2374

Светлин Иванов-Лаубер - номадът, който обиколи Земята девет пъти

„На върха на 750 метра високата скала Корковадо се намира статуята на Христос. Целият Рио де Жанейро е в нозете му. Монументална фигура, тежаща хиляда и двеста тона и висока 40 метра, тя въплъщава НЕ агонизиращия на кръста Иисус, прикован там от собствените ни омраза и самоунищожение.

Силуетът в небето над Рио е на Любовта с име Христос. Прегръщащият. Простилият! Покровителствено разперените му като криле ръце са убежище за всеки дух. В последните 10 дни аз 3 пъти се изкачих до върха на хълма. В три различни отрязъка от деня и вечерта. Бих го правил всеки ден” - казва Светлин Иванов-Лаубер.

Той е актьор по образование, свири на фагот от дете и е поет по душа. Красотата му често го вкарва в обектива на световни фотографи, а сърцето му иска да „види” света. Целия свят.

Затова избира живота на номад. Днес е в Бразилия, утре - не се знае къде. Защото има очи за чудесата на света, който ни заобикаля. И любопитството да ги открива и описва с красивото си перо. Така се раждат неговите неподражаеми истории, които „улавят“ приключенията на един непоправим пътешественик.

„Имайки привилегията, времето и средствата да обиколя 8-9 пъти света и да преживея неведнъж някои от най-удивителните му кътчета, аз съм пълен с желание да споделям, да пренасям надалече или наблизо всекиго с мен“, казва талантливият българин. Бил е на места като Перу, Монголия, Нова Зеландия, посетил е дори Антарктида, както и по-обичайните Бора Бора, Великденските острови, но още Сахара, Намибия, Зимбабве, Япония...

Светът на Светлин обаче е не по-малко интересен!

Музиката влиза плавно в живота му, много рано, още в детските му години, когато е в родния град Варна. „Както при повечето музиканти, и при мен всичко започна с клавишите на пианото, едва на 3-годишна възраст. Научих нотите години преди да се науча да чета. Инструментът фагот дойде в живота ми, когато бях на 10 години. Събуди интереса ми със своята необичайна форма и звукоизвличане, ала спечели сърцето ми завинаги“, казва красавецът. После завършва Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” със специалност фагот - прави го със „SUMMA CUM LAUDE" („С най-висока похвала“). Взема и магистърска степен по специалността във Фрайбург, Германия. Артистичността и умението му да импровизира обаче го отвеждат пред вратите на родната театрална школа НАТФИЗ/ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов". От 1998-а започва да учи специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър". И попада в звездния клас на легендарната проф. Надежда Сейкова, където се обучава редом с Владимир Карамазов, Анастасия Лютова и Захари Бахаров.

После животът му се завърта като на филмова лента

2002 година преобръща живота му. Светлин напуска България и се установява в Германия, където известно време работи като асистент-режисьор в „Staatstheater Freiburg" - най-стария и голям театър, разположен в края на историческия център на Фрайбург. Именно там се запознава с немската благородничка, чието име носи днес и чието състояние наследява след смъртта ѝ.

„С Ева-Матилда се срещнах покрай фондацията ѝ за подпомагане на хора на изкуството на регионално ниво (фондацията бе закрита след смъртта ѝ). Кандидатствах в нея за работа като сътрудник”, обясни Светлин.

Ева-Матилда фон Лаубер и Светлин

„Тази година се навършват 4 години от смъртта ѝ. Ева-Матилда фон Лаубер. Немската благородничка, която ме прие в живота си, сподели с мен нивото, света и времето си. И преди 10 години официално и законово ме осинови. Двамата с нея бяхме като Харолд и Мод. Знаеш, онези от пиесата на Колин Хигинс - пише в спомените си Светлин. - С Ева-Матилда си приличахме много: в своенравието си, в пристъпите на щедрост, както и в пристъпите на мнителност. Тя - Скорпионът. Аз - Телецът. Имахме сходно чувство за хумор - смехът ни силно ехтеше през годините в някой от трите салона на имението ѝ, там, на хълма над Фрайбург. Приличахме си и в своята гневливост.

Тя - толкова НЕ-германка, аз толкова българин

Хората не спираха да злословят навсякъде, където се появявахме - наричан бях "златотърсач", преследвач на наследство. Нея наричаха изглупяла, суетна старица. А когато действително наследих всичко, както тя пожела в завещанието си, богатите ѝ родственици ме обявиха за Луцифер.

Но ние нехаехме за съскащото шушукане и за интригите! Случвало се е, тръгвайки си от ресторант, Ева-Матилда да се обърне към съседната маса и с мила светлозелена светкавица в очите да попита: „И за какво ще си говорите сега, след като ние си тръгнем?". Зад себе си оставяше ехото от дрезгавия си, звънтящ смях. И умееше да се смее последна. Такава беше”, връща назад лентата Светлин.

На една маса с Одри Хепбърн и София Лорен

Ева-Матилда фон Лаубер - благородничката, която осиновява Светлин, е не по-малко колоритна и … екстравагантна. През 70-те години тя разхождала дакела си в Люцерн заедно с Одри Хепбърн. За нея казва: „Бе фина като лесна за счупване фигурка от майсенски порцелан". През 80-те години София Лорен и шведската Кралица Силвия нерядко се случвали на нейната маса на някой от приемите, които давала по време на Мюнхенския си период. Но Ева-Матилда е категорична за тях: „Коя от коя по-надменна, а всъщност самотни до сълзи”.  

“Все пак говорим за жената, която веднъж на 40, за да накаже трудния си съпруг - магнат, напук преспала с... Омар Шариф. Случило се в Санкт Мориц. После, на 50 години, останала вдовица. Със състояние, което нямала търпение разточително да прахоса”, разказва Светлин.

Да, Ева-Матилда фон Лаубер научава Светлин да пътува. И да се чувства богат!

Заедно обикаляли Таити, Санторини, Френска Полинезия, Бали, САЩ, Виена... „И пак Виена. И Париж, този Париж, нашият Париж. И пак. Харолд и Мод. Помня, как на рождения ѝ ден в хотел "Риц" Род Стюард дойде от съседната маса и спонтанно ѝ изпя „Happy birthday to you". За него Ева-Матилда казва: „Хм, кой да предположи, че такова дребно и грозновато, при това лошо изрусено човече, ще има приятни обноски" - разказва, смеейки се, нашият красавец.

Той ѝ целува ръка в каляските, на които се возят. Още помни виенските валсове в Шонбрун, следобедната нега на остров Мадейра, изгревите от корабната палуба - там някъде между Нова Каледония и Нова Зеландия.

Нарича този период: „Времето ми с Ева-Матилда фон Лаубер. Богатството ми, полетът ми!“.  

В самото начало той ѝ разказва как в НАТФИЗ шеговито му натяквали, че му се играят само господари, единствено аристократи и патриции, и че всяка роля ( дори "слугинските"!!!) съумявал да "интерпретира" на подобно ниво. „Ева-Матилда ме изслуша и после с необясним проблясък в изумрудените си, наситеносветлозелени очи, каза: „Нещо ми подсказва, че са били прави. Само един малък съвет - никога не бъди в роля пред мен. За останалото ще се погрижа". И го направи. Погрижи се”.

Днес Светлин все още целува насън ръцете ѝ - на някоя красива каляска. Само белите рози са върху мрамора на гроба ѝ. С тъга в гласа добавя: „И пътувам. Както тя ме научи. Ако изобщо някога напиша книга, ще е за нея!".

Япония е изящна като икебана

„Япония е като изящна икебана от настроения, улици, сгради... Макар и ултрамодерна, тази страна притежава неизменно и във всичко своя полъх носталгия, нотка истинска елегия и много поетичност. Разбира се, най-вече храмовете, парковете и дворците на Киото, Нара, Осака. Други са кътчетата на света, които кресливо на всяка цена искат да шокират и оставят без дъх. Дубай, например.

Но Япония, не тя никога не ме е шокирала. Това е свят с толкова деликатна, фина настройка, на някакво ниво напълно самовглъбен и съзерцателен“, разсъждава Светлин.

Тук, в Япония, пътищата му се пресичат с Юлияна Антонова-Мурата, автор на три прекрасни книги, дългогодишен дипломат и съпруга на японец. Дамата, чието сърце остана в Страната на изгряващото слънце, е изключителна личност за Светлин. „Със сигурност тя има далеч, далеч по-близки и по-стойностни приятели от мен, но за мен е по-важно усещането, че в общуването си с нея човек расте духовно. Безкрайно благодарен съм ѝ за много неща!“.

В обектива на Паскал Йезар

Той говори свободно четири езика и умело „жонглира“ между сцената и модата. В България е бил рекламно лице на две от най-фамозните ни модни къщи - „Denyl" и „Драго и Радо“. Казва, че и до днес е предпочитан модел пред фотоапаратите на известни фотографи. „Един от тях е Паскал Йезарт - фотографът, който често снима за португалския и испанския VOGUE и други известни издания. Паскал години наред е работил с мен. После съм виждал лика си „висящ по стените" на различни изложби и евенти. Заставал съм пред обектива и на други известни фотографи, лауреати на международните награди "Kodak" и „Sony Word Award", изрежда българинът. Но уточнява: „Винаги е имало далеч по-красиви, по-атлетични и по-звездооки мъже и модели от мен! А и по-млади. Ако някой ме е избирал и търсил, то това е било заради моята артистичност и импровизация“.

Рекламата и модата дават друг ракурс на действие и усещане.

„При професионалния фотошутинг за рекламна кампания се чувстваш като звезда - цял екип се грижи за всичко по теб. Ето защо е още по-важно да се отнасяш сърдечно и добронамерено с всеки в студиото. Noblesse oblige! (Благородството задължава.)“.

И резултатът при Светлин обикновено е налице. Доказват го и тези фотоси, които Паскал Йезар създава. Специално за него.

По света и... назад

„Моето любимо пътешествие винаги е СЛЕДВАЩОТО. А във всяко пътуване най-много обичам миговете на пристигане, на вътрешно сливане с култура, природа. С отговори на задавани и незададени въпроси” - така Светлин довършва въпроса ми: След толкова пътуване… къде всъщност иска да пристигне?

„Пътуванията ми са моите лотарийни билети, те са просто шансове. Подарени възможности. Оживели надежди. И завръщания!” - добавя щастливецът.  

Така фокусира уникалната архитектура на Рио де Жанейро - „с контрастната, световъртежна смесица от епохи, стилове, промени и вяра. Своенравие и фриволност. Световете и цветовете между стари и нови богатства. И онази така наречена "бедност", която сякаш винаги намира начин да се окаже просто смеещо се слънчево безпаричие, да е само безгрижна песен. Танц по терасите на целунати от времето къщи”.

Светлин вижда и „сините врати" на Мароко. Навсякъде са. Като парченца небе, самовградилo се в стените. Обещания за щастие зад прекрачен праг. Всички помним приказката за Синята птица на щастието. Тя живее зад синя врата. В Мароко. Но и в душата ти. Там, на ъгъла. В мелодията, от която бликат сълзите. Сините врати на Мароко. Така различни една от друга. Неприличащи си като... синеоки хора”.

А какво ще ни каже за Флорида? „Тя е мозайка от слънце, океански вълни и леко отлитащо време. От етноси, от пъстри американски мечти. Е, някои от частиците в тази мозайка са подозрително пластмасови. Но това е присъщо на целия ни живот и свят”.

Като най-екстремни помни изкачването на Уаина Пикчу, изключително стръмния хълм, издигаш се над Мачу Пикчу в Перу, пустинята Гоби в Монголия... особено заради поредицата от автомобили, които се развалили по пътя му от Улан Батор натам и обратно. Спомня си и за Протокът на Дрейк по маршрута от Патагония към Антарктида с корабната експедиция.  

Също... порцията сурова медуза! „Опитах я в традиционен японски ресторант в Токио. Но пък незабравими остават и едни "пържоли" от прясно уловен (не от мен) почти двуметров крокодил в Зимбабве”, смее се хубавецът.

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?