашка шега пред препълнена зала.

С няколко тъмнокожи стринки на митинг на СДС 

Дойде 1990 година с първите демократични избори за ВНС. ​Направихме един митинг пред храм-паметника „Александър Невски“. Милчо Левиев беше дошъл да помогне на СДС заедно с няколко тъмнокожи стринки, които пяха госпъли, а ние двамата теглихме по една реч за демокрацията. Възбудата ми беше силна и не си спомням какво  каза на хората Милчо, но ми допадна, че въпреки че беше патил от комунистическата държава, от него не бликаше злоба. Големият му талант го беше направил космополит, издигайки го над неприятностите от миналото и желанието  за реванш.

Не исках да го възмущавам, защото вече е стогодишен

За последен път видях отблизо маестро Левиев пак през 1990 г. в резиденцията на американския посланик Сол Полански. Бяхме поканени по някакъв повод като лидери на опозицията. Оказа се поканен и Милчо Левиев. След разговори на тема демокрация маестрото седна на пианото и каза непринудено: „Ще свиря по ваше желание. Казвайте ми какво желаете!“. За щастие, когато дойде моят ред, си спомних, че неотдавна бях слушал за популярния композитор на песни Ървинг Бърлин. Чак след това разбрах, че то е било по повод на неговата кончина през 1989-а на 101 години. Пожелах Милчо да изпълни някоя от неговите мелодии. И той с усмивка веднага започна. Бях много горд от попадението  си. Но в същото време бях изумен от  паметта и импровизациите на маестрото. Пак след много години разбрах, че е разработвал  джаз импровизации на безсмъртните мелодии на Ървинг Бърлин (роден в Сибир), без песните на когото в Съединените щати не е минавала нито една Коледа през ХХ век. Всъщност е нямало нищо случайно. Когато попитали Милчо Левиев пращал ли е свои импровизации на другия велик  евреин, той с чудесното си чувство за хумор отвърнал: „Не исках да го възмущавам, защото е вече на възраст“. 

В заключение искам  да завърша с думите на Венци Мицов: „Никога не се запознах с него. Но музиката му беше част от гордостта ми, че съм българин“.

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
2 коментара
irinka

irinka

20.09.2020 | 15:04

Парите за самолетен билет до България бяха непоносима тежест за Милчо Левиев, та се договори да прави реклама на "Балкан" за да пътува без пари. Обаче очевидно е решил друго, та затова рядко изнасяше концерти.

Отговори
0 0
Кресчендо

Кресчендо

20.09.2020 | 10:08

Възхваляван до небесата джазовия изпълнител Милчо си повярва. На пърформанс на римския стадион с Оги Виденов свиреше каквото му дойде в главата, акомпаниран в същото от Оги, прибавете и отвратителна акустика на стадиона и малцина издържаха. По значително представяне направи на концерта Солун побратим на Пловдив на античния. Възможно може би да има балкански джаз, много ми харесва българско хоро на биг бенд, влиза ти в кръвта, и кашкавала

Отговори
0 3

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?