3906

Реквием за Александър Стамболийски

Послучай годишнината от гибелта на бившия български премиер след Деветоюнския преврат през 1923 г.

                                                      

 

В днешното наше съвремие, когато желязната пета на капитала затиска човека на труда, когато дрехите са по-скъпи от тялото, а хлябът от духа, когато политици „майко продавци“  разделят българското общество, а народът е загубил вяра в честното провеждане на избори за негови представители, търсим опора в примера на онези български обществени водачи останали завинаги в народната памет с пълното съответствие на техните думи и делата им в полза на народа. Всред имената записани в аналите на историята на третата българска държава се откроява големият български държавник Александър Стамболийски, чийто живот и политическа дейност изцяло са подчинени на идеята за народовластие в управлението на Българската държана. Съвременните български политици задължително трябва да се учат от делата на Александър Стамболийски и да сравняват своите постъпки с критериите на Стамболийски как да се служи на родина. За онези от тях, които имат „бели петна“ в своите знания за неговия политически път и трагичен край, ще маркирам някои от изявите на Стамболийски с които се издига над другите политици в тогавашното българско общество. Единствен той има куража при своята среща с тогавашния български цар Фердинанд, да го предупреди, че отговаря с главата си за провалите в управлението на държавата . Преди първата си среща с Фердинанд, като журналист и народен представител Стамболийски открито се обявява срещу личния режим на българския монарх, изтъква публично редица негови нарушения на конституцията при провъзгласяване на България за царство, сключване на тайни договори  без съгласието на парламента, обявяване на междусъюзническата война довела до първата национална катастрофа. За тази своя дързост Стамболийски е осъден от подвластния на Фердинанд военен съд на доживотен затвор, откъде след три години е повикан от монарха да спасява държавата при втората национална катастрофа.  Републиканец по убеждение  Александър Стамболийски заедно с Райко Даскалов повеждат разбунтуваните войници към София за да накажат виновниците за катастрофалното управление на държавата. Той поема тежката отговорност на български държавник да подпише наложения от Великите сили несправедлив за България Ньойски договор, затвърждаващ втората национална катастрофа. Последвалите парламентарни избори дават изключителната възможност по парламентарен път да се установи управление на страната основано на народовластието прокламирано и реализирано от БЗНС начело с Александър Стамболийски.  Няколко години той се опитва да реформира вътрешната и външната политика на България ръководейки се от принципите на народовластието, но както често става в историята на човечеството такава политическа идея накърнява интересите на могъщия капитал, който обединява противниците на народовластието за да спре реформите. 

 

Графиката сатира 

 

 

На 9.VI. 1923 г. в София е извършен военен преврат - дело на противниците на законно избраното земеделско правителство на Ал. Стамболийски. В практическото изпълнение на заговора ръководна е ролята на военната организация „Звено” към която са привлечени ВМРО и цивилни като проф. Александър Цанков, Димо Казасов и др. представители на старите буржоазни партии обединени от омразата към първия опит в историята на Нова България страната да се управлява от правителство с подчертана политика на народовластие. Още с първите мероприятие предприети  от управлението на Стамболийски - организирането на Народен Съд за съдене на виновниците за двете национални катастрофи на България, поземлената реформа, национализирането на незаконно придобитите имоти по време на войните, отнемането на земи от Българската православна църква, организирането на трудовата повинност, като алтернатива на забраната от Ньойския договор България да има голяма армия, реформите в образователната система на страната с акцент върху професионалното образование, промяна в предишната политика на конфронтация  с Югославия и другите балкански страни с цел не чрез война, а с преговори  по мирен път да се решат проблемите между тях -основно  въпроса за Македония -„ябълката на раздора” на балканите   и много други действия с ясно изразени цели в полза на трудовият народ и открити републикански възгледи, настройват срещу Стамболийски всички буржоазните партии, повечето от чийто лидери са осъдени от Народния съд и са в затвора, заради техните престъпления към България, съкратените по силата на Ньойския договор военни , ВМРО, монархистично настроените интелигенти и религиозните водачи на църквата. Както споделя Стамболийски преди преврата - „кажете  ми с кой БЗНС още не е в конфликт”. Българската комунистическа партия, която би трябвало да бъде  естествения съюзник на БЗНС, проявява политическо късогледство, гледа на борбата на Стамболийски, като битка между селската и градската буржоазия, не подкрепя активно управлението му и заема пасивна позиция по време на преврата. Въпреки че Стамболийски е наясно за  многото  врагове срещу себе си и политиката, която провежда и  има огромна липса на подготвени кадри за управлението, той е прекалено уверен, че след съкрушителната победа на БЗНС на последните парламентарните избори през април  1923 г., опозицията няма да има необходимата сила да го измести от властта, подценява ролята на военните и двуличието на младия цар Борис III, за когото счита, че е неопитен в държавните дела и ще може да го контролира, докато се осъществи бъдещо републиканско управление на България. Назначавайки за военен министър своя племенник Константин Муравиев и уволнявайки някои висши офицери - най-отявлените противници на неговата политика , Стамболийски смята, че армията ще бъде лоялна към неговото управление. Сигналите, които получава от симпатизанти за готвените в тайна конспиративни действия на неговите противници, не намират нужния отзвук. Прекалената самоувереност и надценяване реалната сила на Оранжевата гвардия, притъпява бдителността на Стамболийски. Независимо от опитите чрез статии във в-к „Земеделско знаме” и циркулярни Окръжни директиви, да призовава за бдителност на земеделските дружби по места, за създаване на бойни ядра, които до  парират опитите на реакционни среди да завземат насилствено властта, като цяло липсва готовност на земеделската власт да се защитава със сила срещу непарламентарни действия. В Пиринския край, а и в много други места на страната,  ВМРО се държи като държава в държавата -  завзети са и държани окупирани за няколко дена градове като Кюстендил, Дупница, Петрич и др., избивани са показно по сред бял ден  в страната и в самата София противници на ВМРО. Загиват от убийците на ВМРО „дясната ръка „ на Стамболийски - министър на вътрешните работи Александър Димитров, комуниста - народен трибун Димо Хаджидимов  и много други симпатизанти на БЗНС, самият Стамболийски оцелява като по чудо при атентат в софийския театър „Одеон”. Поради скалъпени  интриги е принуден да изпрати своя влиятелен другар  и твърд републиканец Райко Даскалов на дипломатическа работа в чужбина. Така ден след ден се подготвя обстановката, осигуряваща успех на заговора срещу Стамболийски. В течение на подготовката на преврата е посветен и цар Борис III, който за да разсее подозренията на Стамболийски го посещава в родното му село Славовица ден преди пъкления план да се задейства. Подробности от това посещения, метежа след преврата и убийството на законния министър председател - народния трибун Александър Стамболийски са добре известни. 9.VI. 1923 г е най-злокобната дата в новата българска история, защото с нея се разпали братоубийствената гражданска война в България, в която по думите на Антон Страшимиров  - „Клаха народа така както и турчин не го е клал!”.  Световната прогресивна общественост е потресена от злодеянията. 

В своята кореспонденция до канадския вестник „Торонто Стар Уийкли” от 15 септември 1923 г. бележития американски писател Ърнест Хемингуей пише: 

„Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хора, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси.”

Въпреки дългогодишните опити да се „очерня“ личността на Александър Стамболийски и пренаписва историята на неговия живот и политическа дейност истинските български патриоти помнят истината за него. По-долу привеждаме есето написано по повод 10 г. от гибелта на народния водач от начеващия тогава своята литературна деятелност и утвърдил се като виден български интелектуалец академик Петър Динеков:  

                      

 

РАЗБОЙНИКЪТ СТАМБОЛИЙСКИ

 

                Така го наричаха и продължават да го наричат неговите врагове. А той беше една душа добра, нежна; почти сантиментална, тиха и мечтателна. Онова, което у него правеше впечатление при първата среща, противоречи на посочените качества. Тая едра и рошава глава, тия черни пламтящи очи говореха някак точно противното. Те излъчваха енергия, деятелност, упоритост. Те разкриваха един смел и неустрашим дух, една непоколебима воля. Те издаваха силата на бореца, който има усет за реалното, преценява добре обстоятелствата, умее да прави химерите действителност, върви към успеха с неустрашими стъпки. Но това е само едната страна на медала. Наистина животът му беше кратък, пътят трънлив, дните – изпълнени с труд и мисъл и той почти няма време да покаже другото. Но спомнете си неговите кратки пребягвания до Славовица, тия кратки минути, когато искаше за няколко мига да забрави грижите на политиката и далеч  от столичната суета да се отдаде на своята първична любов към земята и полския труд. Той сваляше от себе си градските дрехи, за да стане равен на своите братя селяни, да почувства отново свежестта на чернозема и красотата на синьото ведро небе. Не го ли издебнаха палачите му точно в един такъв момент, когато той се беше оттеглил за ден-два в Славовица да си почине, да се освежи, да пие от обновяващото вино на пролетната природа? Спомнете си някои  от неговите писма, речи, обнародвани части от неговия дневник. За жалост те още не са събрани и издадени изцяло, за да можем да получим ясна и цялостна представа за тая голяма личност. Но колко нежност и колко приятелска загриженост има например в писмата до жена му. Какви тънки анализи разкриват някои места от дневника му! Какви дълбоки сърдечни струни трептят в някои от речите му. Не може да не ви затрогне и оная простота и задушевност, с която е предадено всичко, оная болка, с която често пъти се откъртват думите от душата му – като камък от неуязвима, но наранена скала. Ето  - в тях е човекът, интимният и същински човек, неподправеният и дълбокият човек.

                А те го нарекоха разбойник. И с колко още хулни имена оскверниха неговата памет. И колко клевети хвърлиха срещу него, с колко мръсота свързаха името му. Нелепости на вбесени хора, жалко опиянение на престъпници. Наистина за изгубилите всеки срам той беше разбойник – разбойник, който влиза смело и дръзко в една заграбена земя, в една поробена страна и иска да разбие оковите, да счупи веригите, да изгони търговците от храма, да потърси сметка от ония, които бяха присвоили държавата, гледаха на българския народ като на стадо и го грабеха непрекъснато и безмилостно. Най –сетне един човек от тоя народ беше се намерил да каже: „ Аз и братята ми не сме стадо, ние имаме право на свобода, ние сами ще се разпореждаме със съдбините си!“. Отначало му се присмяха, не му обръщаха внимание, но когато той им показа своя селски юмрук, те се изплашиха и го затвориха. Случи се така, че той се яви пред един самозабравил се немски княз и направо му каза, че политиката му е фалирала, че народът го не ще, че върши престъпно безумие, като вкарва България в една безразсъдна война, че утре ще отговаря с главата си за нещастията, които неминуемо ще довлече на народа. Разбира се, князът беше смутен, но не и убеден. За първи път пред него се явяваше един представител на тая жалка ориенталска страна, с чиито синове той никога не се ръкуваше без ръкавици, за пръв път да му говори с такава дързост, с такова невъзпитание, с такава грубост и селящина. Господарят, както обичаше да го наричат, беше раздразнен, но все пак запази своята гордост и посрещна заплахите с една презрителна усмивка, свойствена на аристократичния му произход. Разбира се, дързостта беше наказана, Стамболийски отиде в затвора. И като, че опиянен от едно бързолетно щастие, немският княз го забрави. Но не минаха и три години и човекът с рошавата глава и подкованите обуща отново беше повикан в двореца. Но тоя път той вече не идваше да протестира, но да заповядва, да спасява. Предричанията му се бяха сбъднали, той беше станал необходимост, очите на всички бяха обърнати към него. По фронта името му се мълвеше с трепет. В тила и най-големите му врагове, макар и с мъка, с омраза, с ненавист, търсеха неговата помощ, защото иначе не можеше. Гордият немски княз беше се смирил, надменният господар беше се превърнал в жалък старец. Сега Стамболийски трябваше да го окуражава, да му дава възможност да заговори и да го слуша, както се слуша пленник, който иска да изкаже последното си желание. Рошавата глава не беше се променила с нищо през тия три години, прекарани в затвора. Напротив, беше станала по-упорита, по-твърда, по-настойчива. И нещо друго: тоя селянин чрез четене беше разширил и укрепил своята култура. В държането му имаше вече нещо зряло, едно почти философско спокойствие. От двореца той излезе победител, какъвто беше и влязъл. За късо време той застана начело на управлението, съсредоточи властта в свои ръце, разби много прегради, наказа много престъпни съвести, създаде радост и доволство в хиляди домове. Разбира се, направи и грешки в подбора на хората, които изкористиха властта, която им беше дал в ръцете им, и възбудиха недоволство. Но не това предизвика реакцията. Това бяха дреболии, които можеха да се поправят. Не това, а неговата политика – смела, напредничава, често почти дръзка, отправена против всичко старо и гнило, притискаща до стената престъпниците, подлеците, смукачите на народната кръв. Тогава тъмните сили му се заканиха, а неотговорните фактори не [ се] забавиха да извършат фаталното дело.

 

                Така загина разбойникът Стамболийски. Наистина последните му дни оправдаха донейде тоя епитет: дебнеха го и го заклаха като разбойник. Няма нищо по-потресно, по-страшно, по-жестоко в новата история на България от неговата смърт. Така не са гонили и най-злочестия пес. Да спиш на студената земя, да се скиташ из пътищата  - гладен, жаден, гол, да молиш за троха хляб,  да те предадат и да те насекат на парчета – кажете, има ли по-голяма трагедия от тая? Страшна смърт, но и велика смърт, смърт, която не постига целта си, която не убива, не унищожава, а обезсмъртява.

                В своята дълбока и блестяща надгробна реч за Ал. Димитров той беше казал: „ Как бихте искали аз да оплаквам и да ви карам да плачете за човека, който към величието на своя живот прибави и величието на своята смърт?“ Нима тия думи Стамболийски не беше казал за себе си, предричайки собствената си съдба.

 

                                                                                                Петър Динеков, 4-5 ноември 1933 г.

 

/ Препечатано от книгата  Петър Динеков „Дневник 1933-1992 г.“, Изд-во Народна библиотека „ Кирил и Методий“, София, 2015 г. ISBN 978-954-523-149-0 /

 

 За онези наши съвременници, които се питат как и кои са допуснали да се извърши това злодеяние дало началото на Гражданската война в България, чийто последици и днес още се забелязват в обществените отношения и спъват развитието на страната, привеждам констатацията направена от българския журналист, дипломат и репресиран след 9 –ти септември 1944 г. писател Стефан Бочев:

 

„..Но населението, което срещнах през 1941 г. по онези десетки наши села, които посетих, бе все още онази възрожденска, чиста и здрава народна тъкан, силата на която видяхме във Възраждането, в Априлското въстание, в Илинден, във войните 1912-1918 г. Именно този българин се беше втурнал през полята на Тракия в 1912 г. да събаря Отоманската империя, за да освобождава своите братя и обединява българските земи. И този българин бяхме пратили да гине от чума на Чаталджа-за да сме влезнали в Цариград. Немислещи, него ние изложихме на атака от вси страни на сърби, гърци, румънци, турци през 1913 г. Пак него, сякаш не му бяха достатъчни 1912, 1913 г. –Фердинанд разбира се, че  Фердинанд , само че нима без активното участие на нашего брата- хвърлихме през 1915 г. в една предварително осъдена на поражение война, стреляхме го във войнишките бунтове от 1917 г., него, героя от три войни, гладен, парцалив, по налъми, него минавахме с картечници в „ликвидацията” на Владайското въстание, в потушаването на Септември 1923 г. Ние? Кои ние? Българската буржоазия, наследниците- разсипници на великолепния, изстрадан с една 20-вековна история плод, който в края на XIX и началото XX век имахме в ръцете си и който с небрежност поразихме, разпиляхме, проиграхме. Защото не дадохме на този народ управлението което заслужаваше. Не се оказахме негови добри стопани-каквито бяхме длъжни да бъдем, щом изсред него сме се извисили, щом из духа си и плътта си ни е родил. Та ние сме негови-неговата естествена и божем качествена ръководна отсявка. Как така посмяхме да го третираме сякаш не ние сме негови, ами той наш?”

 

Стефан Бочев „Автопортретът ми като журналист и дипломат”

 

Текстът на Фондация „Комунитас” бе предоставен на вестник "Марица" от проф. Иван Панчев, пловдивски учен, активен общественик, инициатор на общественозначими каузи  

 

Анкета

Как оценявате новото редовно правителство "Желязков"?