Следвайте ни

Седем живота не стигат на галериста Димитър Инджов

Ако преди до всеки Моцарт е имало по един Салиери, сега има по хиляди. Те го изяждат и унищожават, казва колекционерът

Можеш да купиш световноизвестен художник за жълти стотинки, ако си умен, интелигентен и имаш силна чувствителност

 

Все художници, учили в божествената академия, на които лично Господ е дал четката в ръка, правят компания на Димитър Инджов в депото му в Капана. На метри от галерия „Инджов” и двата му ресторанта – „Пиачере” и „Ко Ши Ям”, се намира част от личната сбирка на един от най-големите колекционери в България. Втори дом, пълен с изкуство. Уж материя, а всъщност духовност в най-чист вид. В него се събира с най-близките си приятели – до един Un uomo d'onore , мъже на честта. Изразът е на големия художник Алцек Мишев, българин, емигрирал в Италия преди половин век. При мъжете на честта думата има стойността на договор. Те държат на нея, на авторитета, на живота си.

Сред артистичния интериор на депото на чаша вино си говорят за картини, филми, музика. Отляво над тях е прекрасна темпера на Сирак Скитник – един от най-великите български художници модернисти, от една школа с Шагал. Ако беше французин или италианец, картините му щяха да струват милиони, убеден е Инджов. Над него е бащата на българската акватинта – Петър Морозов. Голямото платно в долния край е зимен пейзаж на Енчо Пиронков. От стените грабват погледа картини на Вешин, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, „Ябълките”, „Крушите” и „Българка” на Владимир Димитров-Майстора. Тук е и Никола Танев. Когато вижда картините му, Моне възкликва: Аз няма на какво да те науча! „Камътните” български къщи, които рисува, са като икони – пропити от духовност и човешка топлина.

От стената гледа и Жул Паскин – човекът, който рисува, както диша. Самият Модиляни е твърдял, че нашият Паскин е по-добър рисувач дори от Пикасо. В сбирката на Инджов има картини на Марио Жеков, Данаил Дечев, Гошка Дацов, портрет на баба Тонка на Кирил Деспотов от групата на Бараците. За разлика от Златю Бояджиев, Васил Бараков и Давид Перец обаче, Деспотов не е получил полагащото му се признание, тъй като е бил от буржоазно семейство. Умира в забвение.

Инджов разказва всичко това между две пътувания.

Завърнал се наскоро от Рим, Венеция и Флоренция, където заминава в търсене на картини за колекционери от Цюрих и Женева, тези дни галеристът тръгва към Милано. Оттам ще донесе ценни платна за изложбата „Западноевропейско изкуство и български значими художници за Европа и света“. „Поел съм този ангажимент заради града и държавата. В Пловдив построихме нови зали, сега трябва да ги напълним с качествено съдържание. Не да ни подиграват, а да направим нещо значимо”, казва колекционерът.

Дъщерята на Димитър Инджов - Карина-Луиза, в Париж

По време на пътуването си той ще гостува при Алцек Мишев в имението му край Милано. В замъка, в който живеят художникът с български корени и съпругата му, италианска маркиза, навремето е отсядал Наполеон.  Алцек е личност, за която в България тепърва трябва да се говори. Мишев е един от най-значимите художници на 21 век. Близък до Умберто Еко ,Петър Увалиев и Лучано Павароти, творец с изявена харизма, много достойнства и лична позиция.

Самият Инджов също никак не се страхува да каже, че царят е гол. Смята, че светът ще е по-добър, ако всички наричаме нещата с истинските им имена. Не го спестява дори на Деймиън Хърст, най-богатия творец в историята на изкуството. Според мнозина – изключителен талант. „Тежко ни, ако тази гавра с човешкия род е бъдещето. Кравешка глава, която се разлага, а около нея кръжат мухи. Някой дава милион, за да я купи. Това е отвратително! Не се страхувам да го кажа, дори да ме обвинят, че не разбирам от изкуство”, категоричен е колекционерът.

Убеден е, че някога някъде всеки един от нас трябва да даде отчет за живота си. „Седем пъти съм си тръгвал от този свят, преживял съм няколко животоспасяващи операции, последната от които преди няколко месеца”, спомня си галеристът. Когато излезли хистологичните му изследвания, лекуващият професор признал: „Димитре, бях страшно притеснен. Всички си мислехме, че си отиваш, ала ти излезе кораво момче. Хистологиите са доброкачествени.” „Страшно съм благодарен на него и на екипа му. Дано нещата са отминали и имам възможност да поживея още и да направя нещо за този свят, за художниците, за писателите, за хубавите хора. А когато един ден вече ме няма, приятелите ми да кажат: Имаше един чешит, малко е скучно без него”, разсъждава Инджов, който никога не е мечтал за одобрението на тълпата.

Заръката му е, когато се роди голям талант, не да го унищожаваме, не да му пречим, и не от завист, понеже той е много по-талантлив от нас, да го ликвидираме. Напротив – на такъв човек трябва да се помага да върви напред, защото той след себе си повежда другите, той надгражда нашето общество. Трябва да го обичаме, да го пазим, да го слушаме, да го почитаме и да го даваме за пример. Той е нашият модел за подражание. Но ако преди до всеки Моцарт е имало по един Салиери, сега има по хиляди. Те го изяждат и унищожават”, негодува Инджов.

Великите творци, смята той, са като гръмоотводи. Те улавят импулса, искрата на времето, в което живеем, трансформират я, транскрибират я и я вкарват в своето произведение. По този начин въздействат на обществото. Те виждат много по-напред от другите. Затова са тук – да отворят очите на всички, които не могат да четат, да чувстват, да виждат.

„Ван Гог е дал живота си в жертва на нас, хората, както е направил божият син. За всички нас, простосмъртните малки душички. Толкова отвратителни и материални, лакомници, перверзни мозъци, болни от собственото си его. За него смъртта е била едно избавление. Той денонощно е страдал и се е мъчил. Рисувайки старите си обувки, той си е направил автопортрет. Гледайки тези обувки, ти ще разбереш целия живот на този човек. Да нарисуваш едни стари обувки и да покажеш целия си живот – това е гениалността. Ван Гог е месия. Затова ходим на неговите изложби като на поклонение“, признава колекционерът.

От Рамбо до Леонардо, или шило в торба не стои

Няма по-добра инвестиция от стойностното изкуство, смята Инджов. В годините цената му се увеличава хиляди пъти. Най-великите и надарените, докоснатите от съдбата, създават нещо, което никой не е правил, затова то няма цена. В него са вкарани мъдростта, умението на вековете, на нашата цивилизация. То ще става все по-скъпо, убеден е колекционерът.

И до днес не може да си отговори дали страстта му към изкуството е предопределена, или той самият е предизвикал съдбата. Още като дете се впечатлявал от филмите за художници – талантливи, но измъчени хора със страдалчески живот. Разтърсвали го историите на Микеланджело и Леонардо, гледал в захлас „Влюбените от Монпарнас“ за живота на Модиляни. Вълнувал се, дори ги сънувал, а после месеци наред разсъждавал върху тях. Не след дълго започнал да гледа картини и да цени изкуството. Често се отбивал в руската книжарница, в която по онова време се предлагали великолепни каталози с репродукции на известни художници. Посещавал и антиквариатите, от които купувал редки книги. Случвало се да чака на опашки с часове. Пазарувал по няколко екземпляра от редки издания на Карл Май, Фенимор Купър, Жул Верн. Единият оставял за себе си, а останалите продавал на антиквари. Така започнал собствен бизнес.

„Бях шило, което в торба не стои, по-различно момче от другите. От една страна бях дивак, голям спортист, боксьор, лекоатлет. Трябваше много да работя, защото исках да имам страхотни дънки, хубави обувки. Но нямаше кой да ми ги купи. Затова открих начин честно и почтено да си изкарвам парите.

Покрай книгите започва да се заглежда по рисунки и графики. Едни от първите неща, които купува, са наброски на Илия Бешков. Друг художник, който го впечатлява, е Николай Райнов.

„Преди 30-40 години съм купувал произведения на изкуството за смешни пари. Изключително качествени и стойностни неща за жълти стотинки. Сирак Скитник за 20 лв. Илия Бешков за 10-15 лева. Малките работи на Лика Янко за по 5-10 лева. Някога имаше хора, които не ценяха тези творби. Не ги обичаха. Дори сега, ако изкарам няколко ценни картини на улицата и са в лош вид – стари, занемарени, с грозни рамки, малко хора ще ги погледнат. 90 процента от тях или няма да им обърнат внимание, или ще ги подритнат, или ще ги изхвърлят. Това е страшен проблем за нашето общество“, разсъждава Инджов.

Определя се като голям късметлия заради невероятните хора, с които го среща съдбата и от които получава безценни знания за изкуството - Тилко Тилев от Хасково, Чавдар Пашев от Пловдив, Светлин Русев, Ваклуш Толев,Атанас Згалевски, няколко колекционери евреи в Париж и др. Всички до един вече покойници.

Моите мили старчета плакаха пред Ван Гог

Трогателни истории Инджов преживява и с художниците, на които помага. Преди години завел във Виена група от 10-ина възрастни творци. По цял ден обикаляли музеите, отседнали при Марко Хаджиколев, един от любимите ученици на Илия Бешков. „Ако искаш да дишаш култура, Виена е едно от най-благодатните места в света. Ходихме в невероятни галерии, дворци, гледахме Ван Гог. Моите мили старчета плакаха пред картините му“, спомня си с вълнение галеристът. Той се зарекъл, ако оцелее след тежките операции, тази година да ги заведе в Холандия за юбилейна изложба на Рембранд.

Някои от тези хора все още са живи, други вече ги няма. Докато бях в болницата, те ми пращаха клипчета с послания. Казваха ми, че мислят за мен, палят свещи, пожелават ми да оздравея. Така разбираш, че имаш приятели, хора, които те обичат. Това хем страшно ме разстройваше, хем ме зареждаше“, спомня си галеристът меценат.

Цяла седмица се забавлявали в Амстердам и Хага. „Изкарахме прекрасно. Единият куца, другият кашля, третият си мери кръвното… болки, проблеми. Но през цялото време се сещах за една снимка - човек на болнично легло, целият опасан в тръби, на командно дишане. Питат го за предсмъртното му желание, а той ги моли да го закарат в музея да види автопортрета на Рембранд. Има го в интернет, всеки може да го види. Това ми дава надежда, че този свят отново ще оцелее, ще мине всички изпитания и ще се прероди за по-добър живот.“

Не всичко е пари, приятелю

Когато наел ресторант „Ко Ши Ям“ от двамата му собственици, заминаващи за Испания, Инджов го направил с пълното съзнание, че ще работи на загуба. Но го превърнал в средище на артигилдията под тепетата. Там от години се събират възрастни художници, за които меценатът полага всекидневни грижи. За да не изгонят новите сайбии „милите му старци“, не мислил дълго и самият той взел ресторанта.

В него има друг дух, стените са напоени с култура и страхотни спомени. Това не е заведение, което печели, а средище за духовна култура. С болка споменава, че деветима стойностни приятели са си отишли от този свят миналата година, само за няколко месеца: Димитър Кирчев, Георги Симов, Чавдар Пашев, Калин Калинов  и други починали от декември до февруари. Но продължават да се усмихват от снимките по стените. Има и пиано, на което свири Кантариона – музикант от европейска величина.

"Купихме маса – същата като тази, около която се събирахме, докато бяхме във Виена. Навява ни мили спомени. Заведението винаги е на загуба, но моите хора са щастливи и аз ще го финансирам, за да могат да се събират там. Евтино и скромно е, но ги зарежда с живот.

Направих го за моите старчета, защото ги обичам и уважавам. Докато са живи и здрави, това заведение ще съществува. Дай Боже и аз да съм жив и здрав – да мога да го поддържам“, вълнува се Димитър Инджов.

 

Илияна Караланова

Отговорен редактор - marica.bg

Илияна Караланова е завършила „Славянска филология” в ПУ „П. Хилендарски”. Работила е в Топ ТВ, в. „Труд” и plovdivweek.com. Била е зам.-главен редактор на в. „Строителство Имоти”.   Още

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?