4232

Отиде си журналистът Здравко Гълъбов, който изповяда лицата на Пловдив

Пловдив загуби един от своите летописци, който беше сред доайените на журналистическата гилдия. Здравко Гълъбов успя да изповяда най-значимите си съвременници по един неповторим и откровен начин. Поредицата му с интервюта "Лицата на Пловдив", последвана от книгите "Встрани от статива", "Мъже на делото", както и посветените на  поетите "Лични полета", запазиха за поколенията откровенията на хората, на които градът под тепетата дължи своя неподражаем дух и магия. 

Въпреки здравословните проблеми напоследък Здравко остана непоправим бохем до последните си дни. Отиде си в петък, 9 февруари, въпреки усилията на лекарите. Няколко месеца не му стигнаха, за да навърши 78 на 23 юли.  Всички, които го познаваха, знаят, че никога не е живял скучно. А най-голямата му дарба беше умението да открива талантливите хора и да се радва на тяхното можене. 

В последните 20 години Здравко Гълъбов работеше в Пловдивската обществена телевизия, където водеше предаването "Клуб на филибелията". Преди това беше шеф на отдел "Култура" във в. "Пловдивски вести", работеше също във "Вести" и "Пловдивски Стандарт".

Беше приятел с повечето знаменитости, заради които Пловдив в залеза на соца и зората на демокрацията беше безспорната културна столица. Здравко Гълъбов можеше да разказва невероятни истории за колоси като Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Коста Форев, Катя Паскалева, Атанас Кръстев-Начо Културата и много, много други от техния ранг.

Споделял е с тях радост и мъка, помнеше техните най-щастливи и най-тежки мигове.

Когато излиза първата книга от поредицата "Лицата на Пловдив", един от най-големите пловдивски поети Добри Тонев, който е неин редактор и автор на предговора, отсича, че тази енциклопедия на достойните личности на Пловдив е "пловдивската Библия".

Приживе Добри Тонев посвети на своя приятел Здравко Гълъбов едно от своите най-проникновени стихотворения:

Вървя срещу смъртта, но аз не зная 

 тя има ли си дом и как изглежда. 

 И аз навярно там си имам стая, 

 която тя усърдно обзавежда. 

 Живее ми се тук, ала не мога. 

 Мъглата ми е ясна - с всички ребуси. 

 И ще поискам гражданство от Бога. 

 Или ще имигрирам в себе си.   

Екипът на "Марица" изказва своите най-искрени съболезнования на близките и приятелите на Здравко Гълъбов!

Една от любимите снимки на Здравко, предоставена ни от дъщеря му Снежа, която беше до него в последните му мигове

Поклонението ще се състои в неделя, 11 февруари, от 12 часа на Централните гробища в Пловдив. 

За сбогом с нашия колега публикуваме интервю с него по повод на 75-годишнината му през 2021 г., в което той отговаря на въпросите, които традиционно задаваше на своите събеседници.

ЗДРАВКО ГЪЛЪБОВ: ХАРЕСВАМ ТАЛАНТЛИВИТЕ ХОРА, МНОГО ОТ ТЯХ МЕ ЧАКАТ ГОРЕ

- Коя е най-колоритната фигура във вашия род?

- Казва се Тодор, прадядо на баща ми, живеел в Прилеп. Бил буен и свободолюбив. Убил турчин и на 20 години избягал в Пловдив. Така сложил началото на Гълъбовия род под тепетата. 

- Вашето любимо занимание извън професията?

- Да се събера в Стария град с приятели. И сега всяка седмица се виждам поне веднъж със Стефко Попов, Панайот Добрев-Понко, Соня Ботева, Никола Панчев, Милчо Караиванов, Орлин Акрабов, Георги Чанков, Любо Лазаров, Илко Тодоров и други скъпи за мен хора.

- Мелодията, която винаги бихте слушали?

- Руски романси  и френски шансони. Любим певец ми еи Адриано Челентано. Не обичам рок, особено хард.

- Какъв тип жена харесвате?

- Която има присъствие, но никога не е натрапчива. Много ценя умението да не бъде словоохотлива.

- Вашият любим предмет у дома? 

- Портретите, които ми нарисуваха Зина Жекова и Иван Кирков.

- Посочете някои от най-привличащите ви фигури от родната и световната история?   

- Христо Ботев, Георги Раковски, Алеко Константинов. От световните личности - Булгаков, Стайнбек, Хемингуей, Джек Лондон, Николай Лесков. 

- Най-големият ви успех и несполука?

- Ако да си вършиш работата е успех, значи съм успял. А несполуки - колкото искаш.

- Урока, който най-много цените?

-Това, че се научих да различавам посредствените от стойностните хора, независимо под какво прикритие са.

- Всеки юбилей е и повод за равносметка. Какво сочи твоята? 

- Утешава ме, че не живях скучно. И с направеното в професията смятам, че бях пълноценен. Мъчно ми е за много приятели, които вече ги няма. Мислехме си, че никога няма да дойде времето, когато смъртта ще ни раздели. Изпитвам една огромна болка за Начо Културата, Слона, Митьо Киров, Добри Тонев, има още много хора, които ме чакат на масата горе. 

- Как стана журналист?

-  Случайно. Копал съм тунелите на язовир "Белмекен", бил съм общ работник в "Метал", където написах нещо за заводската многотиражка и направих впечатление. После започнах във вестника на КЦМ, който беше с 2000 тираж тогава. А за култура започнах да пиша, след като се запознах с Начо Културата и Слона.  

- Защо реши да правиш поредицата интервюта с известни пловдивчани?

- Обичам града и хората, които дават неговия неповторим дух. Тук съм роден и отрасъл, моят внук Кристиян е шесто поколение пловдивчанин. Родната ми къща е на улица "Велико Търново". На нея е роден Борис Христов, само на метри от нас са живели големият публицист и учител Антон Безеншек, графиня Брусар, съпруга на  Шевалас, наблизо е домът на френския дипломат граф Санти, а като деца беряхме череши от градината на пианистката Нена Михлюзова, която завеща къщата си на музикалното училище. Имах щуро и весело детство. 

Помня дядо ми Димитър, който, съвсем според фамилията ни Гълъбови, беше един от най-големите гълъбари в Пловдив. Живееше на кръстовището на улица "Капитан Райчо"  и "Петко Д. Петков". Отсреща имаше кръчма, чийто собственик беше известен като Стамболийски, защото беше едно към едно като физиономия със земеделския лидер.

- В какво е особеният чар на Пловдив?

- Това не е град, а приказка.  Има история, присъствие, красота. Невероятни пластове - култура, археология. Мотото на моето предаване "Клуб на филибелията" по ПОТВ е "Седем хълма, една река, един град, другото е провинция".  Казал го е бившият главен архитект на Стария град Петко Кекеманов.

Пловдив е благословен, този град е златна мина, която ще се копае до края на света.

- А какво е характерно за истинския филибелия?

- Чувството за лежерност, умението да надскочи злобата на деня. Филибелията е ревнив към града, той има грижа за него. Трябва да кажа, че има хора като Добри Тонев, който беше от Ямбол, но обичаше безумно Пловдив. И обратно, има кореняци пловдивчани, които нехаят за града. Седят, чакат някой да им свърши работата и не спират да мърморят. 

- Шегуват се, че трябва да те обявят за почетен гражданин на Стария град?

- 42 години съм изкарал в Стария град. Откакто стъпих там, почти целият ми живот мина в него. Там има магия, която зарежда. Задължава те да направиш нещо за този град. Художникът - да нарисува, поетът - да напише. Дори калдъръмът и еркерите създават едно особено настроение, някакво усещане за свобода. По времето на соца журналистът международник Тома Томов, който създаде "Светът в действие" по БНТ, казваше, че Старият град е единствената свободна територия в България. А режисьорът Пламен Масларов пък възкликваше: "Чудя се на софиянци, имат час и 20 минути да стигнат до Меката на България и да прекарат няколко часа. Що ли не го правят?".

Кой ли не е идвал там! Това беше крепостта на пловдивската бохема. Първо се събирахме в кръчма "Пловдив" в подножието, после в "Старата къща","Алафрангите", "Тракийски стан", "Пълдин". Сега там няма живот, няма ги ония хора. 

- Какви хора харесваш?

- Талантливите. Затова съм ги интервюирал. Но те са две породи. Едните са талантливи и дълбоки, а другите са прекалено амбициозни и суетни. Първият вид са като звук на цимбала в храм. Толкова чисто отекват. Такива хора имат огромен духовен сейф, винаги са ме респектирали.  Особеното на талантливите хора е, че са много уязвими от сблъсъка с посредствеността и завистта. А бяла завист няма, тя винаги е лоша. Ако се научим да се радваме на чуждото можене, ще дръпнем невероятно като нация. Завистта може би е най-големият недостатък на българите. 

Аз обаче вярвам, че талантливите млади българи ще променят към добро страната ни. Наскоро в ПОТВ ми гостува  22-годишната актриса Евдокия Енчева, правнучка на първия драматург на пловдивския театър. Възхитен съм от нея, от начина, по който гледа на изкуството и живота. 

- Набива ли се на очи талантът?

- Не е задължително. Ето - моят приятел Милчо Караиванов, който е успешен бизнесмен, написа великолепен криминален роман „Реквием за неудачници“, без да е имал претенции, че ще става писател. Никола  Панчев, който е инженер, човек с изключителен усет за проблемите на обществото, пък издаде „Защо пък не?“, където събра стихове и политическа сатира, а Румен Жеков я илюстрира.

- Какво те дразни в съвремието?

- Нашите политици създават усещане, че живеем в обор, а не в държава. У нас властва посредствеността, а тя ражда корупция и нищета.

Сега много се говори за свободата на словото. А едно време толкова вицове за Тодор Живков и партията разказвахме, че сега и половината от тях не може да чуеш за Бойко Борисов, например.

Не повече от 15 на сто от българите днес биха казали истината, че царят е гол. Ако бяхме 50 на сто, съдбата на държавата ни нямаше да е такава. 

 - Как стана запалянко на Локото?

- Тригодишен се снимах с градската купа, спечелена от Локото. Баща ми Петко беше в управата на клуба. Той беше леяр, началник-цех, голям майстор. Имаше два ордена на труда, но понеже не беше партиен член, го забравяха за големите награди. 

- С какво се гордееш най-много?

- С децата ми, които са изключително достойни и почтени хора. Дъщеря ми Снежа живее в Англия, сега снима филм в Куба, има издадени две стихосбирки. Беше включена в сборник за млади британски поети. Гордея се, че беше сред първите, които реагираха заради расистките обиди срещу тримата тъмнокожи национали на Англия, които изпуснаха дузпи срещу Италия на финала на Евро 2020. Синът ми Пламен (който почина преди близо година-б.р.)  е в Швеция вече 20 години.  Гордея се с неговата изключителна коректност и почтеност. Няма закон, който да не е спазил, няма и данък, който да не е платил. Може да бъде за пример на шведите. Ако тук имаше повече българи като него, щяхме да преуспеем като държава.

Анкета

Как оценявате новото редовно правителство "Желязков"?