Подай сигнал

Гневът на мравките и старите коли

Или как бивши борци за народни правдини тълкуват протестите и гадаят кога ще се спука капсулът на търпението

Коментари

от Георги Петров 1969 прегледа 0

Кадър от филма на Джон Форд по едноименния роман на Джон Стайнбек

Някога, през 70-те години на миналия век, когато четях „Гроздовете на гнева“ на Джон Стайнбек, се чудех, колкото и да е смешно това днес, как може хора, които могат да си купят автомобил, макар и на старо, да се чувстват нещастни. Е, с тези стари автомобили те, хората от романа, се мъчеха дяволски да си намерят нов поминък, след като са изгонени от земята си и домовете си от арендаторите, но...

И сега намерих абзаца, който някога ме караше да си мисля, че американската фермерска нищета в началото на 20. век е била доста по-обилна от нашето българско благоденствие почти в края му.

Ето го този абзац. С него започва седма глава на „Гроздовете на гнева“: “В градовете, в покрайнините им, сред полята, на празните места - навсякъде се виждат паркове с оказионни автомобили, със счупени автомобили, гаражи с рекламни надписи - „Запазени автомобили“, „Добре запазени автомобили“, „Форд 27 година, отличен вид“. В романа следват хитростите, с които продавачите на трошките се опитват да ги продадат, и мъките на купувачите, които се опитват с тези автомобили да стигнат до някакво свое по-човешко бъдеще.

Нали няма да възразите, че от известно време сега и у нас е така. Градовете са заобиколени от т. нар. автосалони или автоморги.

Да, но в онези времена у нас частните автомобили бяха изключителна рядкост. За новите съветските по-късно се чакаше с години. А забогатели по сравнително честен начин българи, ако се позовем на Остап Бендер, се избиваха да играят на търгове за катастрофиралите у нас западни автомобили на турските гастарбайтери. Тези автомобили обикновено бяха с качествата на описаните от Стайнбек в „Гроздовете на гнева“.

Тенекеджии виртуози с таланта си на скулптори, най-често с помощта на кит, парцали, тел и автобоя, извайваха от катастрофиралите ламарини западен автомобил, по който изтичаха очите на автоманиаците. Така реанимираните коли се продаваха после на космически високи цени.

Младите българи не са го живели това време, но много добре го знаят от нашите разкази. Нали ние, техните дядовци, до досада напираме да разказваме спомени.

И те, младите българи, по тази причина поглеждат днес с добро око на крайградските паркинги, населени с амортизирани или в най-добрия случай омръзнали на западните граждани автомобили. Защото с оскъдните си доходи не могат да си позволят нови коли, но много им се иска да полетят с ятото на автомобилистите.

И така няколко милиона българи днес се чувстват доволни, ако не и щастливи, че притежават, за разлика от дядовците си, собствено средство за придвижване от точка А до точка Б. И са готови с цената на всичко да защитават и пазят тази си свобода на пътуване. Но, както казва и Стайнбек, пътуването е като брака, ще сбъркаш, ако решиш, че можеш да го контролираш.

Ако сте поне малко наблюдателни, не е възможно да не сте забелязали, че държавите, не само нашата, разчитат не толкова на малкото свои богати граждани, колкото на многото средни и бедни свои поданици при пълненето на хазната си. Когато вземеш от многото по малко, натрупваш много повече, отколкото, ако вземеш от малкото по много. Това гласяло основно, но непризнавано правило на бюджетарите.

И ето сега нашите висши пълначи на бюджета решиха да поизтръскат българската беднотия чрез застраховката Гражданска отговорност на автомобилите. Щом притежаваш автомобил, значи не си толкова беден, можем да ти вземе още стотина-двеста лева повече годишно.

Според познавачи на материята алчността на държавата е заразителна и ето у нас и търговците на горива решиха, че докато собствениците на коли се гневят на държавата за повишените данъци и застраховки и те могат почти незабелязано да ги ощипят с някой и друг процент повишение в цената на литър гориво.

Да, но като поскъпне горивото, поскъпва и животът и това отдавна се знае от широките народни маси, извинете за остарялата терминология. И тяхното търпение разкъсва капсула си. И избухва.

Нали си спомняте, че имаше време, когато схващахме Емил Димитров - Ревизоро, като бунтар, който е готов да се бори с всички видове финансови машинации. Сега г-н Димитров е депутат, председател на парламентарна комисия и гледа на нещата от живота през пердето на властта. Каза, че избухналите тези дни у нас масови протести са с политическа подкладка.

Нали си спомняте също, че лицето Росен Петров, учил за милиционер, беше първи сценарист в Шоуто на Слави. После излезе от опеката на шоумена, казаха, че го направил, заради авторитарните наклонности на последния. Водеше предаване в БТВ. От което се отказа публично и в ефир и по този начин пристана на нашумял тогава нов политически проект на Николай Бареков. И така стана депутат. Сега пак води някакво историческо ли, патриотарско ли предаване в една телевизия.

В това свое предаване той кани една професорка историчка, която не се уморява да твърди, че революциите стават с много пари. Които пари обикновено идват отвънка. И г-н Росен Петров, като усърдно кима, се съгласява с нея, но той усърдно се съгласяваше и с Бареков. Нищо, че още е прието да се усмихваме на конспиративните теории.

И все пак, кога се пука капсулът на търпението? И кога това разпукване довежда до по-добри дни за живеещите в една държава? Ще доведат ли сега разрастващите се протести до нещо ново у нас? Дори и най-универсалните анализатори всезнайковци се въздържат от прогнози.

Но решението на управляващите да посегнат на автомобилчето втора, трета и последваща ръка си е аксиоматична управленска грешка. Точно това автомобилче е общото между различните прослойки на нашето население. Нали хора, които нямат общи интереси за защитаване, не биха тръгнали на общ протест.

А ако има политически, все едно външни или вътрешни такива фактори, желаещи дестабилизация на страната ни, автомобилчето им е подготвило почвата. А до него или след него се нареждат проблемите на децата с увреждания, растежът на цените, прогнилата ни правосъдна система и бурно растящата около нея корупция.

И в проблясъците на бунта все по-ярко се вижда непохватността на властта в опитите да се отърси от съмненията в компетентността .

Ето го и примера. В навечерието на оня страшния доклад от Европа трябваше да се дадат доказателства, че у нас се води борба срещу корупцията по високите етажи на властта. И факторите решиха да се отнеме депутатският имунитет на легендарната журналистка Елена Йончева. Защото лицата Антон Тодоров, Тома Биков и бившият министър от ГЕРБ Делян Добрев твърдели, че тя е прала пари чрез КТБ. За паницата леща на властта господата Тодоров и Биков смениха коренно противоположно политическите си възгледи. А г-н Добрев е набрал на г-жа Йончева, защото разкри шуробаджанашката му схема в Хасково.

В навечерието на знаковата дата 10 ноември пък президентът Румен Радев изрази публично мнението си за качеството на държавното управление у нас. То не е ласкаво за управляващите, но е мнение на пряко избран президент на републиката ни. Какъв беше отговорът на властта? Оръженосецът на г-н Борисов г-н Цветан Цветанов, в качеството си на шеф на парламентарната група на ГЕРБ, каза, че президентът ни разединява нацията.

Да твърдиш, че една сравнително добре образована личност в нормално физическо и психическо състояние в ролята си на президент на републиката желае да разединява нацията, може да е нормално за един политик. Но за един обикновен гражданин е твърдение, толкова уместно, колкото твърдението, че лице в нормално физическо и психическо състояние в ролята си на овчар неистово желае да разпръсне овцете си из горската пустош.

Ако управляващите имат някакви основания да се гневят от речта на президента, те ще да се базират на усещанията им, че тази реч се споделя от масите. И нещо друго. Сложете едно до друго словото на президента за 10 ноември и стихотворението, озаглавено „Българско стихотворение“ на поета Ивайло Балабанов. Ще видите, че и двамата автори са писали по една и също тема и с едни и същи вълнения и усещания за живота на нас, българите, днес. Кой поет не иска да бъде масово четен.

Тръгнахме с реминисценции по Стайнбек, написал „Гроздовете на гнева“, издавана у нас и под заглавието „Гневът на мравките“ и защо и да не завършим с него. Защо ли по някакъв повод на едно място в своето творчество той казва: “Разбрах от дълго проучване, че се възхищавам на всички нации и мразя всички правителства“.

Коментари