Подай сигнал

Чили - страната, в която не можете да се изгубите

На път

от Екип Марица 1158 прегледа 0

В три пътувания за 25 години писателката Сара Уилър е открила толкова много за Чили

В три пътувания за 25 години писателката Сара Уилър е открила толкова много за Чили, колкото и за самата себе си. В прекрасна статия за „Гардиън“ тя описва видяното и усетеното в тази уникална земя.

„Когато бях за пръв път в Чили преди 30 години, интервюирах телевизионен синоптик. Всяка вечер след новините в 18 ч. този човек трябваше да казва: „Утре ще бъде много горещо на север, приятно топло в средата и убийственото студено на опашката“.

Каква форма! Това беше нещото, което ме привлече към тази дълга тънка държава. Може ли една жена, живееща „на върха“, да има нещо общо с мъж, роден на 4270 км по-надолу? Как може една държава да функционира, когато е 25 пъти по-дълга, отколкото широка? Отидох да разбера. Работното заглавие на книгата, която произлезе от това пътуване, беше „Планините да са винаги отляво“. Защото ако спазвах това, никога нямаше да се изгубя.

Архипелагът Хуан Фернандез, намиращ се на 650 км навътре в Тихия океан, по време на моето първо пътуване се обитаваше от 550 души и две коли. Най-големият остров се наричал Робинзон Крузо, тъй като 4 години е бил дом на човека, на когото Даниел Дефо е базирал прословутия си герой – шотландския моряк Александър Селкърк, пише блиц. Повечето от мъжете там са кръстени или Робинзон или Алехандро. Занимават се предимно с риболов на лангуста, която се продава на доста високи цени в изисканите ресторанти на Сантияго.

По време на пътуването отседнах в Тиера дел Фуего в най-южния полицейски участък на света, с трима полицаи, които бяха на пост за нелегално минаващи границата аржентинци от Ушуая – градче, чийто блещукащи светлинки се виждаха отсреща. Когато ги попитах какво правим в случай на нарушение, те не ми отговориха.

За да стигна до нос Хорн пътувах с лодка за провизии до американски круизен кораб, където един пътник беше изчезнал – пълен кръг за 16 часа. Черната гърбица на кит финвал се появяваше на повърхността на сивата вода, а необитаемите острови се спускаха от ръба на континента като вода от капеща чешма. При Ръмжащите 40 (западни ветрове) ужасно трдно успяхме да изкараме нашето корито от кея, към Зодиака и на круизния кораб.

По време на второто си пътуване до Чили – 13 години по-късно, нямаше бъчви с писко саур, нямаше странни хора и, разочароващо, нямаше никакво лошо поведение. Взех и своя 8-годишен син Уилф със себе си. Бях хванала първата си риба в Чили и исках и той да направи същото. Направихме тридневно пътуване на кон от Кочамо до Ла Хунта в района Лос Лагос – езерата, следвайки търговски пъти от 18-и век през Андите.

Как се беше променило Чили? На юг търговията със сьомга беше довела до просперитет. Можеше да си купите прилично кафе почти навсякъде и хората вече не мразеха аржентинците толкова, колкото първия път, заради колосалния срив на съседната икономика. Боливия изглежда беше взела първенството за обществен враг номер едно. Докато със сина ми бяхме там чилийците си върнаха първата жена президент.

Там беше и Пиночет. По време на първото ми пътуване той вече не беше начело, но го усещах навсякъде. Спомените бяха пресни, а звярът все още дебнеше от бърлогата си. В годините на чуждестранна намеса светът беше станал свидетел на странна серия от събития около задържането на Пиночет в Лондон и Съри от зимата на 1998 до ранната пролет на 2000 година. Бях ходила на лондонската улица „Девъншър“, за да застана редм с протестиращите чилийски бежанци, държащи свещи пред белите завеси на частната болница, където старецът се лекуваше.

Най-накрая той се прибра в Чили, на родна почва, и стана от иналидната си количка като Лазар. Историята ще съди и Пиночет и неговите поддръжници във Великобритания.

Видях как Уилф се учи да обича Чили като мен. Беше много удовлетворяващо.

Уилф и брат му бяха вече големи, когато направих третото си пътуване преди няколко месеца. Отново бях свободна. За да се подготвя за пътуване до Патагония извадих старите си записки и, препрочитайки ги, отново срещнах себе си.

Казах, че съм пътувала до нос Хорн, но при моето първоначално пътуване бях забелязала нещо като парче торта на дъното на всяка карта, дори детските карти. Оказа се, че това е Чилийска Антарктида – една от 7-те територии на Антарктида, които страната обявява за свои (но не са признати от никого). Всъщност е незаконно да издаваш карта без това триъгълно ледено парче. Това ме накара да осъзная какво означава територията за младата държава.

Отпътувах на юг от Пунта Аренас на самолет на чилийските военновъздушни сили. При първия айсберг видях следващата си книга – първият пътнически дневник за Антарктида. Какво се случи после е една друга история.

Колкото до телевизионния синоптик, той ми каза, че истинската разлика в страната му е от изток на запад – от морските мъгли на Каманчака, които пълзят по тясна ивица на север до планините, съединяващи Андите и крайбрежните Кордилери като стъпалата на стълба. Виждах с очите си как хората ставаха по-ниски и по-тъмни докато се катерех към вътрешността. Страната ме изненадваше на всеки завой.

Да оставим последната дума на чилийския нобелов лауреат Пабло Неруда: „Този, който не познава чилийските гори, не познава планетата“.

Коментари