Подай сигнал

In Memoriam: Начо Христосков - тихият разказвач

Култура

от Екип Марица 1517 прегледа 0

Начо Христосков

Отиде си майсторът на най-тихите разкази в нашата литература писателят Начо Христосков. Той беше един от онези творци, чиито произведения карат читателя да се замисли за пътищата и безпътиците на новия български свят. Произведенията му носят тъга, но и прозрение. И нещо особено важно - докосват душата там, откъдето е тръгнала вселената.

Начо Христосков е роден пред 1953 г. и е завършил българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски". Работил е като нощен възпитател, организатор в сферата на културата, билд-редактор, организатор маркетинг и реклама, преподавател. От 1992 до 2001 г. е бил директор на издателство "Христо Г. Данов", Пловдив.

Бил е безработен и преди, и след 10.11.1989 г. До 1990 г. не му е издавана книга. Автор на книгите: "Дъх на ягоди, полъх на любов и телеграма" (сб. разкази, 1990), "Подхвърлянето" (роман, 1995), "Слънчевото куче" (новели, 2000), "От пролуката до гроба" (сб. разкази, 2010), "Разкази за Иван" (сб. разкази, 2013), "Последното писмо до Бог" (сб. разкази, 2013). Участвал е в Международни писателски срещи в Германия, превеждан е на немски език. Живя и работи в Пловдив, бил е председател на Дружеството на писателите - Пловдив.

Последният му роман "Училището" бе издаден от "Летера".

Последното писмо до Бог

И. Х. не обичаше изречените думи. В общуването помежду си хората казваха толкова много думи, че ако всяка една от тях се записваше, сигурно щеше да се получи чудовищно огромна книга, която да затисне и погуби с тежестта си всички...

Поради тая причина И. Х. почти не говореше, а от много години само четеше и пишеше. Не че беше писател, психически болен или пък искаше да впечатли околните с някаква ексцентричност.

И. Х. беше обикновен човек като всички останали хора. Живееше на най-високия етаж, имаше жена и деца, ходеше на работа и се връщаше у дома си. В свободното си време най-вече препрочиташе Библията и пишеше писма до Бог.

Съседите не разбираха странния му, различен от техния, начин на живот. Не им пречеше с нищо и макар че помежду си понякога го одумваха, никой от тях не го смяташе за луд, смахнат или нещо подобно. Не го считаха за такъв, дори и на Великден, когато повечето от тях отиваха в църквата да почетат Възкресение Христово, а той не отиваше с тях, ами затворен в дома си на най-високия етаж пишеше поредното си писмо до Бог.

Световната мрежа на интернет все още не беше стигнала до Небесното царство и Бог със сигурност нямаше собствен имейл. По тая причина, въпреки че притежаваше личен компютър, И. Х. нямаше как да стигне по електронен път до Него.

Ето защо И. Х. продължаваше да пише писмата си до Бог на обикновена хартия и да му ги изпраща с обикновен плик. Разбира се, не ги пъхаше в обикновените пощенски кутии, а просто оставяше писмото върху високата си дървена тераса, оттам вятърът го поемаше и издигаше нагоре в небето...

И. Х. беше сигурен, че писмата му стигат до Бог и той ги прочита. В това той се убеди още в утробата на майка си. Раждането на И. Х. беше продължително и трудно. Цялата облята в пот от родилните мъки, майка му напрягаше до крайност всичките си душевни и физически сили, за да роди детето си... В майчината утроба И. Х. написа и изпрати първото си писмо до Бог: "Господи велики, помогни на мама да не страда! Моля те, милостиви Господи!"...

И. Х. най-сетне се роди и проплака... Майка му притисна голото му телце до гърдите си... В уморените <210> очи грейна цялата слънчева радост на небето...

В следващите много години след това И. Х. написа и изпрати още много писма до Бог. Съдържанието им не беше нещо необикновено. В тях го молеше за най-обикновени човешки неща - да живеят с жена си в любов и разбирателство, да им се родят здрави и читави деца, да има достатъчно хляб и вода да ги отгледат, да не мразят и да не бъдат мразени от околните...

През годините И. Х. никога не се усъмни, че Бог може и да не чете писмата му. Не изпита капчица съмнение дори и тогава, когато му написа и изпрати писмото за сляпото момче. На едни от съседите им се роди сляпо дете. Виждайки огромната мъка и страдание в очите на зрящите му майка и баща, И. Х. написа и изпрати поредното си писмо до Бог за помощ... Водиха сляпото дете на какви ли не лекари, знахари и врачки, ала напразно - то така си и остана незрящо...

На поредния Великден, облечени празнично, повечето от хората отново се запътиха към църквите, за да изрекат своите молитви.

И. Х., вече на преклонна възраст и с напълно побелели коси, отново седна пред хартиения лист. Децата му отдавна се бяха задомили щастливо и живееха по други краища далече от него, жена му почина миналата година и той остана в дома си сам. За първи път И. Х. написа и поиска в писмото си до Бог нещо единствено и само за себе си: "Господи, останах сам, абсолютно сам. От самотата ли, от годините ли, прости ми, но сякаш започвам да се вдетинявам. Толкова неистово искам да видя мама, да ме погали, да ме притисне до гърдите си, да си поплача... Милостиви Господи, моля те... Искам да видя мама!"...

Два дни след това писмо незрящото съседско момче, вече строен младеж, почука с бастунчето си на вратата на И. Х. След като не чу отвътре никакъв звук, то я отвори и влезе. На пода на стаята бастунчето му докосна мъртвото човешко тяло. Незрящото момче се наведе, сложи потреперващата си длан върху вече изстиналото чело на безжизнения И. Х. и в тоя миг... прогледна. На грейналата пред очите му светлина то прочете последното писмо на И. Х...

В бялото поле, със светлосиньо мастило, топнато в мастилницата на някой небесен облак, Бог собственоръчно беше написал: "Да бъде!".

Коментари