71

Николай Петков: Никой връх не заслужава да умреш, да колекционираш осемхилядници, е парвенющина

Да се предприеме изкачване на Еверест на 20 април е абсурдно, твърди алпинистът, изкачил върха два пъти

Николай Петков е един от най-успешните български алпинисти. Изкачва Еверест два пъти - в рамките на националните експедиции през 1984-та (последното успешно изкачване на Западния гребен и слизане по Югоизточния гребен) и през 2004 г., по Североизточния гребен, от Тибет. Единственият алпинист в света, обходил трите ръба на Еверест. 

 Изкачил е още три осемхилядника - Дхаулагири, 8167 м, в алпийски стил, Нанга Парбат (8126 м), Гашербрум I (8080 м). Автор на редица премиерни изкачвания. Изкатерил е почти всички емблематични големи стени по света - в Алпите, Пакистан, Хималаите, Памир, Йосемити.  Дългогодишен председател на Българската федерация по катерене и алпинизъм.

 

- Г-н Петков, каква е равносметката Ви 40 години след първото българско стъпване на Еверест?

- Експедицията "Еверест '84" беше тежка и голяма, каквито по това време се правеха. И резултатът е колективно дело. Но у мен си остава чувството на щастие и гордост от това, че съм един от хората, развели българския флаг на най-високата точка на планетата и допринесли за успеха на експедицията.

Никой в тази експедиция не е бил случаен. 

Но обстоятелствата тогава ни накараха да бъдем и доста по-бързи в изкачването, отколкото може би е нормално. Цялата експедиция беше поставена на карта, беше започнал проблем с хората от предната свръзка и нямаше никакво място за бавене.

Всички проблеми - включително на Проданов, на Иван Вълчев и на Методи Савов, идват от това, че те са бавни и стигат на върха в интервала 17-18 часа вечерта. 

- Какво е чувството да си на Еверест след толкова свръхусилия?

- Когато стигнеш върха, естествено, изпитваш облекчение и радост. Но няма време за отпускане,  защото ти предстои слизане. А най-често именно при слизанията се появяват проблемни ситуации, когато стават нещастия - от невнимание, от изтощение. 

И в тази експедиция проблемите възникнаха на слизане - и с Христо Проданов, а после и със свръзката преди нас на Методи Савов и Иван Вълчев. Помогнахме им, но този вид помощ е нормален в планината. Накрая заради болката в краката Методи Савов трябваше да бъде транспортиран.

Искам да подчертая нещо изключително важно - успехът на една експедиция не е, когато достигнеш върха, а когато се върнеш в базовия лагер.

- Можеше ли да не се случи трагедията с Христо Проданов?  

-  Разбира се, че можеше. Да се предприеме изкачване на Еверест на 20 април, е абсурдно. Но това стана поради амбициите на Проданов да бъде пръв и на най-високия връх, след като вече беше изкачил осемхилядника Лхотце.

Решението му да се качи без кислород е против всякаква логика на експедицията, която действа с кислород. Това също допринася за това той да загине. Наслагват се неща, които неминуемо водят до тоя фатален резултат.

В един момент Проданов е трябвало да вземе решение да се върне, но не го е взел. Наистина е недопустимо да се озовеш на Еверест след 18 часа, когато вече трябва да си долу.

Но никой не може да отнеме на човек правото да рискува, да умре. Въпросът е, че когато си част от една експедиция, не можеш да вземаш крайни решения.

Тази грешка с Проданов промени целия ход на експедицията, отне и възможността да е с по-успешен край. При друга организация, без да се предприема толкова ранна атака, на върха можеха да се качат много повече от участниците. 

- Гордост или болка - кое преобладава, когато се връщаме към онези дни?

- Изкачването на Христо бележи първото българско стъпване на Еверест, но и първия нещастен случай с българин на този знаков връх. Така че трудно може да се окачестви като цялостен успех.

Имаше и такъв момент: от тази експедиция българите разбраха, че има един герой - Проданов. А това не е редно.

Още по времето на социализма се създаде ореол, основно около фигурата на Проданов. Този ореол си остана и засенчи както успеха на останалите в експедицията, така и допуснатите грешки. 

Последната прави Проданов. Било поради това, че не е бил в състояние да прецени колко е късно, или си е казал: и този път ще оцелея!

Но правилното решение, когато разбереш, че ще замръкнеш на височина над 8000 метра, е да се върнеш, за да оцелееш. И да направиш втори опит за изкачване.  Най-важното в една експедиция е да се запази животът на хората.

Важно е, че останалите от експедицията проявиха решителност и успяха да поправят грешката. 

След трагедията с Проданов експедицията реши да продължи дейността си до второ, вече цялостно успешно изкачване на върха. Така че успешният връх на тази експедиция е моментът на прибирането в базовия лагер на 10 май 1984 г.

- Защо експедицията през 1984 г. е смятана за едно от най-големите постижения в световния алпинизъм?   

- Това е второто изкачване по Жестокия път, след югославяните, но до ден днешен този маршрут  към Еверест не е повторен, въпреки многократни опити през годините.

Има причина експедицията да мине именно по този най-тежък маршрут.  През 1980-те е позволено само една​-единствена експедиция да мине по един маршрут. И се оказва, че за 1984 г. вече е зает най-лесният път - от индийска военна експедиция. Алтернативата, която Непал предлага на България, е Западният гребен.

Дори не съм сигурен доколко тогавашните фактори в алпинизма ни са били наясно с трудността на целта, с която се захващат. Но приемат предложението. 

А и през 1979 г. по този път за пръв път са минали югославяните - една невероятна експедиция с  имена от световния алпинизъм. 

И започва сериозна подготовка, цели 2 години. Смея да твърдя, че при старта на експедиция 1984 към Еверест се отправя една от най-подготвените експедиции в световен мащаб.

За съжаление, постижението на експедицията остава недооценено. Специализираните среди у нас го знаят, но обществеността вече го забравя или го е забравила. Даже отнеха на участниците в експедицията наградите, дадени им по времето на социализма.  

Това, че експедицията е  била посветена на 40-годишнината от  9 септември 1944 г., е конюнктура. Това, което остава за историята, е цялостно преминаване по Западния гребен и слизане по противоположния ръб - пълен цялостен траверс на Еверест, което е историческо постижение.

Да, и в тази експедиция се използваха шерпи, но разликата е огромна.  Шерпите тогава бяха височинни носачи на оборудване, което сахибите, членовете на експедицията, монтираха.  

За изминалите 40 години и Непал се комерсиализира, а шерпите вече стават водачи на експедиции, след като завършат специално обучение.

За мен Еверест е само едно изкачване от пътя ми в алпинизма - след това съм направил стотици изкачвания, включително премиерни,  по нашите и чуждите планини.

Аз много бързо след тогавашната експедиция затворих тази страница.

 Но в последно време я отворих. В момента завършвам много интересно изследване, което ще представя на 14 май в Дома на киното. Новите технологии позволяват детайлен анализ на постиженията на алпинистите през годините по най-тежкия маршрут към върха и как Българският път е различен от останалите.   

- По-трудно ли Ви беше второто изкачване на Еверест през 2004 г.?  

- Маршрутът на юбилейната експедиция беше друг, така че това беше съвсем отделно изкачване.  Втората експедиция е много по-малка, разполагаше с много по-малко средства, дори имаше  недостиг.

Идеята на втората експедиция е да се предаде опит на по-младите алпинисти, да се ознаменува 20-годишнината от тази през 1984 г. За нещастие, експедицията завърши със смъртта на един от участниците - Христо Христов.

А  трябва да мерим постиженията с това доколко е запазен животът на хората. Няма връх, няма цел в спорта, за която да си струва човешкият живот да бъде жертван.

 Но забележителните постижения в алпинизма са свързани с много сериозен риск и няма как едновременно да осъществиш върхово постижение, без да има риск, включително и от фатален край. И това няма как да се промени в алпинизма.   

- Какво кара катерачите да поемат такива сериозни рискове? 

- Няма как да се спре поривът на човека, желанието му да направи нещо голямо, различно, това е движещата сила на света. Изкачването на върхове за едни може да изглежда безсмислено, но е изключително важно за развитието на човека, за извисяването на човешкия дух. 

- Кой е най-трудният Ви връх?

- Всеки връх е толкова труден, колкото усилия са положени за изкачването му. Може да се направи и лифт до Еверест, смятам, че технически това е възможно. Но лифтът обезсмисля постижението.

Впрочем в момента по пътищата към Еверест от Непал и Китай, където са другите два гребена на върха, не Западният, който се заобикаля като невъзможен, минават комерсиалните експедиции. 

Има определение за постиженията в алпинизма - бюджетността на една експедиция. Ако вложиш огромни средства, за да я улесниш, тя се обезсмисля като постижение.

- Честно ли е всеки богаташ, който има излишни 50-60 000 долара, да се озове на Еверест?

-  Изкачването във високата планина следва това, което се е случило в ниската. Има хора, които излизат направо от офиса, наемат си гид и се качват на Монблан. По същия начин това се случва на високите върхове, на Еверест също.

От съвременна гледна точка, когато искаш да направиш постижение, е недопустимо да използваш кислород при изкачване. Това е все едно в другите спортове да използваш допинг.

Вече е ясно, че кислородният глад може да бъде преодолян от сериозни алпинисти с усилени тренировки.

Така че в съвременен смисъл не може да се брои за постижение изкачването на осемхилядници в комерсиална експедиция с кислород. Това са просто лични постижения.

- След като височинният алпинизъм се комерсиализира, накъде се насочват истинските катерачи? 

-  В момента не се правят големи експедиции - тенденцията в алпинизма е да се катери с по-малки екипи, с по-малки бюджети и персонал.      

Има криза в поставяне на целите и стойностите в алпинизма. Но това не е драма. Този, който иска да осъществи стойностно постижение, има как да го направи.

Николай Петков и Дойчин Боянов на връх Лясковец в Антарктида

 

Изкачват се върхове и стени в отдалечени, позабравени планински региони. Но те, естествено, не правят такова впечатление на широката общественост.

Има хора, които искат да се изявят чрез алпинизма и влизат в играта, като увеличават риска толкова много, че се стига до смъртни случаи. Наблюдаваме това доста често в последните години. Не одобрявам това - алпинизмът трябва да си остане нещо елитарно и сакрално.   

- Останахме на крачка от хималайската корона - Боян Петров и Атанас Скатов загинаха, след като изкачиха по 10 осемхилядника. Толкова ли е важно и българин да изкачи всичките 14 осемхилядника?

-  Аз съм против такива колекции. Считам ги за парвенющина. Ако имах такава амбиция, щях до момента да съм изкачил повечето от тези 14 върха.

Но всеки, който катери във високата планина, е приел, че може да загине там. И аз съм имал достатъчно рискови моменти, когато съм бил буквално на ръба. Оцеляването опира до късмет, а и до подготовка. Но няма как да направиш голямо постижение, без да се докоснеш до обективните опасности.

-  Имате ли планове за нова експедиция? 

- Това, което може да се направи в сферата на алпинизма във високите планини, е свързано с много пари. Това е една от причините, поради които замря истинският алпинизъм във високата планина от страна на българи за сметка на участие в комерсиални експедиции. Голяма част от проблема на алпинизма в момента е финансов. 

- За кой връх мечтаете?

- Имам неосъществени мечти - една от тях виси на стената зад мен - снимка на връх Серо Торе, прочутата скална игла в Патагония. Нищо чудно да стигна до него някой ден. 

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Този сайт е защитен от reCAPTCHA и Google Политика за поверителност и Условия за ползване са приложени.

Публикувай
0 коментара

Анкета

Решихте ли за кого да гласувате на 9 юни?