Подай сигнал

Доц. Харалан Александров: Борисов остава най-вероятен лидер на неизбежната промяна

Драмата на България е провалът на авторитетите и омразата към елитите Европейска България е осъществена мечта на националните ни герои

Интервю

от Хенриета Георгиева 2277 прегледа 0

Доц. Харалан Александров е социален антрополог, публицист, преподавател в Нов български университет. Специализира в университети в Канада, Словакия, Великобритания, Унгария и Русия. Защитава докторска дисертация в университета в Бристол, Великобритания. Член на Института за взаимоотношения между хората и на настоятелството на Институт "Отворено общество" - София.

- Колко високо е политическото напрежение дни преди изборите за Европейски парламент?

- Напрежението е високо не само защото залозите са високи, а защото кампанията се разгръща в условия на остра конфронтация между политическите актьори. Напрежението не е просто политическо, то е социално, културно, морално и езистенциално. Фоновата тревожност нараства поради разколебаването на европейския проект, който е жизненоважен за развитието на България, както и поради изостреното противопоставяне в глобален план.

В този контекст не е изненадващо истеризирането на кампанията, която започна с разкрития за битова лакомия, за евтини апартаменти, тераси и мазета. Заливането с компромати и обвинения доста изнерви публиката и самите участници и срина нивото на дебата, който беше за всичко друго, но не и за европейски политики.

След първоначалното стъписване ГЕРБ си върна инициативата и усещането за сила. Това в най-голяма степен е заслуга на премиера Борисов, който пое отговорността за случващото се, а с нея и контрола върху партията, и върху кампанията. Обиколката му из страната тази седмица е в най-добрите традиции на политическия спектакъл.

Любимият вожд отново е сред народа, може да бъде видян, пипнат и прегърнат. На фона на неговото могъщо, любвеобилно и щедро тяло къщата в Барселона, която трябваше да го порази в сърцето, започва да се спихва и да избледнява. Тъй че предстои интересен финал, в който на едно ниво ще премерят сили твърдите партийни ядра, а на друго - потопът от компромати и харизмата на Борисов.

- Какво бъдеще за България в ЕС очертава тази кампания?

- В хода на кампанията се случи нещо забележително - отместване от примитивна популистка реторика към доста по-разумни и конструктивни тези. Политическите актьори смениха курса в движение, защото си дадоха сметка, че агресивното антиевропейско говорене се асоциира с разрушителност и това не им носи подкрепа.

Изведнъж се установи впечатляващ консенсус относно европейското бъдеще на България, макар да липсва задълбочен дебат за параметрите на това бъдеще. Това не е изненадващо - навсякъде подкрепата за Европейския съюз нараства, въпреки ожесточената хибридна война, която се води срещу него - или тъкмо поради това.

В контекста на бруталната атака срещу съвременната европейска цивилзация призивите за изваждане на България от Европейския съюз и присъединяването й към някакъв изфантазиран евразийски съюз звучат като откровено национално предателство. Това обяснява и успеха на кампанията на ВМРО, която мобилизира патриотичните настроения и страхове около една по-умерена, не толкова агресивна платформа за консервативна Европа.

- Освен ВМРО кои други малки партии имат реален шанс за евродепутати?

- Коалицията „Демократична България”, която изразява ценностите и насторенията на значителна част от модерните, образовани, предприемчиви и либерални българи, които неизвестно защо се наричат десни. Става въпрос за образованата градска средна класа, която не се чувства достатъчно представена в този парламент и в политическия живот на страната като цяло. Проблемът с този тип електорат е, че той е много динамичен и капризен и не е сигурно дали ще благоволи да отиде до урните.

От друга страна, бъдещето принадлежи тъкмо на тази категория хора. Все повече млади българи пътуват, учат в чужбина, поемат отговорност за собствения си живот и развиват ценности и нагласи на автономни и ангажирани граждани, отворени към света. Партиите знаят това и стартегически включват хора с такъв профил в листите си - например Андрей Новаков от ГЕРБ, Цветелина Петкова от БСП, Кристиян Шкварек от ВМРО и пр.

- След пика на скандалите с апартаменти, тераси и къщи да очакваме ли нова доза компромати на финала на предизборната кампания?

- Не съм врачка, но е логично да очакваме нещо подобно, защото логиката на компроматната кампания го предполага. Предвид вътрешните конфликти в БСП за Корнелия Нинова това е битка на живот и смърт и не бих се изненадал да прибегне до отчаяни ходове. Аз бих разбрал това, защото, честно казано, тя няма особен избор. ГЕРБ от години е на власт и може да се похвали с куп свършени - добре или зле - неща, докато бедната БСП не разполага с особен символен капитал, освен ако не смятаме за такъв лошите спомени за предишни управленски провали. Затова БСП е принудена да заложи на негативна кампания - колкото повече успее да орезили ГЕРБ, толкова по-добре за нея. Рискът при този подход е, че скандалите отблъскват електоралните периферии и свеждат изборите до битка между твъдите ядра, а това на ГЕРБ определно е по-сплотено.

Въпреки жестоките удари, които понесе, ГЕРБ е в привилегированата позиция да води позитивна кампания. Те се възползваха от това предимство и проведоха безупречна кампания - дружелюбна, оптимистична, проевропейска, с ясни и категорични послания. И това като че ли започва да потушава пожара с гейтовете най-малкото защото мина пикът на възмущението. Разбира се, остава горчивото усещане за неизтребимите привилегии и злоупотреби на властта. Ние отдавна живеем с това тягостно усещане, но напоследък търпимостта към безобразията на овластените бързо се топи. Разтърсващата поредица от скандали и високата цена, която полтическата класа ще плати, дава надежда за промяна в обществената среда.

- Да очакваме ли промяна и на политическата сцена след тези избори?

- По-скоро трябва да очакваме промяна на моралната сцена. Ако има нещо положително около тези скандали с апартаменти, къщи и прочие, то е масовото усещане, че не може повече така - както каза културологът Александър Кьосев по време на протестите срещу правителстото на Орешарски.

Промяната в поведението на политическата класа, а и на цялата политическа общност е крайно наложителна и във въздуха витае очакване да се появи лидер на тази промяна. Обикновено в подобна ситуация се явява някой спасител на бял кон, но този филм доста го въртяхме и взе да ни омръзна. Обществото е изтощено да експериментира със самозвани спасители, а доверието в истеблишмънта е ниско. Тъй че големият въпрос е кой от играчите на терена има капацитет да извърши промяна. Всички сериозни политически актьори правят заявка, че са готови за промяна, с изключение на ДПС, които за пореден път залагат на лоялността и предсказуемостта на своя електорат.

При тази оскъдица на алтернативи основните конкуренти за лидерство върху неизбежните промени остават ГЕРБ и БСП. Корнелия Нинова и нейният център-нападетел Елена Йончева дават заявка за радикална разправа с всички лоши и корумпирани политици, тоест опитват се да влязат в ролята на възмездителя. Действително мнозина искат ГЕРБ и цялото статукво да бъдат наказани, но при този сценарий наказанието преминавла през самонаказание, тоест овластяване на БСП начело с тези люти лелки.

Борисов, от своя страна, ясно заяви, че смята да прочисти ГЕРБ от гнилите ябълки, и в замяна поиска мандат на доверие да завърши започнатата инфраструктурна и индустриална модернизация на страната (по всичко си личи, че институционалната модернизация ще почака). Лекотата, с която пое партията и кампанията на ръчно управление, придава достоверност на тази заявка. В негова полза работи и фактът, че повечето българи, макар гневни и отвратени, не са озверели дотам, че да искат възмездие на всяка цена. Всъщност те искат да получат справедливост, без да спира развитието на страната. И за кой ли път импозантната фигура на Борисов изглежда в състояние да откликне на тези два копнежа: той може да е достатъчно суров, за да накаже провинилите се, и същевременно достатъчно надежден, за да осигури стабилност и развитие. Въпросът сега е доколко хората са готови да преглътнат възмущението и обидата и да му се доверят за пореден път.

- Кое за Вас би било най-голяма изненада на тези избори?

- Ще се изненадам, ако една от двете големи партии спечели значително предимство, както и ако някой от подгласниците - ВМРО и „Демократична България”, успее да спечели два мандата. На трето място би ме изненадало слабо представяне на ДПС. На четвърто, пробив на корпоративно-инженерно образувание от типа на „Воля”. Това са изненадващи, но не невъзможни развития.

- Ясно е, че Европа ще се промени след изборите. Как и колко обаче?

- Труден въпрос. До онзи ден изглеждаше сякаш енергията на европейския проект е изчерпана, вирулентната антиевропейска пропаганда превзема умовете, обиграните бюрократи изпускат нещата и Европа е напът да се срине обратно към дребнавия национализъм и локален егоизъм от миналия век.

Последните развития обаче опровергават тази катастрофична прогноза. Изглежда, агонията на Брекзит и позорният сканадал, който разтърси Австрия, отвориха очите на много хора за перверзията на антиевропейския псевдонационализъм. Все повече хора си дават сметка, че Европейският съюз е гаранция не просто за личната им свобода и просперитет, а за оцеляването и развитието на техните нации. Противно на популистките внушения, националният суверенитет на малките държави е възможен единствено в стабилна рамка от международни отношения, каквато представлява ЕС.

Помислете какво ще се случи със суверенитета на България, ако не съществуваше тази удържаща рамка, ако бяхме изправен сами пред натиска на две агресивни полудиктатури с имперски амбиции, кавито са Турция на Ердоган и Русия на Путин? Очевидно е, че нашият национален интерес изисква повече, а не по-малко европейска интеграция.

От друга страна, Европейският съюз в този си вид далеч не е съвършен. Разрушителната стратегия на Кремъл и продажничеството на австрийските неофашисти не отменят факта, че Съюзът има сериозни проблеми с икономическите и социалните дисбаланси, с усложнените и непрозрачни механизми за вземане на решения, с миграцията и интеграцията на чуждите култури и пр.

- Липсата на силни лидери е проблем, както показа и дебатът на претендентите за стола на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер. Доколко сериозен е проблемът?

- Да, липсва визионерско лидерство. Проблемът е, че за да възникне такова, е необходим подходящ обществен и политически контекст, а той се задава от сегашното лидерство. За жалост, културният контекст в България, както и в други европейски страни е доста провинциален - тези общества са фиксирани в историческите си травми и неосъществените си национални фантазии, обзети са от ирационални страхове и конспиративни паранои и това ги прави податливи на манипулация.

Дори образованите и почтени политици са принудени да се с съобразяват с този манталитетен фон, какво да говорим за семплите и безскрупулни популисти, които процъфтяват и дебелеят в провинциалната хранителна среда! Защото в контекста на глобалния свят себецентрираният национализъм не е нищо друго, освен дефанзивен провинциализъм. Това е тъкмо обратното на визионерството, което означва да се види сложността на взаимнозависимия глобален свят далеч отвъд локалните интереси, застрашените идентичности и националните граници.

- Възможно ли е да се появи ново поколение лидери?

- Разбира се. Това ново лидерство ще дойде от поколението, което има европейска, а не провинциална идентичност. Но ако Европа се разпадне на отделни анклави, на което се надяват нейните врагове, тези райони ще раждат провинциални лидери. Те вероятно ще отстояват яростно интересите на своите общности, но няма да допринесат за развитето на голямата европейска общност.

Това е голямата драма на този континент - че твърде дълго време е бил разкъсван от войни и съперничества и общата идентичност, доколкото я е имало, е съществувала единствено в рамките на старите мултикултурални империи като Хабсбургската. Процесът на трансформация на националните държави в постнационална цялост далеч не е завършен, нито е необратим, и в този смисъл дебатът за Европа на нациите е напълно легитимен и навременен.

- Това ли е драмата на България?

- Драмата на България е провалът на авторитетите и омразата към елитите, които блокират появата на качествено лидерство. Ние сме изначално подозорителни към овластените елити, защото имаме травматичен исторически опит - и елитът на Османската империя, и натрапеният от Москва комунистически елит са възприемани като чужди и враждебни.

Разбира се, Европейският съюз е несравнимо по-хуманен, демократичен и толерантен от Османската и Съветската империя, но и неговият елит си остава далечен и отчасти непонятен. Тази изконна подозрителност поставя в трудно положение българите, които се присъединяват към европейския политически елит, например евродепутатите, които ще избираме в неделя. Наместо да дебатират за европейска политика, те са принудени ритуално да се вричат в лоялност към родината и племето. Дори Ангел Джамбазки, един от най-грамотните и активни депутати, които сме имали в Брюксел, се е почувствал длъжен да закичи билбордовете си с лозунга „Браним България”.

- Не трябва ли България да бъде бранена?

- Разбира се, че трябва, но нашите врагове не са в Брюксел, там са нашите приятели и съюзници. В Брюксел трябва да бъдат отстоявани интересите на различни социални групи в България, което нашите представители се учат да правят в движение. Но наред с това трябва да бъдат отстоявани интересите на Европа в един все по-несигурен и съревнователен свят.

Ние сме част то този съюз и имаме думата по важните въпроси за неговото бъдеще. Това е чест, отговорност и предизвикателство, пред каквито сме изправени за първи път в нашата дълга история. Трябва да се научим да живеем със сложността и противоречията в ЕС и да дадем шанс той да изкристализира в по-хомогенна и хармонична общност, като активно участваме в процеса чрез нашите представители.

И нека не забравяме, че проектът за европейска България е много стар! Това всъщност е проектът на Българското възраждане, мечтата на най-светлите български умове. Независимо дали са си представяли свободна България като просветена монархия като Георги Сава Раковски, или република като Васил Левски, те неизменно са я виждали като част от водещата европейска цивилизация. И са се жертвали за нея. А ние, които живеем в тази осъществена мечта, се оплакваме, че не ни уйдисва на адета, оглеждаме се за несъществуващи мигранти, плашим децата с джендъри и броим лешниците в шоколада. Мисля, че дължим на нашите предци нещо повече от това.