Подай сигнал

Димитър Маринов: Пловдив е най-хубавият град в Европа СНИМКИ

Култура

от Руслан Йорданов 5593 прегледа 0

В празник за почитателите на киноизкуството се превърна срещата с актьора Димитър Маринов в пловдивския клуб „Фарго“ тази вечер. Той се появи с очилата, с които играе неговият герой – руският виолончелист Олег, в „Зелената книга“, който спечели „Оскар“ за най-добър филм. „Тези очила не съм ги показвал в София - шопите не са ги виждали“, пошегува се Маринов и веднага спечели симпатиите на пловдивчани. След краткото му представяне той се обясни в любов на Европейската столица на културата.

Ех, Пловдив – най-хубавият град в Европа. И аз съм обикалял, знам. Да ви кажа, че идването ми в Пловдив е моя инициатива. От София не искаха да ме пускат. Всички сте видели, че откакто съм кацнал, не съм спал, не съм се напивал и с приятели не съм виждал. Но исках да направя точно това.

Тази вечер на 24 февруари на сцената на Оскарите се качи България, не се качих аз. Аз бях просто пратеникът на една държава – малката голяма България, която в повечето краища на света е нарицателно. Това не ме обижда, но това, което ме обижда е, че България все още няма самочувствието на световна държава.

По време на моите срещи исках да убедя хората, че ние сме световна държава. Просто ни трябва време да имаме самочувствието на такива. Аз самият никога не съм го имал това самочувствие. Това самочувствие го получих там, когато самите американци ми казвата: „Ти знаеш ли, че вие сте една от най-старите държави на света?“ Да. „А знаеш ли, че имате един от най-старите запазени езици на света?“ Да. „А знаеш ли че сте дали езика на Русия?“ Знам. Те ме поглеждат и ми казват: „Ами какъв ти е проблемът?“ Мисля, че тази вече ние трябва да спрем с проблемите. Доволен съм и щастлив да бъда тук.

Не, аз не съм роден в Русе. Родната ми майка е от Русе, спермодарителят е от Русе, когото срещнах за две минути, когато бях на 21 години. Осиновителите ми са от Пловдив. Израснал съм в летните си ваканции тук. Аз съм наследникът на братя Маринови, които са построили железопътната линия Пловдив – Кричим, фабриката за мармалади и консерви в Кричим. Комунистите избиха паметната плоча, на която пишеше „Братя Маринови“.

Аз съм този наследник на фамилията Маринови, която държеше фабриката за фини тютюни в Пловдив. Пловдив е градът, който аз посочих пред проф. Крикор Азарян. Проф. Азарян ме създаде като ред и дисциплина, като човекът, който виждате днес. Проф. Влади Симеонов (друг пловдивчанин) ми изгради във филхармония Пионер, в която аз свирех и представих България през 1979 г. в Ню Йорк.

И след завършването на първи курс във ВИТИЗ проф. Азарян ми каза: „Митко, трябва да правим планове за твоето бъдеще в театъра“. Знаех за тайната му надежда да ме приюти в Театъра на народната армия. Казах му: „Проф. Азарян, ако аз остана в България, има само един театър, в който ще играя – Пловдивския театър“. Той ми каза: „Митко, ти луд ли си?! Всички се бият да са в София“. Викам му – нека да се бият, аз отивам в Пловдив. Същата година дори имах договор с Пловдивския театър, но след това нещата се развиха според други обстоятелства.

Ето ме днес, осъществил мечтата на много наши колеги и единственото, което искам да ви кажа е, че всеки един от вас, дори и да сте водопроводчик, един ден може да държите Оскара на вашата професия гордо и да ви докажа, че е възможно. Просто трябва да си вярвате и толкоз.

Ние сме от Първомай, където се намира най-голямата фабрика за производство на знамена. Искаме да ви направим подарък – няколко размери знамена.

Благодаря Ви. Не беше това идеята, с която криех българското знаменце в малкия си джоб на церемонията на Оскарите. До последния момент се притеснявах да го направя, за да не го приемат хората по друг начин. Някои хора го приеха по друг начин. Обичам хейтърите, защото без тях животът ми ще бъде много скучен. Погледнах в залата и видях четирите огромни трикольора на Мексико и мексиканците, викащи „Viva la Mexico!“

Тогава съвсем спокойно извадих знаменцето и си го сложих в джобчето. И си казах: „Вие може да крещите, вие може да парадирате – ваше право е. България е държава, която не вика, не парадира, това е държава с достойнство и авторитет, която е 28 пъти по-стара и е основана от българи. Мексиканецът не е националност. Ние сме националност“. Направих го не от чувство за национализъм. Има една прекрасна дума, която напоследък много сме забравили – родолюбие.

Как приемат България в Холивуд? Знаят ли за нас?

Вече знаят заради мен. (Смее се.) Тъжното е, че има много българи там, които ги е срам да кажат, че са българи. България, тъжно е да го кажа, не е на картата на света по никакъв начин. Знаете нашите уникални спортисти, които прославят България в цял свят. Но когато един български спортист спечели някъде, ние много се радваме. Но оттатък почват да проверяват в Гугъл чие е това знаме, което е обидно.

Не забравяйте, че имаме една много хубава българска поговорка: „Една птичка пролет не прави“. И ако България не е позната на света, вината не е тяхна, вината е наша. Истината е следната – ние толкова години се виним, сочим с пръст: тоя е виновен. Трябва да спрем с тия обвинения и да мислим като един.

Защото през 1994 г., когато националният ни отбор по футбол мачкаше на Световното първенство (аз бях на всички мачове), накрая ние не викахме „Стоичков“, а викахме „България“. Не искам вие да казвате „Димитър Маринов“, а да казвате „България“.

Когато с Питър Ферели и Стивън Спилбърг започнахме да разговаряме евентуално моят живот да бъде превъплътен под някаква форма във сценарий, първото, което им казах, е моето име да не съществува. Това не е история за мен, това е история за всеки. Всеки един от вас има своя живот, минал е през мъки и щастие. И ако те направят нещо, то трябва да е символ и метафора на един изживян живот, а не на Димитър Маринов.

Какво се случва докато чакате за снимки? Разкажете нещо интересно от нещата зад кулисите.

Виго Мортенсен е датчанин, който е живял дълго време в Ню Йорк и в Аржентина, в момента живее в Мадрид. Той е много широко скроен човек, невероятен художник. Той започна дебюта си като режисьор – сега снима в Канада. Връзката ми с Виго Мортенсен, колкото и тъжно да звучи за някои от вас, които мразят пушачите, е защото и двамата пушехме. И така се сближихме. Още в края на първия снимачен ден в 23,30 часа шофьорът на Виго ми звънна, и ми каза, че той иска да се срещнем и да си поговорим.

Аз много бързо се облякох и шофьорът ме закара в някаква кръчма в най-гадния квартал на Ню Орлеънс, където се пуши. Виго седнал една бутилка червено вино с два чаши и дори ми беше налял. И така – два месеца. Питах го накрая защо така и той ми каза: „Ами защото с теб можем да си говорим“. С Махершала Али нямахме това удоволствие, въпреки че бяхме много близки на терен – но той е мюсюлманин и не излиза да пие. Докато Виго е лафаджия и готин, и след като пихме до 4 сутринта и отиваме в 8 часа на терен, първо което казва Питър Ферели, е: „Можем ли да почнем снимките?“. Казахме му, че гримьорките ще спасят положението.

Разкажете за новия български филм „Снимка с Юки“, в който играете.

Премиерата е утре в „Люмиер“ и тръгва по кината от 5 април. Това е дебют на Лъчезар Аврамов и ролята я спечелих по много смешен начин – по Фейсбук. Йоана ми се обади и каза, че Лъчезар има голям интерес към мен. Изпрати ми сценария и аз го прочетох, и буквално подивях. Страхотен сценарий. Ако сте чели книгата „На Изток от Запада“ на Мирослав Пенков, която спечели световни литературни награди.

Почнах да чета сценария, който е по една от историите и разбрах, че няма нищо общо с разказа. Разбирам, четейки, че всъщност филмът е продължение на разказа. И кое е уникалното на този филм? Въпреки че е абсолютно българска история – млад емигрант в Канада, който се жени за японка и идват в България, за да може тя да зачене – и са показани циганските истории, правителството, обичаите, нравите, моралът. Независимо от това тази история е световна, формата е българска.

Така е написана от Димитър Стоянович, че всъщност може да се преведе на всеки друг език. Защото в крайна сметка ние всички сме хора, живеем по различен начин, но сме едни и същи дълбоко в себе си. И филмът говори за онази връзка между онова Всевишното и нас, и съдбовното ни предназначие.

(Както казваше баща ми: „Ако знаех, че ми е писано, щях да се отпиша“.)

Затова филмът е толкова трогателен по много особен начин. Нашата генерация, малко или много, сме съобразени с нещата. Но младите хора в днешно време не са съобразени и това е много оптимистично. Моята роля е на закостенял следовател от онова време – обременен, консервативен, за него няма никакво значение кой си и какъв си, той си върви в неговата посока, но в един момент нещата се променят. И тази промяна ме грабна в сценария, както и в „Зелената книга“. Горещо ви препоръчвам този филм, защото подобен не сте гледали от дълго време на тези екрани.

Според Вас ще има ли филмът успех по киноекраните извън страната?

Силно се надявам и да ви кажа това, което силно ме дразнеше за българските филми, идващи в Холивуд и предложени за Оскар. Единственият филм, който смятах, че има достойна място, е „Слава“. Нямам нищо против филмите, но те не могат да се преведат в света. Просто трябва да се преведат по друг начин. Аз ги разбирам – страхотни са, но аз ги гледам като българин. Американците не ги разбират.

Това е, което на нас все още ни липсва. Казвал съм: „Недейте да сравнявате американското кино с българското. Те не могат да се сравняват като творчество, да не говорим за теми, да не говорим за пари. Нашият филм „Зелената книга“ е с бюджет от 23 млн. долара, които ще стигнат да купиш центъра на Пловдив. Докато в САЩ това е „независим филм“. Не се опитвайте да занесете Пловдив в Европа, докарайте Европа в Пловдив. Пловдив е Рим на България.

Разкажете нещо за филхармония „Пионер“ и проф. Влади Симеонов и как те ви повлияха?

Започнах да свиря на цигулка на 4 години, на 11 бях приет във филхармония „Пионер“. Проф. Влади Симеонов ми казваше, че не ставам за цигулар, а аз съм много добър цигулар. Той ме прочете още когато бях на 11 години. Въпреки че продължавам да свиря в джаз трио в щатите. Филхармония „Пионер“ ми даде чувството за семейство в професионална среда.

Хората, с които работиш, са твоето професионално семейство. Научи ме на постоянство, дисциплина, систематичност и да си вярваш. Чрез класическата музика разбрах, че когато учиш едно произведение първата страница е точно толкова важна, колкото всяка следваща.

С колко човека се борихте за ролята в „Зелената книга“?

Не знам точно, физически с никого не съм се борил. И днес казвам на моите студенти: „Вие нямате конкуренция. Конкуренция е измислена дума от ония, които искат да ви вземат парите“. Непрекъснато се явявам на кастинги с източноевропейци – ние сме едни и същи субекти – румънци, унгарци и чехи, но аз нямам конкуренция с тях, защото нито един от тях не е Димитър Маринов. Аз съм си аз.

Ако вие се страхувате от конкуренция, вие се страхувате от себе си. Руснаците в Холивуд ме мразят, защото на всичките им взимам ролите. Казват ми: „Ти не си руснак“. Казвам им: „Знам, но, първо, съм по-грозен от всички вас, руснаците. И, второ, говоря руски по-добре от всички вас, руснаците“. Това е въпрос на самочувствието. Знам какво правя и знам, че съм решението на този режисьор.

Снимки от Наташа Манева

Коментари