Следвайте ни

Георги Господинов за „63 меланхолии на Антон Баев“: Тъгите ни имат особена география и биография

viber icon

Много от стиховете в двуезичното издание са преведени на различни езици и рецензирани от поети от САЩ, Франция, Италия, Турция, Дания, Румъния, Израел

„63 меланхолии на Антон Баев“ (ИК Коала прес, 2020) е най-новата стихосбирка на поета и писателя, роден в Пловдив през 1963-та. Изданието е двуезично - на български и английски, преводът на стиховете е на Вера Иванова - под редакцията на американския поет Джордж Уолъс.

„Всъщност, казва Антон Баев, този ръкопис трябваше да излезе в едно издателство в Ню Йорк (само на английски), но световната пандемия пообърка плановете. Поради невъзможността да се пътува и да се промотира книгата из клубове в Ню Йорк, каквато беше идеята на Джордж (може би последния от наследниците на бийт поколението), я отложихме за по-добри времена. Но пък преводачката ​- на която изключително благодаря! ​- си беше свършила работата и някак си нейният труд се запътваше към чекмеджето за неизвестно време. Така, от неудобство към труда на Вера, реших да отпечатаме книгата като двуезична, а и понеже срещите ми с днешните млади пишещи ми показват, че много от тях се изразяват - особено в поезията - директно на английски.“

Много от стиховете в книгата са преведени на различни езици и рецензирани от поети от САЩ, Франция, Италия, Турция, Дания, Румъния, Израел.

Писателят Георги Господинов пише за книгата: "Има родство по кръв и родство по избор, както знаем от Гьоте, но има и друго родство, родство по тъга. Четейки поезията на Антон Баев, споделям такова родство, усещам близък този юг на тъгите ни, тяхната митология и биография. Да, тъгите ни имат особена география и биография. Всяко стихотворение тук е и вид раздяла. Но те все пак са светли, тези Баеви меланхолии и раздели ​- по южному светли - и те връщат в живота, макар че „няма да се върнем същите".

Великолепно оформения 200-страничен том може да се поръчва на сайта на издателството www.koalapress.com с включена безплатна доставка. 

 

Отзвук в чужбина

В тази мощна сбирка, мрачна медитация за „катастрофата на постоянството“, българският поет Антон Баев предприема емоционално пътешествие към сърцевината на меланхолията ​- благодатната меланхолия, за разлика от пробития далак на бунтарството - напомняйки ни, че тъгата е диалектическо допълнение на радостта, а сдвояването на тези противоположности е необходимо за създаването на литература и философия.

Джордж Уолъс, САЩ 

Антон Баев притежава такава енергия, че е трудно да си го представим обзет от сплина на поета Бодлер, но последната му стихосбирка е ехо на тъга, на скръбта от разпада на съвременния свят: човешка пустиня и анонимни градове, степени и нюанси на страха, изоставяне на уязвимите същества.

Лицето на този свят би могло да доведе до отчаяние, но силата на поета и несъмнено волята му да се съпротивлява го водят по пътищата на иронията. Вероятно това е начин да предпази своята чувствителност и се противопостави на „тези времена на страдание“ (Хьолдерлин). 

Това предава една чиста и откровена човечност, която прибавя своя живот към нашия живот; тежестта на смъртта, на самотата, на тъгата е слаба. Нищо не тежи.

Никол Бариер, Франция 

 В последната си книга поетът Антон Баев споделя с нас 63-годишната си меланхолия. Тази меланхолия е далеч от отчаянието. Тия зрели стихотворения, изпълнени с опита и радостта от живота, ни увличат в едно пътуване, в което отново ще открием човечността, поезията и разбира се, себе си.

  Тозан Алкан, Турция 

  Като "бедуини без оазис", ние минаваме през "анонимни" градове... нашия живот. Поезията на Антон Баев търси нова врата "да премине прага на живота". Не като "изпускане" всъщност, а като нов "героизъм на битието". Тези стихове са гласът на героя на живота, какъвто наистина е поетът. Осветяване в океана на меланхолията, като преминаване на прага на дома и изслушване на дъщерята, което казва: "Когато си тук, е светло, тате!".

  Джузепе Наполитано, Италия 

  Оригиналната поезия на Антон Баев е проникната от древна меланхолия и див копнеж. Пътуване с внезапни изненади. 

  Нилс Хав, Дания 

 Меланхолия или някакъв вид разрив е в основата на тези стихове. Това ви кара да продължите нататък, докато излезете от анонимността на анонимните градове и преодолеете всякакви страхове ("страх от изоставяне/страх да изоставиш"), преминете всички прагове, и накрая да намерите своята уникалност, своя дом и онова, на което принадлежите. Тези лирични и меланхолични стихове са за дългия път към дома, към истинското Аз.

  Габриела Елиша, Израел 

  С преминаването си към универсалността, поетът Антон Баев успява да даде блясък на "Анонимните градове", въпреки че праговете на неговия пасаж напомнят за болезнените дни на човечеството. Самият живот на поета е източник на меланхолия и поезия. „63 Меланхолии” е химн на живота. 

  Никулина Опреа, Румъния

 

За жените

Non fui. Sum. Fui. Non sum[1]

Жените с мирис на сено,

жените 

с косите остри

като наточена коса 

в тревата напролет 

влизат –

за тях ти говоря.

 

За жената, 

от която излизаш

в тревата напролет –

за нея говоря.

 

За жената,

с която започваш

живот на мъж,

за жените,

с които продължаваш

с коси остри като коса

и мирис на сено

отново и пак

в тревата напролет –

за тях ти говоря.

 

За жената в тревите, 

с която ще минеш

да стигнеш олтара –

ръка в ръка,

с мирис на сено,

остра като коса,

за жената, която 

те продължава

нататък 

още

в тревата,

за другите,

готови да го сторят

в тревата,

в тревата,

напролет –

остри като коса

с мирис на сено –

за тях ти говоря:

 

Те не са 

непременно 

жената,

с която 

да умреш

в тревата

трябва.

 

За оная сега ти говоря:

 

С мирис на трева

окосена

и коси

остри като коса

в тревата,

в тревата

напролет –

за нея сега ти говоря.

 

За жената,

която 

ще те умие,

целуне,

среже с косата 

остра

и запрати в тревата,

в тревата

наесен –

с мирис на сено –

отвъд:

при жената-смърт,

жената-смърт,

смърт е

жената.


[1] Не бях. Съм. Бях. Не съм (лат.) – латинска парафраза на епитафа на Епикурей Non fui, fui, non sum, non curo (Не бях, бях, не съм, не ме е грижа). Използвана в романа Врява и безумство (1929) от Уилям Фокнър.

 

Тръстиките 

Не се страхувай, каза ми

момичето, което

ловеше змии край морето

(момичето със змийските очи)

и пускаше ги из тръстиките поразлюляни

от вятъра на юни;

ми каза и ми даде ябълка

от малката градинка в двора си.

Не се страхувай (из тръстиките),

повтори.

 

Минезингерът от Алт-Тегел

Един стар китарист край Тегелерзее

с перце от Втората световна

настройва струните

и хвърля хляб от войнишката си раница

на лебедите в езерото,

а старият кит Моби Дик,

с препълнен от пасажери търбух,

надува свирка и отплува

към съседния бряг, 

където никой не чува

стария китарист от Алт-Тегел

как настройва струните.

 

Майки с колички и отнесени татковци

се спускат по паважа към кея, 

огрян от априлското слънце,

а старият вятър разрошва

като внезапна жена косите 

на китариста, 

който

настройва 

струните бавно,

настройва живота си още

и чака 

черно-белият кит

Моби Дик 

да се върне

за неделните майки с колички,

за татковците с бири в ръка,

за нетърпеливите дечица

на мира.

 

Закъде се е забързал светът,

закъде светът се е забързал толкова –

прошепва на китарата си,

понеже кой друг да го чуе

в самия край на Алт-Тегел,

на метри от северното езеро

той само настройва струните,

но няма да започне песента,

защото знае –

началото на всяка песен

извиква 

края й.

 

А в края на старата Алт-Тегел

– в самия й край –

край застиналите води

старият китарист настройва струните,

все още не е започнал да свири,

всъщност

не е започвал да свири никога;

той само настройва струните

на китарата си 

от Втората световна,

защото беше забравил

(или просто защото не искаше)

да умре.

 

Скалата

Винаги има една скала,

на която да чакаш

нишката на мойрите

и стрелата на Ерос.

Винаги има Зефир,

който да те отнесе

някъде.

Винаги има поток,

от който да пиеш, 

замък с мраморни стълби,

по които да се качиш,

стъклени пантофки и

тюлена роба.

Винаги има арфа,

на която да свириш,

музика, в която да се забравиш,

лампа, която не свети, и сън,

който ще те отнесе

до скала,

на която да чакаш

кутията на Пандора,

торбата на Еол,

ябълката на Ева

винаги.

 

Veni. Vidi. Vici.

Дойдох с вяра.

Видях с надежда.

Победих с любов,

момиче.

 

Къде дойде с вяра?

Какво видя с надежда?

Кого победи с любов,

момче?

 

При себе си дойдох с вяра.

Себе си видях с надежда.

Себе си победих с любов,

момиче.

 

Това бе всичко

Защото писането не е нищо повече

от сал за корабокрушенци,

илюзия да си прекараш времето

отвъд самото време,

да минеш през реката пак,

да се загубиш в същата 

Броселиандова гора

(Изолда е на кораба, Тристан!),

да стигнеш до напуснатия Наксос

(с обречената на Дионис Ариадна)

и да се заселиш,

да се заселиш

там, където винаги си бил,

сине Лаертов,

сам, където старите дървета

(с крилати елфи)

с нищо не показват

да са те забравили,

с нищо не показват,

че се връщаш друг,

и в друго време,

сине Егеев.

 

Защото времето

е нашата представа

за време,

нищо повече.

 

Защото минало, 

сегашно, бъдеще

не означават нищо

без мит, легенда и 

история.

 

(Тезей повтаря се в Изолда

в игра на разменени полове.)

 

И ако ме питаш,

как минах през живота си –

спасявах се с писане,

дъще на Минос.

 

И ако ме питаш,

щастлив ли бях в живота си –

спасявах се с писане,

дъще на Хронос.

 

Но ако ме питаш как 

да минеш през живота си,

нямам отговор,

дъще на Ананке.

 

Салът,

малко листи и 

молив.

Това бе всичко!

 

(Измислица са трите мойри

и платната не означават нищо.)

 

 

 

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Подкрепяте ли новите мерки срещу коронавируса у нас?